РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. гр.Мадан, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на девети юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100129 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от М. Н. С. против
„************, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК да бъде прогласен за нищожен сключения между „********* ЕИК
******** със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н С., ж.к. ******* бул.
*********и М. Н. С., ЕГН **********, адрес: с. С., ул. ****** общ. М., обл.
С., Договор за потребителски кредит №****** от ***** г. на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със
закона.
В исковата молба се твърди, че на *******г. ищецът сключил договор за
потребителски кредит № ********** с ответното дружество, по силата на
който кредиторът „********, му предоставил заем в размер на 5000.00 лева, с
фиксиран лихвен процент в размер на 41% и ГПР в размер на 48,99 %. Ищецът
счита, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз
основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна
регламентация в ЗПК. Позовава се на чл. 22 от ЗПК и твърди, че договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сочи за нарушена разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
1
процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че с посочения в чл.
6 от процесния договор за потребителски кредит процент на ГПР, формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ГПК, като размера, посочен по
този начин не надхвърля максималния по чл. 19, ал.4 ЗПК, но в договора нито
са посочени взетите предвид допускания при изчисляването му, нито пък в
ГПР е включено възнаграждението, заплатено от потребителя за
предоставянето на допълнителна услуга „*******, в размер на 2750 лв.. Сочи,
че включено по този начин към погасителните вноски, възнаграждението за
допълнителната услуга на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Твърди, че в договора
липсва каквато и да е конкретизация относно начина, по който е формиран
ГПР, поради което е невъзможно да се установи кои задължения са отчетени
при формиране на ГПР, както и дали са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация, която следва
да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, тъй
като тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Сочи, че тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. Ищецът счита, че поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една клауза и да преценявал дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
сочи, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че
договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26,
ал. 1, предложение първо от ЗЗД. Твърди, че възнагражденията, уговорени за
предоставяне на услугата за закупуване на пакет от допълнителни услуги
представляват разход, който следва да бъде включен в ГПР съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК, защото макар и уговорени като възнаграждения за допълнителни
услуги, по съществото си, последните представляват част от съществените
особености на договорите за кредит, предоставяни от финансови институции -
бързина при отпускането им, респективно - възможност за предоговаряне на
клаузите им, като сочи, че включването на този разход при изчислението на
ГПР, води до промяна на размера му, като действителният такъв е по-висок от
посочения в договора. Сочи, че според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално,
като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено
в случаите на договор при общи условия, като ищецът сочи, че такова
разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни
2
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Твърди
също, че приложената по договорите възнаградителна лихва, в размер на 41%,
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като съгласно чл. 10,
ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски
съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне,
доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на
повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите
нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря
възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на
възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е
лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави
с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и
непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на
добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на
законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
Твърди, че в процесния случай задълженията по договора за кредит са
необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на
законната лихва, с което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.
