Решение по дело №1149/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН.

Подадена е касационна жалба от С. В. М. срещу Решение № 466/11.04.2025г. постановено по АНД № 928/2025г. по описа на Районен съд Варна.

В касационната жалба са изложени доводи за материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт. Касационния жалбоподател не е съгласен с правната квалификация на деяниетоq дадена от АНО и възприета от съда в обжалваното решение. Намира, че неправилно деянието е квалифицирано като такова по чл.179, ал.2, пр. първо ЗДвП, вместо по чл. 183, ал.1, т.13 от ЗДвП, като възпроизвежда съдържанието на втората цитирана разпоредба. Намира, че съдът не е изложил мотиви относно оплакването във въззивната жалба за наличието на порок на формата на НП и липсата на компетентност на издателят му. Счита, че не са изложени мотиви относно оплакванията срещу квалификацията на нарушението. Релевира довод за малозначителност на нарушението. Иска отмяната на решението и постановяване на ново, с което да бъде отменено НП. Претендира присъждане на сторените разноски.

В открито съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа касационната жалба. Счита, че не е извършено нарушението описано в НП и че единствено пострадало е наказаното лице. Иска отмяната на НП и присъждане на сторените разноски.

Ответникът не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на ВОП дава заключение за основателност на касационната жалба.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63в ЗАНН и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, приложим по препращане от чл. 63в от ЗАНН.

Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 466/11.04.2025г. постановено по АНД № 928/2025г. по описа на Районен съд Варна. С решението е потвърдено наказателно постановление № 24-0819-002141/ 22.08.2024г. на Началник група в сектор ПП ОД МВР-Варна, с което на С. В. М. е наложено административно наказание „ГЛОБА” в размер на 200 лева на основание чл.179 ал.2 от ЗДП. За да се произнесе с решението, въззивният съд е констатирал, че на 25.05.2024г. около 12 часа в [населено място], в междублоково пространство на [жк], на улица без име, г-н С. В. М. е управлявал ИЕПС с инв. №322 ICH. Поради движение с несъобразена скорост със състоянието на пътя и интензивността на движението г-н М. е паднал на пътното платно за движение. При падането е контузил дясното си рамо. За констатираното нарушение е издаден АУАН. Въз основа на акта за установяване на административно нарушение е издадено наказателното постановление, предмет на проверка от въззивната инстанция.

В хода на съдебното производство са разпитани г-н Е. Г. и г-н В. М.. Съдът е кредитирал техните показания, като дадени безпристрастно и обективно.

Съдът е установил фактическата обстановка от събраните по делото гласни доказателства и доказателствата по административно наказателната преписка, които кредитирал като последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви.

Съдът приел, че НП и АУАН са издаден/ съставен от компетентни органи при спазване на процедурите предвидени в ЗАНН.

Съдът констатирал, че АНО в наказателното постановление е дал описание на нарушението, посочил е доказателствата, на които се позовава, и извел извод, че правилно административнонаказващият орган е отнесъл фактите към хипотезата на правната норма, като е констатирал нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179 ал.2 от ЗДвП е наложил административното наказание. За да изведе този извод, съдът направил анализ на разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, която урежда императивно задължението на водачите на пътни превозни средства при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, както и да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Съдът посочил, че във второто изречение на правната норма е регламентирано, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Съдът анализирал разпоредбата на т.10 на § 6 от ДР на ЗДвП, съгласно която „Индивидуално електрическо превозно средство“ е пътно превозно средство, оборудвано с електрически двигател/и и максимална конструктивна скорост, надвишаваща 6 km/h, без или със място за сядане с височина на точка R (референтна точка на седене), ненадвишаваща 540 mm, когато превозното средство е с не повече от две колела или с височина на точка R, ненадвишаваща 400 mm, когато превозното средство е с три или повече колела, със собствена маса до 50 kg., констатирал, че е безспорно между страните, че процесното електрическо превозно средство – тротинетка е било оборудвано и задвижвано от електрически двигател и направил извод, че управляваното от г-н М. попада в обхвата на определението за моторно превозно средство. От горното съдът е извел, че след като индивидуалното електрическо превозно средство е пътно превозно средство, то неговият водач при управлението му следва да съобразява изискванията уредени в разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП.

От събраните гласни и писмени доказателства съдът е направил извод, че жалбоподателят е станал причина за ПТП, поради несъобразяване на скоростта на движението си с пътя и движението и посочил, че причините за извършване на нарушението са ирелевантни. В този аспект извел констатация за правилно определена в НП санкционната норма. Съдът приел, че при индивидуализацията на административното наказание, наложено на г-н М., административно- наказващия орган се е съобразил с тежеста на нарушението. Решаващият съдебен състав посочил, че предвиденото в ЗДвП административно наказание за този вид нарушения е „Глоба“ в императивен размер. На горните констатации съдът извел правен извод, че наказанието е правилно определено, справедливо е и съответстващо на извършеното нарушение, като посочил, че съгласно регламентацията дадена в чл.189 з от ЗДвП в сила от 23.12.2021 г. „За нарушенията по този закон не се прилагат чл. 28 и 58г от Закона за административните нарушения и наказания.“, поради което деянието не може да се квалифицира като маловажно и не може да се приеме наличието на маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН.

