РЕШЕНИЕ
№ 109
гр. София, 05.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело
№ 20241110125501 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „*****“ ЕООД, ЕИК *****, с която
срещу К. П. И. по реда на чл.422, ал. 1 ГПК са предявени искове с правно основание
чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. ТЗ, вр. чл. 92 ЗЗД за
установяване съществуването на вземанията, за които по ч.гр.д. № 46304/2010 г. по
описа на СРС, 41 с-в, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК – извлечение от счетоводните книги на „*****“ АД
по договор за потребителски кредит от 15.12.2007 г.
Ищецът твърди, че на 15.12.2007 г. между ответника и банката кредитор,
праводател на ищеца, е бил сключен договор за потребителски кредит Старт № *****,
по силата на който банката е отпуснала на ответника сума в размер на 9000 лева със
срок за погасяване 15.12.2017 г. при общи условия. Кредитът е бил изцяло усвоен чрез
превеждането на сумата по банкова сметка на получателя. Твърди вземанията по
договора за кредит да са били обявени от страна на банката за предсрочно изискуеми.
Въз основа на издадените от съда в заповедното производство заповед и изпълнителен
лист по реда на чл. 417 ГПК твърди да са били образувани изпълнителни дела, в хода
на които взискателят да е целял събиране на вземанията си. Излага твърдения, че е
цесионер по силата на договор за цесия, сключен с банката, с оглед което се явява
легитимирана страна по правоотношението с длъжника. Оспорва възражението за
погасяване на правото на принудително изпълнение за процесните вземания по
давност да е основателно. Моли за уважаване на исковете и претендира разноски за
производството.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез адв. К. Г., с който
предявените искове се оспорват. Навежда възражения срещу действителността на
договора за кредит и тази на договора за цесия, както и оспорва последният да е
породил действие по отношение на длъжника. Позовава се на качеството си на
1
потребител, като счита, че договорът е нищожен, като сключен в противоречие с
императивни разпоредби на ЗЗП (отм.) за недействителност на договора за целеви
потребителски кредит, като излага подробни съображения в тази насока. Позовава се
на изтекла поради бездействие на кредитора погасителна давност. Моли за отхвърляне
на исковете и за присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото като доказателство е приет сключеният между ответника и „*****“
АД на 15.12.2007 г. договор за кредит Старт № *****. Със същия е договорен размер
на кредита от 9 000 лева за лични и текущи нужди, която сума банката е поела
задължение да преведе по сметка на кредитополучателя, а последният се е задължила
да върне на 120 месечни вноски съгласно погасителен план към договора. С чл. 4 от
договора е предвидено, че кредитът се олихвява с годишен лихвен процент в размер на
базов лихвен процент и надбавка от 10.50 %. Посочено е, че към датата на сключване
на договора БЛП е в размер на 4% или договореният ГЛП към този момент е посочен
на 14,50 %. ГПР е посочен в размер на 16,42 %. В чл. 6 от договора е посочено, че
банката си запазва правото да променя лихвения процент по кредита при наличие на
посочените в тази разпоредба основания, както и при наличие на други основателни
причини. Съгласно договора банката се е задължила да уведоми кредитополучателя за
промяната, а последният се е задължил да се яви за подписване на нов погасителен
план, отразяващ промяната. С разпоредбата на чл.9 е предвидено при забава да се
дължи законна лихва за забава, а при просрочие с повече от 60 дни е предвидено
настъпването на предсрочна изискуемост на непогасените вземания по договора за
кредит.
По делото е представен и е приет погасителният план към договора за кредит,
съгласно който потребителят е следвало да извършва месечни плащания в размер на
суми от по 142,46 лева и една последна вноска с падеж 15.12.2017 г. в размер на 142,23
лева. Потребителят е информиран, че общата сума, която следва да върне, е в размер
на 17 094, 97 лева за срока от 10 години (120 месеца).