Ищецът счита, че договорът е недействителен и на друго основание –липсата
на информация за начина, по който се прилага лихвения процент, като твърди,
че не е ясно при какви условия се прилага договореният лихвен процент - на
база целия размер на отпуснатата сума или на база остатъчната главница по
кредита. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*******, с
който взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит (ДПК) №
*******, по силата на който ответното дружество е представило на ищеца
заем в размер на 5000,00 лева, а ищецът се е задължил да върне на кредитора
така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна
лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „****“ и
допълнителна услуга „****** съгласно условията на договора. Сочи, че в
процесният договор подробно са описаните всички параметри, задължения
като основание и размер на разбираем и достъпен език, същият е сключен в
размер, идентичен със заявените от ищеца параметри, посочени от същия в
Искане за отпускане на потребителски кредит, като преди сключването на
процесния договор, на ищеца е предоставен Стандартен европейски
формуляр, който е подписан от кредитоискателя и който му е предоставен, а
втори път са посочени в договора за потребителски кредит преди подписване
3
на същия от кредитоискателя и от кредитора и в който формуляр са посочени
параметрите на кредита. Изготвен е бил и връчен на ищеца погасителния
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, който е връчен на ищеца, ведно с Договора
за потребителски кредит на дата *******. Ответникът твърди, че сключеният
договор за потребителски кредит с ищеца напълно отговаря на законовите
изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно
съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на
подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на ищеца
всички полета са били попълнени. Кредитополучателят е получил
предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита на
преддоговорния етап с получаването на Стандартен европейски Формуляр за
сравняване на различни предложения, така и със сключването на договора,
към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с
необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор, каквато
възможност му е дадена в чл. 7.1. от ОУ към договора. Твърди също, че в
настоящия случай, видно от съдържанието на сключения между страните
договор за кредит всички императивни изисквания са спазени, поради което са
неоснователни всички възражения и доводи, изложени в исковата молба
относно недействителността на договора за кредит. Сочи, че процесният
договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените
в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен
носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем
начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в процесния договор е
посочен ГЛП, който е фиксиран за целия срок на договора и съгласно
изискванията на закона не е необходимо изготвянето на методика, когато
лихвеният процент е фиксиран. Сочи, че не би могло да се приеме, че в ДПК
липсва лихвен процент, който е очевиден от представения по делото
екземпляр на договора за кредит. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 11,
ал. 1 от закона за потребителския кредит „договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа“ съгласно:т. 10. годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“ - ГПР и общата дължима сума са
посочени в раздел VI „Параметри“ и в стандартния европейски формуляр, а
взетите предвид допускания са описани в чл. 5.2 от общите условия. Твърди,
че годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита
за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и
когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф
Директива 2008/48. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
размера на ГПР - пет пъти законната лихва, като разпоредбата е приета, за да
ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с
огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста
печалба. Ответникът сочи, че в случая са спазени задължителните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на които следва да отговаря формата и съдържанието
на процесния договор, поради което са неоснователни твърденията, че
действителният ГПР е в различен размер от посочения. Счита, че с оглед
4
разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът
на ГПР е по-висок от законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то
последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът,
посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за
кредит. В разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от
договора, са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че
договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита
се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока
на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че първоначалното
изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите
разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат
до изтичането на срока на договора. Сочи, че в ЗПК не е посочено като
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са
нормативно залегнали. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е със
стойност, по-висока от ГЛП, ако в него е включена само възнаградителната
лихва, то това по никакъв начин не заблуждавало потребителя за параметрите
на договора и задълженията му по него, а е резултат от начина на изчисляване
на ГПР съгласно изискванията на закона. Твърди, че в договора ясно и
недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми,
какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни
услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по
кредита и няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по
него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР, като размера на ГПР е
правилно посочен. Ответникът оспорва твърдението в исковата молба, че
неправилното изчисляване на ГПР (в случай че се приеме, че е следвало да
бъдат включени закупените от ищеца услуги в неговото изчисляване) води до
нищожност на целия договор за кредит. Сочи, че съгласно правилото на §1, т.1
от Допълнителните разпоредби на ЗПК се въвежда „Общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.“. Ответникът счита, че предвид посочената
легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход, който е
