№ 177
гр. Велико Търново , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седми юли, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000212 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирани въззивна жалби от С. М. Н. и ЗД „Бул Инс“ АД
срещу Решение № 143/ 19.04.2021 г. по Гр.д. № 476/ 2020 г. по описа на ВТОС, с което
съдът е осъдил застрахователя да заплати на Н. застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на баба му С. С. П. вследствие на
настъпило на 21.07.2017 г. ПТП, в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва от
23.04.2020 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил исковата претенция за
разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 80 000 лв., както и за
законната лихва за забава за периода от 21.07.2017 г. до 22.04.2020 г.
Жалбоподателят С. М. Н. обжалва решението в частта, с която искът му е
отхвърлен за сумата над 20 000 лв. до 80 000 лв. Счита решението в тази му част за
неправилно и незаконосъобразно, постановено при неспазване на принципа за
справедливост при обезщетяване на причинените вреди. Съдът не отчел в достатъчна
степен обстоятелството, че бабата на ищеца го е отгледала и е полагала за него грижи в
най-важната възраст за всеки индивид – подрастващата, като е заместила установилите
се трайно в чужбина негови родители и че е била до него в особено труден за него
момент от живота му, когато се е разболял и лекувал от онкологично заболяване.
Правилно съдът преценил, че загубата за ищеца е толкова голяма, колкото би била при
1
загуба на родител, при което необосновано определеното обезщетение било много по-
ниско отколкото при аналогични случаи. Моли решението в обжалваната му част да
бъде отменено и съдът да уважи изцяло исковата му претенция. Процесуалният му
представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв.
Жалбоподателят ЗД „Бул Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част.
Заема становище, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да търси
обезщетение, защото по делото не се доказало между него и пострадалото лице да е
била установена такава връзка, каквато съгласно ТР № 1/ 21.06.2018 г. на ВКС
обосновава по изключение присъждането на обезщетение. Ангажираните по делото
гласни доказателства били подозрително еднакви, като двамата свидетели
преповтаряли еднакви случки и факти от живота на ищеца, при това относими към
периода до 2012 г., а липсвала информация за отношенията до трагичния инцидент. По
делото не било доказано ищецът да е претърпял болки и страдания от смъртта на баба
си, които да надхвърлят по интензитет и продължителност нормалните присъщи на
родствената връзка и съответно да подлежат на обезщетяване. Моли решението в
обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да
бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗД „Бул Инс“ АД е подал отговор на въззивната
жалба на ищеца, в който заема становище за неоснователност на релевираните от
жалбоподателя оплаквания и моли същата да бъде оставена без уважение.
Въззивните жалби са подадени в срок, изхождат от страни с правен интерес да
атакуват първоинстанционното решение, отговарят на изискванията за редовност на
процесуалния закон по чл.261 ГПК, при което са процесуално допустими. В
изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна
проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в
обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и
процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, в рамки на
въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:
Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени
документи и свидетелски показания – по делото са безспорно установени като
обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства, изложени в
исковата молба: настъпилото по време – на 21.07.2017 г., място – в с. Обединение, на
2
ул. Четиридесета пред дом 11 и като механизъм ПТП – при движение на заден ход на
лек автомобил „Мазда 323“, управляван от Т. К. Т., е блъснал пешеходката С. С. П.;
настъпилата вследствие на ПТП смърт на П. на 69 г. към датата на инцидента; валидна
към датата на ПТП застрахова „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по
отношение на автомобила, сключена с ответното дружество; вина на водача за
настъпване на процесното ПТП, установена с влязла в сила Присъда № 97/ 18.11.2019
г. по НОХД № 276/ 2019 г. по описа на ОС – Велико Търново; наличието на родствена
връзка между пострадалата и ищеца – С. М. Н. – нейн внук по майчина линия;
заявяването пред застрахователя на претенция за обезщетяване на вредите на
22.01.2020 г. и отказ за заплащане на застрахователно обезщетение от 12.02.2020 г.
Въззивният съд изцяло възприема фактическите констатации, изложени в
мотивите на обжалваното решение относно горните обстоятелства, и намира за
ненужно детайлно да ги преповтаря. ВТАС напълно споделя и формираните въз основа
на изяснената фактическа обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за
осъществяване фактическия състав на чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание
чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Влязлата в сила присъда
по отношение на водача, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с
ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно
чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние е противоправно и виновно
при форма на вината непредпазливост. Смъртта на бабата на ищеца е в пряка
причинно-следствена връзка с деянието. Тя е елемент от обективната страна от състава
на престъплението, за което деецът е осъден. Налице е застрахователно събитие по см.
на §1 т. 4 от ДР на КЗ и застрахователят следва да репарира пострадалите за
причинените им неимуществени вреди.
