№ 11852
гр. С., 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20231110115148 по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9
ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответницата дължи на ищеца
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав, а именно:
- сумата 495,10 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем
№ ..... от 27.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2022 г. до изплащане на
вземането;
- сумата 53,50 лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от
27.04.2021 г. до 11.01.2022 г.;
- сумата 42,40 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от
01.08.2021 г. до 01.09.2022 г.
Ищецът твърди, че между “ФИРМА” ООД и В. Й. С. е сключен договор за паричен
заем № ..... от 27.04.2021 г., по силата на който на последната е предоставен кредит в размер
500 лева. Поддържа, че кредитополучателят е усвоил целия размер на кредита, а вследствие
неизпълнение на задължението си да заплаща погасителните вноски в уговорените срокове,
дружеството е депозирало заявление по чл. 410 ГПК срещу длъжника и е образувано ч.гр.д.
№ 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав, вследствие на което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение за сумите по заявлението.
Ответницата В. Й. С. е подала писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131,
ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете. Моли исковата молба да бъде оставена без движение,
1
тъй като не са предоставени копия на посочените в нея доказателства за ответната страна,
вследствие на което е в невъзможност да изрази становище по исковата претенция.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:
По исковете с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
материални предпоставки (юридически факти): наличието на посоченото облигационно
правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит №
..... от 27.04.2021 г., кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата
по договора за кредит; уговорения начин за връщане на усвоените суми и падеж на
уговорените дължими вноски за връщане на кредита; настъпване на падежа на задължението
за връщане на сумата /включително и предпоставките, уговорени в договора за настъпване
на изискуемост и/или предсрочна изискуемост/; наличието на валидно постигната
договореност между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва); че в договора е
уговорено възнаграждение за закупен пакет от услуги и предоставянето на тези услуги от
кредитора на длъжника; вземанията да бъдат установени и по размер.
При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответницата е да
докаже, че е заплатила претендираните суми.
От договор за потребителски кредит № ..... към искане № .... от 27.04.2021 г. /л. 7 от
заповедното производство/, се установява, че на ответницата е отпуснат кредит в размер на
500 лв., със следните параметри: размер на погасителна вноска – 3 х 3,89 лева и 34 х 16,80
лв., ден за плащане – вторник, вид вноска – седмична, годишен процент на разходите –
49,95%, брой вноски – 37, фиксиран годишен лихвен процент – 40,05%, дата на първо
плащане – 04.05.2021 г., обезпечение - поръчител или банкова гаранция, дата на последно
плащане – 11.01.2022 г. и обща сума за плащане – 582,87 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от
договора с полагане на подписа си кредитополучателят удостоверява, че надлежно е
получил в брой заемната сума в размер на 500 лв., като договорът служи като разписка,
удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.
Настоящият договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в случая са разпоредбите на ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не се доказва сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителя, а процесният договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това договорът се подчинява на
правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закона за защита на
2
потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие за
действителност на договора.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 147б
от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя по арг.
от чл. 6, параграф 1 от ..... Съдът е длъжен да преценява служебно неравноправния характер
на клаузи в потребителския договор, който обосновава тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за да намери
приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да е нищожна,
същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена индивидуално между
страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия. В настоящия случай ищцовото дружество не е ангажирало доказателства, от които
да се направи извод, че клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение, е била индивидуално уговорена. С оглед на това, съдът
намира, че тази клауза не е индивидуално уговорена – изготвена е предварително и
заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора
3
следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси и
неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки – съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а също и на добрите
нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при гражданските, така и при
търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително определен
от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите
на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на
задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или
за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на заемателя да
осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6 от договора за кредит. Следва
изводът, че задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение на
изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на заемателя да върне на заемодателя предоставената му в заем сума в срок,
ведно с установеното възнаграждение.
Така уговореното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
4
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е
установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай с клаузата за
неустойка всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което се
подкрепя и от начина, по който е уговорено плащането на това задължение, тъй като
съгласно представените договор и погасителен план към него, неустойката се заплаща на
вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор е посочен ГПР от 49,95%, който формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не надвишава максималния размер,
предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но същият не отразява действителния ГПР, защото не
включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката в размер на 416,13 лв.,
уговорена в чл. 8 от договора, която е предвидено да се заплаща разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски, и която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съдът намира, че неустойката, уговорена в чл. 8 от процесния договор, представлява
разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при изчисляването на
годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.
1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти размера на законната лихва, която към датата на сключване на договора за
кредит е 10% /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 50% от взетата сума. Следва изводът, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, са нищожни. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита
за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
5
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е безспорно, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените в чл. 6 от договора „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 416,13 лв., която в случай на неизпълнение да
заплаща разсрочено, съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора. Съдът
приема, че в случая неустойката, уговорена в чл. 8 от договора, цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т.нар
"скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и
краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката.
Следва изводът, че кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В
подкрепа на горното е и предвиденият начин на заплащане на процесната неустойка, а
именно заедно със съответната погасителна вноска по кредита и съобразно погасителен
план – приложение № 1 към договора, което също е знак за съгласие от страна на кредитора,
че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, съответно това за
заплащане на неустойка ще възникне.
