РЕШЕНИЕ
№ 1302
гр. Пловдив, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330117826 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищцата Ц. П. Я.-С., ЕГН: **********, от ************************, чрез
пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК: 20393975, със
седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Царица Йоанна“ № 29,
представлявано от ********** С.А., иск за прогласяване за нищожен индивидуален договор
за заем код ********** от 20.01.2020 г., поради неспазване на императивните норми на чл.
11 ал. 1 т. 9 и 10, вр. чл. 22 от ЗПК.
При условията на евентуалност, се предявява иск за прогласяване за нищожна
клаузата за неустойка по чл. 12 ал. 4 от договора, като уговорена в ущърб на потребителя,
противоречаща на добрите нрави и обезпечаваща нищожна кредитна сделка.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит №
********** от 31.05.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, при
фиксиран лихвен процент- 40, 05 % и ГПР- 49, 88 %. Според чл. 5 от договора като
обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да
отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в
размер на 1 322, 70 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи
нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на
1
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят
(неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за
неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала
допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката
следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като
обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила
присъщите си функции, защото размерът й бил близък до този на получения заем и така
скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а
това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата
институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб.
Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен
процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на
законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на
нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса.
В съдебно заседание страната не се явява, но взема писмено становище.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който искът се признава за основателен, като в тази връзка се моли за постановяване на
решение при признание на иска. Твърди се обаче, че нищожността на клаузата за неустойка
не водела до нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Моли да не се възлагат
разноски в тежест на ответника, защото страната не била дала повод за завеждане на делото.
Неустойка по договора не се претендирала, дружеството не било изпращало покани до
ищеца за плащането й, нито пък ищецът бил заплатил подобна неустойка. Наличието на
нищожна клауза в договора не обосновавало извод за това, че кредиторът бил дал повод за
завеждане на делото, още повече, че не се изисквало и заплащане на неустойката. Прави се
възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява, не се
представлява и взема писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за кредит № ********** от 31.05.2022 г., сключен между страните, на
ищеца е предоставен кредит в размер на 511, 29 евро, при следните условия: срок- 8 месеца,
при фиксиран годишен лихвен процент- 39, 73 % и годишен процент на разходите- 42, 59 %,
при общ размер на всички плащания- 590, 36 евро (1 154, 64 лева). Предвидена е още и
неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на
311, 45 евро (609, 15 лева), платима разсрочено заедно с всяка вноска.
Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
2
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 42, 59 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 39, 73 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на
ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 11 ал. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска
по договора, като общият й размер е 311, 45 евро (при отпусната заемна сума от 511, 29 евро
тя е над 2/3 от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за
тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и
срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
3
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на ищеца.
С предвиждането на тази неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по
кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез
увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за
добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните
престации, а също е в нарушение на добрите нрави.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
4
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Според договора за кредит ГПР е 42, 59 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за неустойката, а с включването й кредитът
ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от
ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Посочването в договора
за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва
да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно
чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Всичко това обуславя основателност
на предявения главен иск, който следва да се уважи.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния
предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането му.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лева,
която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението.
Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е
заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение
на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв.
С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2
от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален
размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева, платимо директно на адвоката,
доколкото страната не е направила тези разноски. Направените пък от ответника разноски за
възнаграждение на пълномощника му си остават за негова сметка, без да се възлагат на
другата страна.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК:
20393975, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Царица
Йоанна“ № 29, представлявано от ********** С.А., от една страна и Ц. П. Я.-С., ЕГН:
**********, от ************************, от друга, че е нищожен индивидуален договор
за заем код ********** от 20.01.2020 г., поради неспазване на императивните норми на чл.
11 ал. 1 т. 9 и 10, вр. чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК: 20393975, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Царица Йоанна“ № 29, представлявано от
********** С.А., да заплати на Ц. П. Я.-С., ЕГН: **********, от
************************, направените разноски по делото- внесена държавна такса в
размер на 50 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК: 20393975, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Царица Йоанна“ № 29, представлявано от
********** С.А., да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Ц. П. Я.-
С., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400
(четиристотин) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6