Така мотивиран съдът потвърдил НП.

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия.

Касационната инстанция констатира, че фактите са установени от въззивния съд при съобразяване с представените доказателства.

Оплакванията пред касационната инстанция са за: 1.липса на мотиви в обжалвания съдебен акт, относно оплакването във въззивната жалба за наличието на порок на формата на НП и липсата на компетентност на издателят му; 2.липса на изложени мотиви в обжалваното решение относно оплакванията срещу квалификацията на нарушението; 3.материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт, предвид изводите на въззивния съд, че при издаването на НП, правилно деянието е квалифицирано от АНО като такова по 179, ал.2, пр. първо ЗДвП, вместо по чл. 183, ал.1, т.13 от ЗДвП; 4.неправилно приложение на закона при постановяването на съдебното решение, поради малозначителност на нарушението. Тези оплаквания касационната инстанция намира за неоснователни, като ще бъдат разгледани в посочената по-горе последователност.

Фактическата обстановка въззивният съд е установил от събраните по делото доказателства - приложените по административно наказателната преписка писмени доказателства и свидетелските показания на разпитаните свидетели.

Съдът след анализ на доказателствата приел, че административнонаказателното производство е проведено при спазването на процесуалните правила на ЗАНН. Съдът е дал отговор на възраженията изложени във въззивната жалба относно липсата на компетентност на издателя на НП, като е посочил номера на заповедта, с която е упълномощен. Тази заповед е налична в административнонаказателната преписка, поради която констатацията на въззивният съд за компетентност на административнонаказващият орган е обоснована.

Обсъдени са възраженията на въззивния жалбоподател за наличието на порок във формата на НП, като е направен извод от съдържанието на последното, че при издаването му е съобразена разпоредбата на чл.57 от ЗАНН и че нарушението, вменено във вина на наказаното лице е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинено и срещу какво се защитава.

Правилен е изводът на въззивният съд за съставомерност на деянието по чл.179, ал.2, пр.първо ЗДвП. Съгласно цитираната разпоредба „Който поради движение с несъобразена скорост, неспазване на дистанция или нарушение по ал. 1 причини пътнотранспортно произшествие, се наказва с глоба в размер 200 лв., ако деянието не съставлява престъпление.“ Съставомерните признаци на нарушението са следните: 1. лицето при управление на ППС; 2. да се движи с несъобразена скорост и 3. да причини ПТП.

Коя е съобразената скорост е регламентирано в разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, съгласно която „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“ По арг. за противното всяка скорост, при управлението на ППС, която не е съобразена с изискванията на чл.20, ал.2 от ЗДвП се явява несъобразена.

Какво представлява индивидуално електрическо превозно средство, с каквото г-н М. е претърпял ПТП, е разписано в §6, т.18б от ДР на ЗДвП. Съгласно даденото в цитираната разпоредба легално определение "Индивидуално електрическо превозно средство" е пътно превозно средство, оборудвано с електрически двигател/и и максимална конструктивна скорост, надвишаваща 6 km/h, без или със място за сядане с височина на точка R (референтна точка на седене), ненадвишаваща 540 mm, когато превозното средство е с не повече от две колела или с височина на точка R, ненадвишаваща 400 mm, когато превозното средство е с три или повече колела, със собствена маса до 50 kg. Не са индивидуални електрически превозни средства инвалидните колички, обслужващи лица с увреждания.“. При съобразяване на цитираната дефиниция се налага извод, че към момента на настъпване на ПТП, г-н М. е управлявал пътно превозно средство.

Касационния жалбоподател е посочил некоректно като приложима към деянието разпоредбата на чл. 183, ал.1, т.13 от ЗДвП. Такава не е разписана в ЗДвП. В чл.183 от ЗДвП е дадена регламентация на нарушение извършено с индивидуално електрическо превозно – в ал.4, т.13 от чл.183 от ЗДвП. Съгласно ал.4, т.13 от чл.183 от ЗДвП наказва се с глоба 50 лв. водач, който управлява индивидуално електрическо превозно средство в нарушение на чл.80а, ал.1, т.2-4 и ал.2 и 3 от ЗДвП. Съгласно чл.80а, ал.1,т.2-4 и ал.2 и 3 от ЗДвП „Водачът на индивидуално електрическо превозно средство при движение е длъжен: 2. да се движи по изградената велосипедна инфраструктура, а при липса на такава – възможно най-близо до дясната граница на платното за движение; 3. в тъмните часове на денонощието и/или при намалена видимост да управлява индивидуалното електрическо превозно средство с включени светлини; 4. да се движи с изправна спирачна система на управляваното индивидуално електрическо превозно средство;“ „На водача на индивидуалното електрическо превозно средство е забранено: 1. да се движи по пътища и улици, на които максимално разрешената скорост за движение е над 50 km/h; ограничението не се прилага за улици с изградена велосипедна инфраструктура; 2. да се движи в зони, обозначени с пътен знак В9 – "Забранено е влизането на велосипеди"; 3. да се движи по улици, обозначени с пътен знак Г13 – "Пътна лента или платно за движение само на превозни средства от редовните линии"; 4. да развива скорост, по-висока от 25 km/h; 5. да превозва други лица; 6. да се движи успоредно до друго индивидуално електрическо превозно средство или двуколесно пътно превозно средство; 7. да управлява превозното средство, без да държи кормилото с ръка; 8. да се движи в непосредствена близост до друго пътно превозно средство или да се държи за него; 9. да превозва, тегли или тласка предмети, които пречат на управлението на превозното средство или създават опасност за другите участници в движението; 10. да управлява превозното средство по площите, предназначени само за пешеходци; 11. да използва мобилен телефон при управлението на индивидуално електрическо превозно средство.“ и „ Минималната възраст на водача за управление на индивидуално електрическо превозно средство е: 1. шестнадесет години – по велосипедна инфраструктура и по пътища и улици с максимално разрешена скорост до 50 km/h; 2. четиринадесет години – само по велосипедни алеи.“