пряко свързан с договора за потребителски кредит и трябва да бъде заплатен
от потребителя, т.е. този разход е задължителен. Включват се и разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за
допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на
търговски клаузи и условия. Посоченото правило на §1, т.1 от
5
Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвежда в българското
законодателство правилото на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО,
дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително
разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата Директива,
съобразно която „Държавите-членки следва да останат свободни да запазят
или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да
изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова
сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати
разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни
услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива комбинирани
предложения за сключване на договор, потребителите следва да бъдат
информирани преди сключването на договора за кредит относно
допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или
за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези
допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита
или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието
на такива разходи на преддоговорния етап. Ответникът сочи, че в настоящия
случай, закупувайки посочените в договора за кредит допълнителни услуги,
кредитополучателят си осигурява допълнителна възможност, във всеки един
момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги,
но закупуването на допълнителни услуги не е условие за сключване на
договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните
условия. Таксата за предоставената услуга „*******, включваща възможност
за „отлагане и намаляване на вноски“ по волята на клиента, не отговаря на
нито една от характеристиките на общ разход по кредита, поради което не
представлява такъв разход и не следва да участва във формирането на размера
на общите разходи по кредита за потребителя, както и поради това в размера
на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Стойността, платима
от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е
задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има
възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга
би представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисква от всеки
кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при определените
условия, което в случая не е така. Ответникът се позовава на националната
правна уредба и посочените правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за
допълнителни услуги, които съставляват условие за предоставяне на кредита,
са част от общия размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са
включени в обхвата на ГПР, като счита, че това не е така по отношение на
разходите за допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. Сочи,
че уговорената между кредитора и длъжника възможност за „отлагане и
намаляване на вноски“ е правна възможност, която кредиторът по настоящия
кредит е решил да предостави на ищеца, с цел да го улесни при
заплащането/връщането на уговорените суми, като по този начин, с
предоставянето на тази допълнителна услуга, ищеца е сигурен, че в случай на
невъзможност да заплати задължението си, няма да се пристъпи незабавно
към предсрочна изискуемост и да трябва да плати цялата сума незабавно,
губейки преимуществото на срока по договора за кредит. Ответникът сочи, че
няма пречка потребителят да поиска отлагане и/или разсрочване и без да
6
закупена процесната допълнителна услуга, но кредиторът не би бил длъжен да
се съгласи с такова отсрочване/разсрочване и за потребителят не би била
налице сигурност. Позовава се на правилото на чл.20а, ал.1 ЗЗД, съгласно
която Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.
Сключвайки договор за кредит, потребителят се съгласява с уговореното
периодично погасяване, информация за което му се предоставя отнапред, на
разбираем за него език, с цел да може да разбере в какви срокове трябва да
изпълнява задължението си. Кредиторът от своя страна се съгласява да получи
изпълнение на конкретни вноски, на части, в уговорените срокове. Съответно,
промяна в тези срокове и размер на вноските, засяга правното очакване на
кредитора относно това, че ще получи изпълнение съобразно договора. Със
закупуването от страна на кредитополучателя на допълнителна услуга обаче
кредиторът е задължен, обвързан от искането на длъжника и не може да
преценя дали да отложи, респ. разсрочи, а е длъжен да го направи. В
представения по делото отговор ответникът се позовава на практиката на
СЕС, че информацията преди сключването на договор за договорните условия
и последиците от това сключване е от съществено значение за потребителя.
По-специално въз основа на тази информация последният решава дали желае
да бъде обвързан от условията, предварително изготвени от търговеца (така:
решение от 21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, C - 154/15. C-
307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември
2017 г., Andriciuc и други, C - 186/16. EU: C: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа
на тази информация длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от
условията, предварително изготвени от кредитора. С оглед безспорното
предварително предоставяне на тази информация по ясен и недвусмислен
начин в настоящия случай, видно от предоставения СЕФ и от начина на
оформление на самия договор за кредит, сключвайки договора длъжникът
знае, че в случай на неизпълнение, по силата на самия договор за кредит
кредиторът не е длъжен да отсрочи, респ. разсрочи задължението му, а може
да обяви договора за предсрочно изискуем и да пристъпи към изпълнение,
при което да събере цялото си вземане от секвестируемото имущество на
длъжника. Доколкото е наясно също, че липсата на парични средства не е
основателна причина за освобождаване на длъжника от задължението му по
договора, както и предвид съществуващата икономическа и правна
несигурност в страната, закупувайки допълнителни услуги,
кредитополучателят още към момента на подписването му изключва
настъпването на подобен риск и си осигурява, че задължението му ще бъде