Установява се на следващо място, че с адресирани от банката до
кредитополучателя писма, изпратени до адреса й, посочен в догоора за кредит,
потребителят е информиран за допусната забава в плащанията по договора, считано от
15.05.2009 г. Предоставен й е 7-дневен срок за погасяване на просрочените
задължения, при неспазването на който е информирана, че банката упражнява правото
си да направи вземанията по договора изцяло предсрочно изискуеми.
На 24.09.2010 г. заявителят „*****“ АД е подал до СРС заявление по чл. 417
ГПК с искане да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката. Било е образувано ч.гр.д.
№ 46304/2010 г. по описа на 41 състав.
Към заявлението е приложено писмо, изх. № 031-Е-001-11207/27.01.2010 г.
относно даването на допълнителен срок за погасяване на просрочените вземания с
предупреждение за настъпване на предсрочна изискуемост, както и известие за
доставяне, видно от което на 02.02.2010 г. К. И. е получила лично на адреса си в ж.к.
„Илинден“ изпратена й от кредитодателя пощенска пратка.
Като е приел, че искането е редовно, заповедният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист на 11.10.2010 г. , които са били получени от заявителя на 16.11.2010
г.
2
По молба от 24.11.2010 г. и въз основа на издадения по заповедното дело
изпълнителен лист е било образувано изп.д. № *****/2010 г. по описа на ЧСИ Б.Б., рег.
№ *****, със страни взискател „*****“ АД и длъжник К. П. И.. С молбата взискателят
е възложил на съдебния изпълнител да определи способа на изпълнение по реда на чл.
18 ЗЧСИ.
На 27.01.2011 г. по изпълнителното дело е постъпило изявление от взискателя за
прехвърляне на вземанията, за които е издаден листа, в полза на „*****“ ЕООД.
По изпълнителното дело с постановление е наложена възбрана върху
недвижими имоти на длъжника, вписана на 10.03.2011 г., след което в продължение на
период от повече от две години нито са били поискани, нито са извършвани
изпълнителни действия, с оглед което и същото се е прекратило на 10.03.2013 г.
На 12.03.2015 г. и на 08.04.2015 г. ЧСИ Б. е била сезирана с молби от „*****“
ЕООД, с които е поискано да се наложи възбрана върху имот в района на гр. *****.
Направено е отбелязване от страна на органа по изпълнението, че имотът е бил
отчужден през 2012 г.
На 01.08.2016 г. от страна на ищеца е подадена молба до ЧСИ Б., с която е
поискано извършването на справки и налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника. На 02.08.2016 г. ЧСИ Б. е изпратила запорно съобщение
за налагане на запор върху вземането за трудовото възнаграждение на И., дължимо й
от „*****“ ЕООД.
С постановление от 25.10.2018 г. производството пред ЧСИ Б. е било
прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК.
С протокол от 29.10.2018 г. на взискателя е бил върнат изпълнителният лист.
На 06.11.2018 г. ищецът е поискал въз основа на същия изпълнителен лист и
приложен договор за цесия от 29.12.2010 г. да бъде образувано изпълнително дело от
ЧСИ Н.М. . Поискано е да бъде извършено имуществено проучване на длъжника, за
резултатите от което взискателят да бъде уведомен, както и да бъде наложен запор
върху вземанията, дължими на длъжника от осигурители и/или работодатели. Към
молбата за образуване на изпълнителното дело е приложено уведомление от
26.01.2011 г., подписано от името на банката, адресирано до ответника, с което
последната се уведомява за прехвърлянето на вземанията по договора за цесия в полза
на „*****“ ЕООД. Представено е и известие за доставяне.
По това изпълнително дело са изпратени запорни съобщения до банки, с които е
наложен запор върху вземания на дъжника по банковите му сметки.
С молба от 30.03.2020 г. взискателят е поискал да се извърши справка и да се
наложи запор върху вземания на длъжника от работодатели и/или осигурители.