Съгласно чл. 8 от процесния договор, страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят в тридневен срок от сключване на договора за кредит ще предостави
едно от посочените в чл. 6 обезпечения, а именно: 1/ банкова гаранция; или 2/ поръчител,
отговарящ на условията на чл. 23 от ОУ към договора за кредит. В чл. 23 от Общите условия
на ищцовото дружество се съдържат изискванията на кредитора към различните видове
обезпечения: 1/ поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит,
сключени от кредитора; не са кредитополучатели по непогасени договори за кредит,
сключени с кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от “редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ....; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2/ залог върху движима
вещ, чиято пазарна стойност (оценена от лицензирани оценители) надвишава 2 пъти общата
сума за плащане по договора, включващо договорените главница и лихва; 3/ първа по ред
ипотека; или 4/ безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в ...., за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
6
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорените главница и лихва.
В чл. 8 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок или представяне на обезпечение, което не отговаря на
условията, посочени в чл. 23 от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 416,13 лв. Следва да се обърне внимание, че
посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при
сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може
просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Предвид изложеното, съдът приема, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 8 от
процесния договор, представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е
включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са
нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. не следва да надхвърля 50% от
предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се
заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. В случая само размерът на неустойката (416,13 лв.)
представлява 83,23% от размера на заетата сума (500 лв.). Ако към посочения ГПР от 49,95%
се прибави и размерът на неустойката, то тогава годишният процент на разходите ще е
значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Следва да се приеме,
че задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход
по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие с правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, не е включен нито в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки, че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в
тях на процесната сума по чл. 8 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция
- да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
настоящият съдебен състав намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
7
поетите от него задължения.
В аспекта на изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира изцяло като компетентно, последователно и логично
изготвено. Изяснява се, че ответницата е извършила плащания в общ размер на 313,00 лв., с
които са погасени 4,90 лв. – главница, 29,37 лв. – възнаградителна лихва, 252,83 лв. –
неустойка и 25,90 лв. – такса. Така непогасената главница възлиза на претендирания размер
495,10 лв. Предвид, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и
потребителят връща само чистата стойност на кредита, съдът намира, че в случая от
размера на претендираната главница следва да се приспадне размерът на общата сума,
заплатена от ответницата в полза на ищеца за погасяване на задължения по процесния
договор. След приспадането непогасената главница възлиза в размер на 182,10 лв. /495,10 –
313 = 182,10/. Искът за главница се явява основателен и следва да бъде уважен до посочения
размер, като на ищеца следва се присъди и законната лихва, считано от 30.09.2022 г. до
изплащане на вземането.
Исковете за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 53,50 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 27.04.2021 г. до 11.01.2022 г.
и предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземане на ищеца за сумата 42,40 лева, представляваща лихва за забава за периода от
01.08.2021 г. до 01.09.2022 г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Доколкото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
07.12.2022 г. по ч.гр.д. № 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав, е издадена за сумите
както следва: сумата 495,10 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
...../27.04.2021 г., ведно със законната лихва за период от 30.09.2022 г. до изплащане на
вземането, сумата 53,50 лева, представляваща договорна лихва за период от 27.04.2021 г. до
11.01.2022 г., сумата 42,40 лева, представляваща мораторна лихва за период от 01.08.2021 г.
до 01.09.2022 г. и сумата 125,00 лева, представляваща неустойка за забава за период от
01.06.2022 г., а исковете в настоящото производство по чл. 422 ГПК са предявени за сумата
495,10 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № ..... от
27.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2022 г., сумата 53,50 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 27.04.2021 г. до 11.01.2022
г., и сумата 42,40 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 01.08.2021 г.
до 01.09.2022 г., настоящият съдебен състав счита, че заповедта следва да бъде обезсилена
по отношение на В. Й. С., ЕГН **********, за непредявената сума в размер на 125,00 лева,
представляваща неустойка за забава за период от 01.06.2022 г.
По отговорността на страните за разноски:
8
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 75,00 лв., като с оглед уважената част от
исковете следва да му бъде присъдена сумата от 23,11 лв. В исковото производство ищецът
е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лв., за депозит за вещо лице в размер на
400 лв. и претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100
лв. съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП или общо 525 лв. С оглед уважената част от исковете, на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски в исковото производство в размер на 161,76 лв.
Ответницата не е представила доказателства за сторени разноски, поради което
такива не й се дължат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. “....”, бл. 212,
вх. Е, ет. 6, ап. 130, дължи на “ФИРМА” ООД , ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. “....” 29, ет. 7, сумата 182,10 лева, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № ...../27.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от
30.09.2022 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата
над 182,10 лева до пълния предявен размер от 495,10 лева и предявените искове за
установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 53,50 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 27.04.2021 г. до 11.01.2022 г. и за сумата 42,40 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.08.2021 г. до 01.09.2022 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.12.2022 г. по
ч.гр.д. № 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
07.12.2022 г. по ч.гр.д. № 53348/2022 г. по описа на СРС, 176 състав по отношение на В. Й.
С., ЕГН **********, за сумата 125,00 лева, представляваща неустойка за забава за период от
01.06.2022 г., за която иск по реда на чл. 422 от ГПК не е предявен.
Решението, в частта му с която се обезсилва заповедта за изпълнение, подлежи на
обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен срок от връчване на препис на
страните.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК В. Й. С., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ж.к. “....”, бл. 212, вх. Е, ет. 6, ап. 130, да заплати на “ФИРМА” ООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “....” 29, ет. 7, сумата от 161,76 лева,
представляваща сторени разноски по настоящото исково производство, както и сумата от
23,11 лева - разноски в заповедното производство по ч.гр.д. 53348/2022 г. по описа на СРС,
176 състав.
Решението, в останалата му част, подлежи на обжалване пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9