отсрочено/разсрочено, така че да се намали икономическата тежест върху
кредитополучателя. Ответникът твърди, че важно значение с оглед отговора
на въпроса дали допълнителните услуги следва да бъдат включени в ГПР има
и правилото на чл. 19, пар. 3 от Директива 2008/48/ЕО, като сочи, че
съобразно посоченото правило: „Изчисляването на годишния процент на
разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще
остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят
задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в
договора за кредит.“ По смисъла на това правило по кредита, ответникът
счита, че не следва да се определя по допускане за неспазване условията и
сроковете по договора за кредит от страна на кредитополучателя, поради
което в общия размер на разходите по кредита за потребителя, респективно в
7
стойността на ГПР не следва да се включва стойността на всички разходи,
породени от или свързани със случаи на неизпълнение на задължения на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит. Сочи също, че така
закупуването на предоставената от кредитора допълнителна услуги,
съобразно която длъжникът има право да се възползва от услуга, при която да
бъде постигнато отлагане/разсрочване на дължимите вноски срещу заплащане
на такса за тази допълнителна услуга, е базирано на допускане от страна на
кредитополучателя, че има риск кредитополучателят да се окаже затруднен да
изпълни навреме и в срок задължението си за плащане на някои вноски, при
което да бъде обявена предсрочна изискуемост на цялата сума по кредита. Тъй
като тази допълнителна услуга се базира на допускане от страна на
кредитополучателя, че има риск той да се окаже затруднен да изпълни
навреме и в срок задължението си за плащане на някои вноски, разходите,
базирани на това допускане, не следва да се включват в обхвата на общия
размер на разходите за потребителя и в годишния процент на разходите, тъй
като не отговарят на условията по чл. 19, пар. 3 от Директива 2008/48/ЕО,
поради което ответното дружество счита, че разходите за допълнителни
услуги, уговорени към договор за потребителски кредит, и по съществото си
представляващи възможност за „отлагане и намаляване на вноски“, не следва
да се приемат като част от общите разходи по кредита за потребителя,
респективно не са част от годишния процент на разходите. В отговора се сочи,
че съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за
кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент, поради което ответникът счита, че
неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е
налице, а не е в конкретния случай, не може да се приравни на липса на ГПР,
което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия
договор за кредит. Предвид целта за защита на потребителите от
несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите
напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор при сключването му, европейското законодателство изисква
кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му, като се цитират: (така, решение
от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14. непубликувано, EU:C:2015:447, т. 57 и
цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и
включване в договора за кредит както на годишния процент на разходите, така
и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни
допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно,
така и общо за целия кредит, поради което ответникът счита, че, целта за
информираност на потребителя е спазена и че той е наясно относно
задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата
на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за
потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам
формират и годишния процент на разходите. Сочи също, че щом има яснота за
задълженията на потребителя отделно по кредита и отделно за
допълнителните услуги, а също така е посочена и общо дължимата сума по
кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как да се приеме, че
8
годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а
още по-малко, че липсва. Ответникът позовава на практиката на Съда на ЕС,
където непосочването на годишния процент на разходите в договор за кредит
може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките на
анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този
договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по
смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. (в този смисъл определение от 16
ноември 2010 г., Pohotovost’, C-76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и
посоченото на българския съд решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko
s.r.o.). Твърди, че съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на
годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред него от
националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в които е
нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на
разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула, без
необходимите за изчислението данни и сочи, че тези фактически констатации
са напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично
записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни
редове. По изложените аргументи, ответника счита, че разпоредбата на чл. 10,
пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че
има неточно посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като
конкретен процент в договора за потребителски кредит, записан е и като
процент на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите
редове в договора е посочена ясно и такса за незадължителни допълнителни
услуги, които не са част от годишния процент на разходите. Такава неточност,
дори да би съществувала, не може да се приеме за липса на годишен процент
на разходите, при която съдът да може да приложи последиците за
непосочване на годишния процент на разходите, при положение, ако тази
последица е най-тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност
на целия договор за потребителски кредит. В отговора е посочено също, че в
обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които следва да се
отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги,
но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива
допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по
аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който
транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО.
Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на
която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително
условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент
на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи
по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за
потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако сключване на
споразумение за ползването им не е условие за получаване на кредита, то
дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение не следва да
се включва при изчисляването на годишния процент на разходите, поради
което ответникът счита, че нарушение, изразяващо се в неточно посочване на
годишния процент на разходите, няма. Ответникът счита, че дори да се
приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния процент на
разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на
целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-членки
9
установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за
гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да
бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това е потвърдено в решение
от 9 ноември 2016 година, т. 62 по дело C 42/15, цитирано и от националния
съд. В него е прието, че „Докато изборът на санкции е по усмотрение на
държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи“ (в този смисъл също и решение от 27 март
2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, C-565/12, EU:C:2014:190, т. 43). Изискването
на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от държавите-членки санкции да
бъдат пропорционални за съответното нарушение следва да се тълкува във
връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който
принципът на пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят
необходимото за постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед
предпазване на обществения интерес и да няма друга, полека мярка, която би
могла да постигне сочените цели. В практиката си СЕС е имал възможност да
се произнесе във връзка с възможността за ангажиране на отговорността на
Общността за вреди, че законодателни ограничения на правото на собственост
и на свободно упражняване на икономическа дейност са непропорционални,
когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на посочените права
(така решение по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181).
Ответното дружество сочи, че същият критерий следва да се приложи и към
преценката на приетите от държавите-членки законодателни актове. Наред с
това твърди, че употребата на термина „система от санкции" задължава всеки
национален законодател да въведе не една унифицирана санкция, а прилагане
на различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на
нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането
на най- тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при
която потребителят връща само главницата по договора, дори за по-леки
нарушения. Сочи, че в българската нормативна уредба е предвидена
възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо
от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се
запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си,
без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части“. Това напълно кореспондира с
практиката на Съда - напр. дело В - 126/17, решение C-126/17, пар. 37:
„Следва да се припомни, че по отношение на въздействието на констатацията,
че договорните условия са неравноправни по отношение на валидността на
съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че
посоченият „договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако
може да оцелее без несправедливите условия“. Предвид това ответникът
счита, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителна услуга,
чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат
да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. Сочи,
че щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно
практиката на Съда, допуска недействителността да се преценява отделно
спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което
10
действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, на по-
силно основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част
от основния предмет на договора, което означава че клаузата за допълнителна
услуга в случая не съставлява част от основния предмет на договора за кредит,
поради което ответникът счита, че договорът за кредит може да бъде сключен
и да съществува валидно, независимо от клаузата за допълнителна услуга,
дори в случай, че има основание за недействителност на тази клауза.
Ответникът твърди, че чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане
на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при
сключването на процесния договор тези изисквания са спазени, поради което
според ответника са неоснователни твърденията на ищеца, че
възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата и е следвало да се включи в
ГПР. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се
приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които
се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и
недействителност на целия договор за кредит в съответствие със
законодателната воля. Ответникът твърди скъщо, че параметрите и условията,
свързани с допълнителните услуги, са ясно определени на първо място в
допълнителната преддоговорна информация предоставена на ищеца, същият е
бил наясно с параметрите на допълнителни услуги, вкл. разходите, които ще
има във връзка с тях, в случай че поиска такива, още преди подписване на
договора за потребителски кредит. Отделно от това, в раздел VI от договора за
потребителски кредит, в т. 15 от общите условия към договора, детайлно и
много подробно са описани условията, размера на възнаграждението и
услугите, а клиентът още от първоначалния момент на кандидатстването си за
потребителски кредит от компанията е бил наясно и е разполагал с цялата
информация относно параметрите както на кредита, така и на допълнителните
услуги и на възнаградителната лихва. Пакетът от допълнителни услуги,
уговорен между страните по договора за кредит, представлява услуга,
предлагана само от конкретния кредитор и не следва да се включва при
изчисляване на ГПР, именно защото би въвело в заблуждение потребителя
относно разхода по кредита. Всеки кредитор предлага различни преференции,
опции и услуги на клиентите си и те не са включени в ГПР по същите
съображения. Съгласно § 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО
договорите за продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за
доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за тях
през целия период на предоставянето им чрез вноски, могат значително да се
различават по отношение на интересите на страните по договора и условията
и изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от
настоящата директива, поради което ответникът сочи, че такива договори не
се смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива
видове договори включват например застрахователния договор, при който
застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е
направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
11
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. В отговора се твърди, че в процесния договор за потребителски
кредит е ясно посочено и какъв е размерът на възнаградителната лихва, като
сума и като процент. Ясно като сума е посочен и размерът на
възнаграждението за допълнителни незадължителни услуги, доколкото
потребителят е поискал да ползва такива и е сключено споразумение за тях.