От анализа на цитираните разпоредби на чл.183, ал.4, т.13 от ЗДвП вр. чл.80а, ал.1, т.2-4 и ал.2 и 3 от ЗДвП се налагат следните изводи: първо, с тях се въвеждат специални правила за движението на водачите на индивидуални електрически превозни средства; второ, тези правила не отменят общата регламентация в ЗДвП (разписана в чл.20, ал.2 от ЗДвП, чл. 179, ал.2 от ЗДвП вр. §6, т.18б от ДР на ЗДвП), поставяща изискване за движение със съобразена към пътните условия скорост и трето, неотносими са към фактическия състав на деянието извършено от г-н М.. Същият е над предвидената в ал.3 от чл.183 от ЗДвП възраст и не са направени констатации да е управлявал индивидуално електрическо превозно средство в нарушение на изискванията предвидени в нормите на чл.80а, ал.1,т.2-4 и ал.2 от ЗДвП, но при управлението му, предвид несъобразяването на скоростта на движение (за която няма данни, нито твърдения на г-н М. да е над 25км.ч.) е допуснал настъпването на ПТП. Т.е. осъществен е съставът на деянието по чл.179, ал.2, предл. първо ЗДвП.

Касационната инстанция намира за правилен извода на въззивния съд, че не е налице малозначителност на деянието. Настоящата съдебна инстанция съобрази, че към момента на постановяване на настоящият съдебен акт с решение №4 от 30 април 2025 г. по конституционно дело №29/2024 г., Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 189з от Закона за движението по пътищата (обн. ДВ, бр. 20 от 1999 г., посл. изм. бр. 41 от 2024 г.), в частта „28 и“, поради което е отпаднала императивно въведената забрана за прилагане на разпоредбата на чл.28 от ЗАНН към деяния, като разглежданото по настоящото дело. Предвид отмяната на разпоредбата, на която се е позовал въззивния съд относно неприлагането на чл.28 от ЗАНН към деянието, касационната инстанция намира решението за правилно, като краен резултат в тази част, но на други съображения.

Възможността, регламентирана в ЗАНН за освобождаване от административнонаказателна отговорност, е нормативно установен конституционосъобразен правен институт, приложим при хипотези, в които и най-лекото, предвидено в закона, наказание е несъответно на ниската обществена опасност на нарушението и на дееца, тъй като с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение. При преценката на обществена опасност на нарушението и на дееца, съдът констатира, че не са установени факти, които да влекат на извод за наличие на основание за приложението на чл.28 от ЗАНН към деянието.

Доводът, че от ПТП е пострадало само наказаното лице, не е основание да се приеме, че деянието и деецът представляват по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение. Настъпилото ПТП е елемент от състава на извършеното нарушение. Съгласно легалното определение на ПТП дадено в §6, т.30 от ДР на ЗДвП „Пътнотранспортно произшествие" е събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети.“ От тази дефиниция следва, че извършеното нарушение не е формално, а е резултат от ПТП, като в случая този резултат е настъпилото телесно увреждане на здравето на г-н М..

Нарушението е извършено с ППС, което предвид техническите си характеристики и липсата на обезопасяване за водача и за другите участници в движението по пътищата, е особено опасно.

Налагането на административното наказание глоба в предвидения от ЗДвП размер, в случая осъществява целта на чл.12 от ЗАНН, да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред и да се въздействува възпитателно и предупредително върху останалите граждани.

Касационната инстанция не констатира допуснати съществени процесуални нарушения в начина, по който въззивния съд е достигнал до изводите по фактите и по правото. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора неоснователно се явява искането за присъждане на разноски от процесуалния представител на касационния жалбоподател.

Не е направено искане за присъждане на разноски от ответника по касация, поради което съдът не обсъжда такива.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, пр. първо от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 466/11.04.2025г. постановено по АНД № 928/2025г. по описа на Районен съд Варна.

Решението не подлежи на обжалване.