Пред въззивния съд се спори дали ищецът е материално легитимиран да получи
застрахователно обезщетение и положителният отговор, даден на този въпрос от
първоинстанционния съд, се споделя от ВТАС. С Тълкувателно решение № 1/
21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на
лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961
г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в
Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от
пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“
възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В
разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество
3
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част
от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за претендиране,
респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство,
а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия
родственик морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/
61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат
само най-близките на починалия.
По делото са разпитани двама свидетели – съученици на ищеца и негови близки
приятели. От показанията им се установява, че бабата на ищеца е поела изцяло
отглеждането му, когато той е бил ученик в гимназията, защото тогава родителите му
са имали финансови и семейни проблеми и заминали да работят в чужбина. Майка му в
трайно се установила в Гърция, не се завръщала изобщо в страната и в момента
продължавала да пребивава там, а баща му първо работел в Испания, после заминал за
Чехия, прибирал се, но преимуществено бил в чужбина. Сочат, че през цялото време
баба му полагала грижи за него, издържала го и той разчитал само на нейните грижи и
подкрепа. Живели заедно до заминаването му да учи в гр. София през 2010 г., като във
връзка със следването му баба му продала собствен имот, за да му осигури средства за
издръжка, и през цялото време му изпращала пари и го изпращала със сакове с
домашна храна. Тя единствена била до него, когато през 2012 г. той бил
диагностициран с онкологично заболяване – карцином на тестиса, грижила се за него
докато бил в болницата след проведено му оперативно лечение и шест химиотерапии,
хранела го, помагала му да ходи до тоалетна, оказала му изключителна морална
подкрепа. От представените медицински документи се установява, че ищецът е с
диагноза ембрионален карцином на тестиса, извършено е оперативно лечение –
орхиектомия, проведени са му шест химиотерапии, които са приключили в края 2012
г., призната му е 91 % инвалидност без чужда помощ. Св. Попов, който ходил при него
на свиждане, споделя личното си впечатление, че според него ищецът е жив и здрав
благодарение на баба си. След приключване на лечението му, ищецът заминал отново
да учи в София, впоследствие сменил специалността си и се преместил в гр. Пловдив,
като всеки месец си идвал в Търново при баба си. Свидетелите излагат, че смъртта й е
голяма загуба за него, за известно време се чувствал сам, без подкрепата на близък
човек, затворил се и си личало, че страда, започнал рядко да си идва във Велико
4
Търново.
Така събраните гласни доказателства, които съдът кредитира поради липса на
данни за заинтересованост на свидетелите и обстоятелството, че кореспондират
помежду си относно възприетите лично факти и с ангажираните писмени
доказателства относно здравословното състояние на ищеца, аргументират извод, че
между ищеца и неговата баба в резултат на сложилите се житейски обстоятелства се е
създала емоционална връзка, която по своята дълбочина надхвърля обичайната за този
вид родство. Двамата не просто са живели в едно домакинство, но се доказа, че в
продължителен период от време – от тинейджърските години на ищеца до навършване
на пълнолетие и завършване на средното му образование, баба му е осъществявала
спрямо него заместваща родителска грижа предвид трайното отсъствие и на двамата
му родители от страната и абдикирането им от родителките им задължения, тя е била
най-значимият за него възрастен – и баща, и майка – както по време на подрастването
му, така и при продължаване на висшето му образование и най-близкият му човек, с
когото е споделял своето ежедневие и който единствен е полагал за него
непосредствени грижи и е задоволявал екзистенциалните му потребности. Тя
единствена е била до него в най-страшните моменти от живота му, когато му е открито
злокачествено новообразувание на тестиса, наложило се е оперативно да отстранят
засегнатия орган, да провежда химиотерапия и когато той е имал най-голяма нужда от
подкрепата на своите близки. Несъмнено е при тези данни, че загубата й му е
причинила страдания, които по своя интензитет са равни на страданията от загуба на
родител и поради това дават основание да се направи изключение и да му бъде
признато право на обезщетение. По изложените съображения неоснователно е
оплакването на застрахователя, че ищецът не е легитимиран да получи застрахователно
обезщетение и с оглед на това – въззивната му жалба се явява неоснователна.
Относно размера на дължимото такова ВТАС счита, че определеният от
първоинстанционния съд размер не е съобразен с реално претърпените вреди и в този
смисъл не удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост при
възмездяването им. Съдът приема, че претърпените от ищеца болки и страдания по
своето естество, интензивност и продължителност са нормално присъщите, търпени от
най-близките при сходна житейска ситуация. Не са ангажирани доказателства, които да
аргументират различен извод. Първоначалният шок и силно душевно страдание от
внезапно настъпилата смърт на обичан човек са нормална психологична реакция при
такава загуба и несъмнено ищецът чувства и ще продължи да чувства мъка от загубата
на баба си, но той е млад човек /на 26 г. към датата на ПТП, понастоящем на 30 г./,
независим от починалата, без данни за накърнени възможности за адаптация и
преодоляване на трудностите. Той е поел своя житейски път, като през последните пет
години преди смъртта на баба си макар емоционалността и дълбочината на връзката им
5
да не е била накърнена, те не са живели в едно домакинство и не са споделяли
ежедневието си. Не на последно място, той не е загубил цялото си семейство, а има
други близки от най-близкия родствен кръг. При съобразяване на тези обстоятелства
съдът счита, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение в размер на 50 000
лв.