Таксата за допълнителните незадължителни услуги, предлагани от
дружеството при наличие на искане и изрично заявена воля, е определена
отделно и ясно обозначена като самостоятелна такса за допълнителни услуги.
Това не се променя, независимо че таксата за допълнителни незадължителни
услуги е разсрочена и се изплаща на вноски, заедно с вноските за главница и
възнаградителна лихва по кредита, тъй като във всеки договор изрично и
поотделно са посочени размерът на дължимата вноска по кредита и размерът
на дължимата вноска за таксата за допълнителни незадължителни услуги.
Общият размер на таксата за допълнителни услуги е фиксиран и в договора
ясно е отбелязано в какъв размер е всяка вноска за погасяване на тази такса. В
договора за потребителски кредит отделно е посочен и общият размер на
сумата, която следва да бъде платена от кредитополучателя по договора, в т.ч.
с включеното възнаграждение за допълнителни услуги. По отношение на
твърдението за нищожност на уговорените допълнителни услуги на основание
чл. 10а, чл. 11 от ЗПК и чл. 19, ал.4 от ЗПК, ответникът изразява становище, че
в процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на договор
с включени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с което, по искане на
ищеца кредиторът се задължава да му предостави определен набор от услуги,
с които се предоставя приоритетно разглеждане и становище на искането за
кредита на кредитополучателя и последният има възможност да променя
първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане
на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, с което задължение ищеца се е
задължил доброволно. Сочи, че редът за използването на допълнителните
услуги е подробно описан в общите условия към ДПК, представляващи
неразделна част от договора. Твърди, че по своята същност първата услуга
представлява право на приоритетно разглеждане и становище по искането за
потребителския кредит, което означава, че както е посочено и в самия ДПК в
раздел VI Параметри, допълнителната незадължителна услуга „******* към
момента на подписване на договора вече е била предоставена на
кредитополучателя и използвана от последния. След като ищеца е решил да се
възползва от услугата приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит, представителите на ответното дружество са извършили всички
необходими действия за проучването на кредитната способност на ищеца,
подготвили са нужните документи и са сключили договора в максимално
кратки срокове. Тази услуга е безспорно е предоставена на ищеца и
последният се е възползвал от нея. Искането за кредит е подадено от ищеца на
******г., одобрено е на същия ден и договорът за кредит е сключен на
*******г. Сумата е преведена на 20.07.2022г. по посочената от клиента в
договора банкова сметка. възползва от нея, за да усвои кредита само няколко
12
часа след подаване на искането за кредит и въпреки това е взел решение да
предяви съдебни претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и
твърдения защо счита за недължимо уговореното възнаграждение за
предоставени допълнителни услуги. Ответникът счита за неоснователно и
твърдението на ищеца, че уговорените клаузи за предоставени допълнителни
услуги водят до неравновесие между правата и задълженията на търговеца,
респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност, като сочи, че
съгласно постановената съдебна практика, за да се прецени дали конкретните
договорни клаузи изключват общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация.