На 30.09.2021 г. по изпълнителното дело е подадена молба от адв. Борислав
Златков, в качеството му на пълномощник на длъжника, на който към този момент
покана за доброволно изпълнение, респ. препис от заповедта за изпълнение не са били
надлежно връчени. Поискано е делото да му се предостави за справка. Не са налице
данни препис от заповедта да е бил връчен на длъжника чрез пълномощника му при
предоставяне на делото за справка.
Поканата за доброволно изпълнение с препис от заповедта са били връчени на
длъжника на 10.10.2023 г.
На 16.10.2023 г. по заповедното дело е постъпило възражение от длъжника по
чл. 414 ГПК.
На 27.02.2024 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от взсикателя
3
(ищец), с която е поискал от ЧСИ М. извършването на конкретни изпълнителни
действия.
С разпореждане от 26.03.2024 г. за поведният съд е дал указания на заявителя,
че може да предяви искове за вземанията си по реда и в срока по чл. 415 ГПК. Препис
от същото е връчен на 02.04.2024 г., а исковете са предявени от ищеца на 02.05.2024 г.
Приет като доказателство по делото е препис от договор за цесия №
3/29.12.2010 г., сключен между ищеца и заявителя, съгласно който са прехвърлени
вземанията, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит, страна по
който е длъжника, ведно с всички лихви, привилегии и други обезпечения,
индивидуализирани в Приложение № 1 към договора за цесия. С договора цедентът е
поел задължение да уведоми длъжника за цесията.
Видно е от приложеното към исковата молба уведомление до длъжника от
26.01.2011 г., че старият кредитор е уведомил ответника за прехвърлянето на
вземанията, произтичащи от договора за кредит, посочил е кой е новият му кредитор и
е предоставил надлежна информация за контакт с последния. Установява се от
представеното известие за доставяне, че съобщението е било получено лично от
адресата на 28.01.2011 г.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието
заключението по съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице П. Д. въз
основа на материалите по делото, извършена справка при цедента, проверка на
актуален погасителен план, извлечение за платени и неплатени задължения. Същото,
като обективно и компетентно изготвено, отговарящо в пълнота на стоящите пред
изследването задачи, съдът кредитира и ползва при изграждането на изводите си
относно правнорелевантните за спора факти. От съдържанието му се установява
следното:
На 15.12.2007 г. кредитът е бил усвоен и по разплащателната сметка на
ответника е постъпила заемната сума в размер на 9 000 лева. В периода до 03.12.2009
г. са извършвани плащания в размер на общо 2822,65 лева, с които са погасени: 683,69
лева - главница с падежи 15.01.2008 г. – 15.07.2009 г.; 2144,85 лева - договорна лихва с
падежи 15.01.2008 г. – 15.08.2009 г. /частично/; 5,11 лева - лихвена надбавка за забава
до 21.07.2009 г. След датата на последното плащане непогасени са били вземанията по
договора за кредит с падеж от 15.08.2009 г. до 15.09.2010 г. вкл. Към този момент
непогасени са били следните суми: 8316,31 лева – главница; договорна лихва – 1542,85
лева за периода 15.08.2009 г. – 23.09.2010 г. вкл., наказателна лихва в размер на 107,14
лева за периода 21.07.2009 г. – 23.09.2010 г.
Вещото лице Д. е установила, че за периода до 15.12.2008 г. по договора е
прилган ГЛП в размер на 14,50 %, а след тази дата за периода от 15.01.2009 г. е
прилагана лихва в размер на 16,50 %, като месечната вноска е била увеличена на
152,83 лева. По служебно поставената задача експертът е посочила, че при спазване на
първоначалните условия по договора, със заплатената от кредитополучателя сума биха
се погасили главница в размер на 720,67 лева, договорна лихва до 15.08.2009 г. в
размер на 2094,92 лева и лихва за просрочие до 21.08.2009 г. в размер на 7,06 лева.
