№ 3086
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Д.
Ина Бр. М.а
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. М.а Въззивно гражданско дело №
20241100500987 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение, постановено в открито съдебно заседание на 21.10.2021 г. по гр. д. №
32992/2021 г. по описа на СРС, 62- ри състав, са отхвърлени исковете на В. Г. М., заведени
против „Столичен автотранспорт“ ЕАД на основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на
сумите 3880,26 лв. имуществени вреди и 10 000 лв. неимуществени вреди, причинени от
твърдяна, че е случила на 01.03.2017 г. към 01 ч. трудова злополука, изцяло.
С решение № 18760 от 15.11.2023 г., постановено по гр. д. № 32992/2021 г. по описа
на СРС, 62- ри състав, е отхвърлен предявеният от В. Г. М. против „Столичен
автотранспорт“ ЕАД иск за сумата 25 944,97 лв., представляваща разликата между трудовото
възнаграждение, което ищецът би получавал на длъжността „шофьор“, и това, което е
получавал на длъжността, на която е бил преназначен – „чистач/хигиенист, метач и мияч“, за
периода 28.09.2016 г. – 31.05.2021 г. – като неоснователен.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца В. Г. М. срещу
решение, постановено в открито съдебно заседание на 21.10.2021 г. по гр. д. № 32992/2021 г.
по описа на СРС, 62- ри състав, с изложени доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност. Развити са оплаквания, че съдът е отхвърлил предявените искове
единствено въз основа на липсата на разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, без да събере
поисканите от ищеца други доказателства. Поддържа се, че не е изтекъл тригодишният
1
давностен срок за търсене на отговорност по чл. 200 КТ. Сочи се, че предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника по предявените искове са налице. Моли съдът да
отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника
„Столичен автотранспорт“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца В. Г. М. срещу
решение № 18760 от 15.11.2023 г., постановено по гр. д. № 32992/2021 г. по описа на СРС,
62- ри състав, с изложени доводи за неправилност. Развити са оплаквания срещу извода на
районния съд, че ответникът не е легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл.
320, ал. 2 КТ, като се поддържа, че с преместването на ищеца на по- ниско платена длъжност
поради заболяване му се дължи обезщетение в претендирания размер, като районният съд
неправилно не е ценил приетата експертиза. Моли се съдът да отмени обжалваното решение
и да уважи предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника
„Столичен автотранспорт“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакуваните съдебни
актове и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбите са подадени в срок от легитимирана страна, поради което същите са
допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционните решения са валидни и допустими в обжалваната част.
По правилността на решенията въззивният съд установява следното:
1. По исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ:
За уважаване на предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ в
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
следните предпоставки за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника
работодател: 1./ наличие на трудово правоотношение; 2./ претърпяна трудова злополука и 3./
настъпили имуществени и неимуществени вреди за ищеца, които да са последица от
злополуката.
2
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
писмени доказателства се установява, че към 01.03.2017 г. /датата на твърдяната от ищеца
трудова злополука/ страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът
е изпълнявал длъжността „чистач/хигиенист, метач и мияч“. На тази длъжност ищецът е бил
трудоустроен от длъжност „шофьор съчленен автобус“, видно от допълнително
споразумение № 601/28.9.2016 г. към трудов договор № 10/03.9.2013 г.
Между страните не е спорно, а и от събраните по делото писмени и гласни
доказателства се установява, че на 01.03.2017 г. /датата на твърдяната от ищеца трудова
злополука/ ищецът е бил нощна смяна и е изпълнявал трудовите си задължения.
По делото обаче не се установява наличието на трудова злополука, съответно не се
твърди, а и не се установява издаване на разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО за
приемане на злополуката за трудова.
Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия
състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1
КТ е нормативно регламентиран в разпоредбите на чл. 57 и следващите от Кодекса за
социално осигуряване /КСО/ и е детайлизиран в Наредбата за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г. В чл.
57, ал. 1 КСО /в приложима редакция изм. – ДВ, бр. 7 от 24.01.2012 г./ е установено
задължение за осигурителя в срок от три работни дни да декларира пред териториалното
поделение на НОИ всяка трудова злополука. Съгласно чл. 57, ал. 2 КСО, ако осигурителят не
декларира злополуката, пострадалият или неговите наследници имат право в срок от една
година от злополуката да я декларират пред териториалното поделение на НОИ. В чл. 58
КСО, съответно в посочената Наредба за установяване, разследване, регистриране и
отчитане на трудовите злополука са уредени редът и обхватът на разследването на трудовата
злополука, извършвано от териториалното поделение на НОИ. След приключване на
разследването длъжностното лице, определено от ръководителя на Териториалното
поделение на НОИ, въз основа на документите в досието в 14- дневен срок от декларирането
издава разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова – чл. 60, ал. 1
КСО /в този смисъл решение № 374 от 23.07.2014 г., постановено по гр. д. № 3766/2013 г. на
ВКС, IV г. о./.
Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО е индивидуален административен акт относно
наличието на трудова злополука и е елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, т. е. то проявява двойствено значение. От една
страна, е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за
наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, а от друга –
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука /в този
смисъл решение № 374 от 23.07.2014 г., постановено по гр. д. № 3766/2013 г. на ВКС, IV г.
о., решение № 50023 от 09.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г. о.,
решение № 753 от 28.01.2011 г., постановено по гр. д. № 457/2010 г. на ВКС, III г. о., решение
3
№ 410 от 29.06.2010 г., постановено по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС, III г. о./.
Във връзка с горното липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт
относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1
КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по този текст. Установяването на факта на трудовата злополука не може да се
извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не
може да бъде игнориран. Липсата на влязло в сила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1
КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в
рамките на съдебното исково производство. В този смисъл е установената трайна практика
на ВКС, а именно: решение № 31 от 02.02.2011 г., постановено по гр. дело № 1894/2009 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 109 от 12.03.2012 г., постановено по гр. дело № 622/2011 г. на ВКС,
IV г. о., решение № 753 от 28.01.2011 г. по гр. дело № 457/2010 г. на ВКС, III г. о., решение №
339 от 10.10.2011 г., постановено по гр. дело № 859/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 374
от 23.07.2014 г., постановено по гр. д. № 3766/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др.
Тъй като наличието на трудова злополука не е доказано от ищеца, т. е. не е доказан
един от елементите от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя
по чл. 200, ал. 1 КТ, то предявените искове за заплащане на обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени и неимуществени вреди са неоснователни, както е приел и
първоинстанционният съд.
Поради липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред във
връзка с твърдението на ищеца за претърпени вреди в резултат на трудова злополука
безпредметно е да се обсъждат наличието на останалите елементи от фактическия състав на
отговорността по чл. 200, ал. 1 КТ, поради което не е необходимо да се излагат мотиви по
останалите доводи на страните.
2. По иска с правно основание чл. 320, ал. 2 КТ:
Възможността да се претендира разлика между трудовото възнаграждение, което
работникът или служителят е получавал като здрав, и това, което е получавал или получава
като трудоустроен за определен срок със загубена работоспособност под 50 на сто, е
нарочно регламентирана в чл. 320, ал. 2 КТ. Разумът на закона е ясен – да се покрият вредите
от временно намалената трудоспособност в случай, че съществува разлика в трудовите
възнаграждения и тя е в ущърб на заболялото лице /без значение е дали трудоустрояването е
в резултат на общо заболяване, трудова злополука или професионална болест/. В края на
текста на разпоредбата на чл. 320, ал. 2 КТ е посочено, че това обезщетяване се урежда в
отделен закон. Този закон е Кодексът за социално осигуряване, който в чл. 47 регламентира,
че при трудоустрояване поради временно намалена работоспособност вследствие на общо
заболяване, трудова злополука или професионална болест на осигурения се изплаща
парично обезщетение, ако на новата работа се намали трудовото му възнаграждение.
Следователно се касае за парично задължение, което се дължи от държавното обществено
осигуряване по специален ред /в този смисъл решение № 113 от 08.05.2003 г., постановено
по гр. д. № 2693/2001 на ВКС, III г. о./, а не от работодателя, поради което искът следва да се
4
отхвърли като насочен срещу правен субект, който не е страна в материалното
правоотношение, както е приел и първоинстанционният съд.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
обжалваните решения на СРС следва да бъдат потвърдени на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да се присъдят сторените в хода на въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение. Съдът намира своевременно направеното от страна на въззивника
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за основателно с
оглед на обстоятелството, че делото не се характеризира със завишена фактическата и
правна сложност, както и с оглед реално извършената от адвоката работа във връзка с
въззивното производство. Ето защо, претендираното адвокатско възнаграждение следва да
бъде намалено и присъдено в размер на 2 000 лева с ДДС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение, постановено в открито съдебно заседание на 21.10.2021
г. по гр. д. № 32992/2021 г. по описа на СРС, 62- ри състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18760 от 15.11.2023 г., постановено по гр. д. №
32992/2021 г. по описа на СРС, 62- ри състав.
ОСЪЖДА В. Г. М.а, ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. Горна баня, ул.
„********* да заплати на „Столичен автотранспорт“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в
размер на 2 000 лева, представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5