Предвид изложеното въззивната жалба на ищеца е частично основателна.
Решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която
съдът е отхвърлил иска на Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на баба му С. С. П. вследствие на
настъпило на 21.07.2017 г. ПТП, за разликата над сумата 20 000 лв. до 50 000 лв., ведно
със законната лихва от 23.04.2020 г. до окончателното изплащане и в тази й част
исковата му претенция следва да бъде уважена, като бъде осъден застрахователят да
заплати наред с присъденото обезщетение от 20 000 лв., още 30 000 лв. или общо
дължимото обезщетение от 50 000 лв. В останалата му обжалвана част – за сумата над
50 000 лв. до претендираните 80 000 лв. – искът е неоснователен и правилно е
отхвърлен от ВТОС, поради което решението в тази му част следва да се потвърди.
По разноските: С оглед изхода на спора застрахователят следва да бъде осъден
да заплати държавна такса върху уважения иск в размер на 2000 лв.
На основание чл.38 ал.2 ЗАдв. следва да се присъди в полза на адв. ХР. К.
адвокатско възнаграждение за осъществената от него защита пред ВТАС съразмерно
на уважената част от жалбата му. При обжалваем интерес от 60 000 лв. минималното
адвокатско възнаграждение съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1 възлиза на 2330 лв. и
съразмерно на уважената част – 30 000 лв. дължимото възнаграждение е 1165 лв. На
същия следва да се присъди и допълнително възнаграждение за осъществената защита
в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска. При
предявен иск с цена 80 000 лв. и уважена претенция от 50 000 лв. дължимото
минимално възнаграждение съразмерно на уважената част е 1831.25 лв. ВТОС е
присъдил възнаграждение 1130 лв., т.е. следва да се осъди ЗД да заплати допълнително
721.25 лв.
Относно разноските на ЗД „Бул Инс“ АД: Решението в частта за присъдените в
полза на застрахователя разноски за производството пред ВТОС следва да бъде
отменено за сумата над 1350 лв., която представлява дължимото адвокатско
възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска. За въззивното производство
на застрахователя следва да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение само за
осъществената защита срещу въззивната жалба на Н., съразмерно на отхвърлената й
част, тъй като собствената му въззивна жалба е неоснователна. Направеното
възражение за прекомерност на договореното и заплатено възнаграждение от 2880 лв. е
6
неоснователно – последното е в рамките на минималното, като увеличеният размер е
резултат от начисления ДДС. От него Н. следва да бъде осъден да заплати на ЗД „Бул
Инс“ АД сумата 1440 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 143/ 19.04.2021 г. по Гр.д. № 476/ 2020 г. по описа на
ВТОС в частта, с която съдът е отхвърлил иска на С. М. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баба му
С. С. П. вследствие на настъпило на 21.07.2017 г. ПТП, за разликата над сумата 20 000
лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва от 23.04.2020 г. до окончателното
изплащане, както и в частта за разноските, с която С. М. Н. е осъден да заплати на ЗД
„Бул Инс“ АД разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от иска за сумата над 1350 лв., вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД – гр. София, ЕИК *********, да заплати на С. М.
Н. с ЕГН **********, от гр. Велико Търново, ************, наред с присъденото му
обезщетение от 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баба му
С. С. П. вследствие на настъпило на 21.07.2017 г. ПТП още 30 000 /тридесет хиляди/
лв. обезщетение /общо 50 000 лв. обезщетение/, ведно със законната лихва от
23.04.2020 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 143/ 19.04.2021 г. по Гр.д. № 476/ 2020 г. по описа
на ВТОС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД – гр. София, ЕИК ********* да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на ВТАС държавна такса върху уважения иск в
размер на 2000 /две хиляди/ лв.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД – гр. София, ЕИК ********* да заплати на адв.
ХР. К. от АК – Велико Търново на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение за защита и процесуално представителство на С. М. Н., съразмерно на
уважената част от иска, в размер на сумата 1866.25 лв. /хиляда осемстотин
шестдесет и шест лв. и 25 ст./, от която 1165 лв. адвокатско възнаграждение по В.т.д.
№ 212/ 2021 г. по описа на ВТАС и 721.25 лв. допълнително адвокатско
възнаграждение по Гр.д. № 476/ 2020 г. по описа на ВТОС.
ОСЪЖДА С. М. Н. с ЕГН **********, от гр. Велико Търново, ************, да
заплати на ЗД „Бул Инс“ АД – гр. София, ЕИК *********, сумата 1440 /хиляда
7
четиристотин и четиридесет/ лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8