Непогасени в такъв случай биха били главница в размер на 8279,33 лева, договорна
лихва за периода 15.09.2009 г. – 09.02.2010 г. в размер на 557,39 лева и наказателна
лихва за периода 21.08.2009 г. – 09.02.2010 г. в размер на 25,21 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
С оглед твърденията, съдържащи се в исковата молба и възраженията,
направени с отговора, съдът приема, че е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1,
4
вр. чл. 415 ГПК установителни искове с правно основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД.
По предявения главен иск в тежест на ищеца е да докаже, че по силата на
договор за целеви потребителски кредит в тежест на ответника е възникнало
задължение за връщане на предоставената му сума в размер на процесната; че банката
надлежно е упражнила правото си да направи вземанията по същия за предсрочно
изискуеми, респ. че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата
съгласно уговореното с договора за кредит, че е уговорена възнаградителна лихва и
същата е начислена в съответствие с правилата на потребителското кредитиране. По
иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че с
валидна клауза от договора за потребителски кредит е уговорена неустойка за забава в
претендирания размер, както и че е настъпил падежът на главното задължение. В
тежест на ищеца е да установи още, че с валиден договор за цесия са му били
прехвърлени процесните вземания, както и че длъжникът е уведомен за цесията по
реда на чл. 99, ал. 4 ГПК от стария кредитор.
При доказване на тези факти в тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа.
По възражението за изтекла погасителна давност, наведено от ответника, съдът
е указал на ищеца, че носи тежестта да установи по делото обстоятелства, довели до
спиране и/или прекъсване на давността за вземанията, в т.ч. да установи в настоящото
производство действия на кредитора, предприети с цел връчване на заповедта по чл.
417 ГПК чрез съдебен изпълнител, вкл. и в периода 2010 г. – 2023 г. В тежест на всяка
от страните е да докаже твърденията си, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за нищожност на договора и
отделни клаузи от него поради противоречие с императивни материалноправни норми,
поради заобикаляне на същите, както и поради противоречие с добрите нрави. Съдът
следи служебно още и за наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с
потребител, какъвто е ответникът.
Преди да пристъпи към обсъждане на основателността на исковете, съставът на
първоинстанционния съд намира за необходимо да поясни защо приема, че същите са
допустими вкл. и във връзка с възраженията на ищеца, че ответникът не е подал
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, тъй като е узнал за изпълнителното
производство, респ. за заповедта за изпълнение много преди да му се връчи поканата
за доброволно изпълнение по изпълнителното дело по описа на ЧСИ Н. М..
Заповедното производство е строго формално производство, както са строго
формални правилата за връчване на призовки и съобщения съгласно ГПК. При
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 418 ГПК и изпълнителен лист въз
основа на същата съдебният изпълнител е този, който връчва на длъжника препис от
заповедта за изпълнение, спазвайки строгите императивни правила на Глава шеста
ГПК. В случая е видно от материалите по приобщените изпълнителни дела, че препис
от заповедта за изпълнение не е бил връчен на длъжника преди 10.10.2023 г. като
приложение към поканата за доброволно изпълнение. Не само че съдебните
изпълнители видно от извършените от тях действия, до този момент са приели, че
покана за доброволно изпълнение с препис от заповедта не е бил връчен на длъжника,
а и заповедният съд не е извършил констатация за надлежно връчване на заповедта за
изпълнение, за да се приеме, че е започнал да тече срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Обстоятелството, че длъжникът или негов представител по изпълнителното дело е
узнал за заповедта без надлежно отбелязване за връчването й, би могло да има
значение в хипотезите на чл. 423 ГПК, за които обаче следва да е налице констатация
5
от заповедния съд, че е налице връчване на заповедта, респ. за влизането й в сила с
оглед изтичането на срока по чл. 414 ГПК. Макар в случая да е проявена
недобросъвестност от страна на длъжника и/или на процесуалния й представител по
изпълнителното дело адв. Златков, респ. пропуск на съдебния изпълнител при
предоставянето на делото за запознаване да се връчи покана и препис от заповедта,
това само по себе си не може да обуслови начало на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
доколкото както се посочи, от една страна липсва връчване, а от друга – липсва
констатация на заповедния съд за връчване на препис от заповедта и за влизането й в
сила с оглед неподаване на възражение в срок. Ето защо и заповедният съд е извършил
преценка, че възражението е подадено в срок, респ. е дал указания на заявителя по
реда на чл. 415 ГПК. Предявени са искове в преклузивния едномесечен срок, с оглед
което същите според настоящия състав са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
От представените по делото доказателства съдът приема за установено, че
между праводателя на ищеца и ответника е възникнало валидно облигационно
отношение по договор за банков кредит, по силата на което ищецът е предоставил на
ответника заемна сума в размер на 9 000 лева, а последният се е задължил да върне
същата при условията и сроковете, предвидени с договора и погасителния план, в т.ч.
ведно с договорна лихва, представляваща възнаграждение на кредитора за
предоставения на потребителя финансов ресурс. Ето защо и съдът приема, че за
кредитополучателят валидно е възникнало задължението за връщане на
предоставената му в заем сума на договорените от страните с първоначалния
погасителен план и при първоначалния лихвен процент месечни падежи.
Възраженията на ответника, наведени с отговора на исковата молба за
недействителност на договора за кредит, съдът намира за напълно неоснователни. Въз
основа на съдържанието на конкретния договор не може да бъде обоснован извод за
изначална недействителност на същия. Следва да се акцентира, че клаузите, уреждащи
размера на ГЛП и на ГПР са ясни, не са подвеждащи, нито заблуждаващи потребителя.
Както е прието с решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС,
при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два
компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в
проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата),
обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за
промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща
право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но
не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. Ето защо и съдът намира,
че договорът с първоначалното му съдържание е действителен и същият е породил
правните си последици. Що се отнася до увеличаването на лихвения процент от страна
на банката, доколкото ответникът не установява основание за това, следва да се
приеме, че приложим към кредитното правоотношение е посоченият в договора
размер на възнаградителната лихва.
Установено е на следващо място, че ответникът е спрял да изпълнява редовно
задълженията си след м.май 2009 г., като напълно е преустановила плащанията по
същия след м.12.2009 г.
Съгласно клаузата на чл. 9.2 от договора, кредиторът е предвидено настъпване
на предсрочна изискумост при забава с повече от 60 дни. В случая от заключението на
ССчЕ е установено, че забава в плащанията е отразена счетоводно от кредитора през
6
м.08.2009 г., следователно и към момента на получаване на известието, с което на К. И.
е бил предоставен 7-дневен срок за погасяване на просрочените задължения, то и са
били изпълнение предпоставките за обявяване на вземанията по договора за кредит за
предсрочно изискуеми.
В случая е установено, че на посочения от ответника в договора за кредит
адрес: *****, к към този момент, от страна на банката е изпратено уведомление, с
което на длъжника са указани последиците от непогасяване на задълженията му в
седемдневен срок – вземанията ще бъдат обявени за предсрочно изискуеми и събирани
принудително. Видно е от приложеното известие за доставяне на л. 17 от заповедното
дело, че изявлението на банката е връчено лично на длъжника на 02.02.2010 г., като на
09.02.2010 г. е изтекъл и предоставеният на длъжника допълнителен срок за
погасяване на просрочените задължения. Следователно и въз основа на
доказателствата по делото съдът намира, че предсрочната изискуемост е настъпила на
10.02.2010 г. с всички произтичащи от това последици.
Съгласно дадените разяснения в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.
60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ допуска кредитът да бъде обявен за
предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита,
хипотеза, която е предвидена и в процесния договор за кредит.
Доколкото по делото е установено, че кредитоплучателят не е погасявал редовно
задълженията си, както и че към момента на получаване на изявлението на кредитора
за обявяване на предсрочна изискуемост /10.02.2010 г./ непогасени са били поне 5
вноски (дължими в периода 15.09.2009 г. – 15.01.2010 г.), то и съдът приема, че за
банката са били налице предпоставките да упражни надлежно правото си да обяви
вземанията по договора за предсрочно изискуеми, за което ответникът е надлежно
уведомен на 16.10.2019 г. В тази връзка следва да се посочи, че макар ответницата да
твърди, че не е била надлежно уведомена за упражненото право на банката да направи
вземанията предсрочно изискуеми, тя не е оспорила автентичността на изявлението си,
че е получила писменото уведомление, адресирано до нея, съдържащо изрично
указание, че при непогасяване на просрочените задължения, банката упражнява
правото си да направи всички дължими вземания по кредита изискуеми. Ето защо и
възраженията й в тази насока не могат да бъдат приети за основателни.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че искът за главница е
основателен до размера съгласно втория вариант на ССчЕ, с оглед обстоятелството, че
съдът прие, че приложимият към правоотношението лихвен процент е посочения в
договора или тази претенция следва да се уважи до сумата 8279,33 лева и да се
отхвърли до размера от 8354,27 лева.
С оглед изводите, до които съдът достигна, а именно, че предсрочната
изискуемост на вземанията е била обявена на длъжника надлежно с изтичането на
предоставения допълнителен 7-дневен срок за плащане, то и договорна лихва се дължи
7
до 09.02.2010 г. Изменението на договора поради неизправност на заемополучателя
има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението
(чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението
преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск
преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради
което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване
на предсрочната изискуемост, не се дължи – в този смисъл ТР № 3/2019 г. по тълк.д.
№ 3/2017 г. ОСГТК на ВКС. Съгласно заключението на ССчЕ размерът на редовната
договорна лихва за периода от 15.09.2009 г. до 09.02.2010 г. вкл. е в размер на 557,39
лева, съгласно втория вариант на заключението на ССчЕ. В тази част искът е доказан
по основание и размер, като в останалата - за периода от 15.07.2009 г. до 14/09.2009 г.,
както и за периода 10.02.2010 г. – 23.09.2010 г. и за сумата до 1584,56 лева искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска за неустойка за забава:
Установява се, че със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 417 ГПК въз основа на извлечението от счетоводните книги на банката се
претендира вземане с посочения характер за периода 15.07.2009 г. – 23.09.2010 г.
Съгласно клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора е предвидено при забава на плащането да
се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Съгласно цитираното по-
горе ТР № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно
според клаузите на договора преди изменението му. Ето защо и искът за неустойка за
забава е основателен за периода 21.08.2009 г. до настъпването на предсрочна
изискуемост, а именно до 09.02.2010 г. вкл. и за сумата 25,21 лева (съгласно
заключението на ССчЕ). Същият е неоснователен и следва да бъде отхвърлен до
пълния предявен размер от 108,57 лева и за периодите 15.07.2009 г. – 20.08.2009 г. и
10.02.2010 г. – 23.09.2010 г.
За пълнота следва да се посочи, че заявителят не е претендирал отделно
обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода след настъпване на
предсрочната изискуемост, на каквато лихва има право за периода до подаването на
заявлението. Същата се дължи на различно правно основание (доколкото действието на
договора след обявяване на предсрочна изискуемост е преустановено), но доколкото
съдът не е сезиран с такава претенция, то и не следва да обсъжда по-подробно този
въпрос.
По легитимацията на ищеца като кредитор на вземанията, произтичащи от
договора за кредит и по възраженията на ответника в тази насока, съдът намира
следното:
По делото е представен договорът за цесия, с който вземанията, произтичащи
от договора за кредит, страна по който е ответницата, са били надлежно прехвърлени
на ищеца. Не могат да бъдат споделени възраженията на ответника за нищожност на
този договор, нито че същият поради друга причина не е породил правния си ефект. От
една страна, ответницата се явява трето за това правоотношение лице, което не
установява наличие на легитимен интерес да иска съдът (макар и по възражение) да се
произнесе по въпроса за нищожността на договора за цесия. От друга страна,
прехвърлянето на вземанията е било надлежно съобщено на длъжника по реда на чл.
99, ал. 3 ГПК от предишния кредитор. Видно е от представеното известие за
8
доставяне, изпратено до ответницата и получено от нея на 28.01.2011 г., че последната
е надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането.
За пълнота следва да се посочи още, че с Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, е утвърдено схващането, че уведомление, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3
ГПК. Ето защо, дори да се приеме, че ответникът не е бил надлежно уведомен за
настъпилото прехвърляне, макар уведомлението за прехвърлянето на задълженията по
договора за заем да й е връчено лично, препис от същото е връчен с исковата молба,
който факт съдът също следва да съобрази по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
На последно място и във връзка с легитимацията на цесионера като ищец в
производството, следва да се реферира към разрешението, дадено с т. 10б на
Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г.на ОСГТК, ВКС, съгласно
което искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415,
ал.1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на
съда на цедента, както е сторено в случая.
По възражението за изтекла погасителна давност:
С Определение № 193 от 30.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 951/2023 г., I т. о., ТК,
на което се позовава и ответникът с отговора на исковата молба, се възприема
следното:
„При спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422
ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето
действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от
страна на кредитора", с аргументите, че "липсва бездействие на кредитора в
заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй
като препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и
изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила - чл. 416 ГПК.
Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението
й, но при издаването на заповед за изпълнение на основанията, посочени в чл. 417
ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист - чл. 418 ГПК, като
заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител
след образуване на изпълнително дело. Времето от момента на издаване на заповед за
незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по
връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че
погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на
вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е
предявен в срока по чл. 415 ГПК, съгласно прогласеното в чл. 422, ал. 1 ГПК обратно
действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по
чл. 411, ал. 3 ГПК. В случаите по чл. 418 ГПК /които показват по-голямо сходство с
предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен
лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието на кредитора да
предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да
започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът
на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да бъде зачетено в
производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл. 235, ал.
3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността
9
относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са
спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена
заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК само когато такова изпълнение е предприето в
рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на
изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът
бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува
изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния
изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства
осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и
стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на
т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на
давността. "
В настоящия случай не може да се приеме, че е налице неоправдано
бездействие от страна на кредитора. Изпълнителният лист е получен месец след
издаването му и скоро след това е било образувано изпълнителното дело по описа на
ЧСИ Б.Б.. По това изпълнително дело, както и по другото, образувано при ЧСИ Н.М.,
са правени опити да се връчи покана за доброволно изпълнение на длъжника с
приложен препис от заповедта за изпълнение. Обстоятелството, че тези опити са
неуспешни, не могат са се вменяват в тежест на ищеца. По изпълнителните дела са
предприемани действия с цел събиране на вземанията – налагани са възбрани и
запори, извършвани са справки и т.н. Ето защо и съдът в настоящия си състав намира,
че давността е прекъснала с подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, след което
течението й е спряло по силата на общите правила на ЗЗД. Дори и последното да не
бъде споделено, следва да се посочи, че до 10.03.2013 г. с оглед наличието на висящо
изпълнително производство давност не е текла изобщо. След посочения момент и при
съобразване на актуалната съдебна практика, постановена макар и по приложението на
чл. 439 ГПК, давността (ако не се приеме, че същата не е текла, доколкото заповедта за
изпълнение не се е стабилизирала) би прекъсвала с поисканите, респ. извършените от
органа по изпълнението действия, насочени към събиране на вземанията.
В обобщение на горното, възражението за давност е неоснователно, с оглед
което и исковете следва да се уважат за посочените по-напред в решението размери и
да се отхвърлят за пълните такива.
Относно разноските:
При този изход от спора право на разноски възниква и за двете страни.
Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски за настоящото производство в размер на сумата от 750,54 лева от общо
реализирани разноски за държавна такса – 200,94 лева, за депозит за вещо лице 450
лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 200 лева за настоящото
производство.
Присъдените със заповедта за изпълнение разноски са в размер на 200,95 лева
за държавна такса и 450,95 лева – юрисконсултско възнаграждение. Ответникът е
заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, а и юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде определено от исковия съд със съдебното решение. Ето защо и за заповедното
производство съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100
лева. Съобразно изхода от спора на ищеца се следва сумата 265,43 лева.
На ответника се следват разноски за исковото и заповедното производство на
10
основание чл. 78, ал. 3 ГПК. За заповедното и исковото производства се претендира
заплатен адвокатски хонорар в размер на сумата 1000 лева (съобразно уточнението,
направено от адв. Г. в откритото съдебно заседание на 05.12.2024 г.). Направено е
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ищеца, което е неоснователно, доколкото е под
минимума, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съобразно изхода от спора на ответната страна следва да се присъди
сумата 118 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****, в
качеството му на частен правоприемник на „*****“ АД, ЕИК *****, по силата на
договор за цесия № 3 от 29.12.2010 г., искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал.1
ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че К. П. И., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *****, ДЪЛЖИ на ищеца следните суми: сумата 8279,33 лева, ведно
със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /24.09.2010 г./ до окончателното плащане, представляваща
главница по договор за банков кредит Старт № *****/15.12.2007 г., сключен с „*****“
АД, ЕИК *****, сумата 557,39 лева, представляваща договорна /възнаградителна/
лихва за периода 15.09.2009 г. - 09.02.2010 г. вкл., сумата 25,21 лева, представляваща
лихвена надбавка /неустойка/ за забава за периода 21.08.2009 г. – 09.02.2010 г., за които
вземания в полза на „*****“ АД, ЕИК *****, са издадени заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 46304/2010 г. по
описа на СРС, 41 състав, въз основа на които са били образувани изп.д. № *****/2010
г. по описа на ЧСИ Б.Б. и изп.д. № *****/2018 г. по описа на ЧСИ Н.М..
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „*****“ ЕООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: *****, в качството му на частен
правоприемник на „*****“ АД, ЕИК *****, по силата на договор за цесия № 3 от
29.12.2010 г., искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и
ал.2 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че К. П. И., ЕГН
**********, със съдебен адрес: *****, ДЪЛЖИ на ищеца сумата над 8279,33 лева до
сумата 8354,27 лева, представляваща главница по договор за банков кредит Старт №
*****/15.12.2007 г., сключен с „*****“ АД, ЕИК *****, сумата над 557,39 лева до
сумата 1584,56 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода
15.07.2009 г. - 14.09.2009 г. и за периода 10.02.2010 г. – 23.09.2010 г., сумата над 25,21
лева до сумата 108,57 лева, представляваща лихвена надбавка /неустойка/ за забава за
периода 15.07.2009 г. - 20.08.2009 г. и за периода 10.02.2010 г. – 23.09.2010 г., за които
вземания в полза на „*****“ АД, ЕИК *****, са издадени заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 46304/2010 г. по
описа на СРС, 41 състав, въз основа на които са били образувани изп.д. № *****/2010
г. по описа на ЧСИ Б.Б. и изп.д. № *****/2018 г. по описа на ЧСИ Н.М..
ОСЪЖДА К. П. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК на „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: *****, сумата 750,54 лева, представляваща разноски за исковото
производство, както и сумата 265,43 лева, представляваща разноски за заповедното
11
производство.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
*****, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на К. П. И., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *****, сумата 118 лева, представляваща разноски за исковото и
заповедното производства.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис
на страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12