Твърди, че всички клаузи по договора за кредит са индивидуално уговорени
между страните. На ищецът от страна на кредитора е била предоставената
цялата преддоговорна информация, с която същият е имал възможност да се
запознае и разбере параметрите и условията на кредита още преди да бъде
постигнато съгласие от двете страни за сключване на договор за кредит. От
представените към настоящия отговор писмени доказателства е очевадно и че
всички клаузи от договора и общите условия към него са формулирани по ясен
и недвусмислен начин, като ясно е посочено какво представляват
предоставените допълнителни услуги и каква цена следва да плати
кредитополучателят за същите. Отделно от това съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, какъвто е и
настоящия случай, поради което ответникът счита за напълно неоснователни
са всички твърдения в исковата молба, че част от клаузите на процесния
договор за кредит са неравноправни. В отговора се твърди, че ищецът сам е
пожелал да се възползва от предоставяне на незадължителни допълнителни
услуги. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не закупят
допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни услуги
към ДПК. Настоящата точка се отнася и прилага единствено по ДПК, по които
КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга. Сочи се, че
страните са постигнали съгласие за сключване на договор с включена
допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“, като осигуряването на необходимия
ресурс, за да се отговори на поетия ангажимент и заявеното желание на
клиента е свързано с допълнителни разходи за кредитора, поради което и
услугите се предоставят срещу възнаграждение. Редът за използването на
допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към ДПК,
представляващи неразделна част от договора, поради което ответникът счита,
че така заявените от ищецът допълнителна услуга не противоречат на добрите
нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните
субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно
този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако
желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед
13
на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат договор за кредит. С оглед на същия принцип на свобода
на договаряне, кредиторът е предложил, а ищеца е поискал и закупил тези
допълнителни услуги. Ищецът е попълнил искане за отпускане на
потребителски кредит. В това искане е посочил изрично, че желае да се
възползва от услугата Фаст и от услугата Флекси. На същият е предоставена
допълнителна преддоговорна информация, в която ясно са дефинирани както
услугите, така и тяхната цена. Ищецът е преценил, че е съгласен с тази цена
още на преддоговорния етап, заявил е пред кредитора в искането за отпускане
на кредит, че желае да се възползва от тези допълнителни услуги, подписал е
договор за кредит с кредитора, където отново са били уговорени същите тези
допълнителни услуги. Ответникът сочи, че добрите нрави са критерии за
норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Понятието "Добрите нрави" не е изрично дефинирано
понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай. Въвеждането на
параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по
тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищеца е
следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото
позоваване в настоящия случай липсва. Ответникът счита, че в конкретния
случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като
страните по договора са имали за цел реализиране на процесната сделка, която
не е забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него начин. Твърди че
параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, са ясно
определени, на първо място, в допълнителната преддоговорна информация
предоставена на ищеца, като същият е бил наясно с параметрите на
допълнителна услуга, вкл. дължимото възнаграждение. Посочено е, че всеки
кредитор предлага различни преференции, опции и услуги на клиентите си и
те не са включени в ГПР по същите съображения. Съгласно § 12 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за
предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при
които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им
чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите
на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от
договорите за кредит, които са обхванати от настоящата директива. Ето защо
такива договори не се смятат за договори за кредит за целите на настоящата
директива. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като
законодателят е посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Ответникът счита за
неоснователно и твърдението в исковата молба, че клаузата за допълнителни
услуги противоречи на чл. 10а от ЗПК. Сочи, че съгласно клаузата на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
14
конкретния случай възнаграждението за избран и закупен незадължителен
пакет от допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за
потребителски кредит, не би могло да бъде отнесено към тази хипотеза.
Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност,
която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с
основен предмет прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налага
изводът, че описаните по-горе възможности за потребителя представляват
услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения
договор за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно
съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит
по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит,
то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай
ищеца дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата
услуга от пакета - приоритетно разглеждане и становище по искането за
потребителски кредит, като всички предпоставки за упражняването на
закупените допълнителни услуги са ясно и точно описани. Кредиторът не би
могъл да откаже заявената от потребител допълнителна услуга, ако са спазени
предварително договорените условия. Сочи се, че в мотивите към
законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези
такси, е посочено, че „се забранява на банките да събират някои видове такси
и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по
предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия
усвояване на кредит, както и за неговото управление“. Таксата за усвояване на
кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е
отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му. Същата е дължима
към момента на отпускането на кредита и обикновено се прихваща от размера
на отпусната главница. Очевидно възнаграждението за нито една от
посочените по-горе допълнителни услуги не се дължи за предоставената
наличност по посочената от ищеца в договора за потребителски кредит
банкова сметка. Таксата за управление е свързана с административните
разходи на банката по управлението на кредита и обикновено е процент от
главницата. Т.е. таксите по усвояване и управление на кредита представляват
разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски кредит, те
са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са
включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението, което се
дължи за поисканите и закупените от ищеца от допълнителни услуги, по
никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с
усвояването и управлението на кредита. Допълнителните услуги, които
кредиторът е предоставил на ищеца. му дават възможности да извършва
едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни
действия по кредита. В отговора се твърди, че разглеждането на искането за
кредит не е дейност, за която е забранено събирането на такса по смисъла на
15
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. ********предоставя на потребителите си възможност да
закупят такава допълнителни услуги, като така закупувайки допълнителни
услуги, ищеца си е гарантирал и допълнително, че при настъпване на
неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава и да дължи
лихви за забава, а ще може да отложи плащането или да намали размерът на
определен брой погасителни вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на
финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за
забава по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си
намали размера на няколко вноски. Гарантирал си е, че, например, ако сменят
датата на изплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и
падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гореизложените
представляват своеобразни възможности за едностранна - по желание на
ищеца - промяна на погасителния план по договора му за кредит, поради което
ответникът счита, че следва изводът, че видът на действието, за което се
дължи възнаграждение, е уговорен в ДПК и общите условия, неразделна част
от договора. Видът и действието са приоритетно разглеждане и становище по
искането за кредит, отлагане на определен брой вноски, намаляване на
определен брой вноски, смяна на дата на падеж. Размерът също е уговорен в
договора - дължимото възнаграждение за предоставените допълнителни
услуги. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Не се спори по делото, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че на ****** г. между ищеца и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит стандарт № *((по силата на който на ответника е била
предоставена сумата от 5000 лева, при срок на кредита: 36 месеца, с размер на
вноската по кредита: 243,48 лева, ГПР 48,99 % лева, ГЛП 41%, лихвен
процент на ден 0,11%, обща дължима сума по кредита 8765,02 лева. По силата
на т. V и т. VI от договора за кредит, същият е бил сключен при предоставяне
на допълнителната услуга „********, предоставяща право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Възнаграждението за
закупената задължителна услуга „*****“ възлизало общо на 2750,00 лева.
Размерът на вноската по закупената допълнителна услуга бил в размер от
76,39 лева, която сума била дължима заедно с месечната погасителна вноска
по кредита. Възнаграждението ставало изискуемо с подписването на договора,
но се разсрочвало за срока на договора на равни месечни вноски и се добавяло
към месечните вноски за погасяване на кредита. Общото задължение по
кредита и по закупената допълнителна услуга възлизало на 11515,02 лева, а
общият размер на вноската 319,87 лева.
По делото са представени като доказателства: искане за отпускане на
потребителски кредит ******** № ********, Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
Декларации, Договор за потребителски кредит ******* № *****от *****г.,
Общи условия на ****** към договор за потребителски кредит, погасителен
план към договор за потребителски кредит №*******със закупена
допълнителна услуга.
16
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между тях е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, поради което има качеството на кредитор по чл. 9, ал.
4 ЗПК. Ищецът е физическо лице, което при сключването на договора действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Ето защо
сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са релевирани основания за недействителност на
договор за потребителски кредит, свързани с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по
кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото в него са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не последният
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1
17
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.99%, а ГЛП 41.00%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Това поставя потребителя в положение да не знае в какъв размер е
оскъпяването му по кредита.
Разпоредбата на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор
за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги,
които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно
с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Съгласно
сключения между страните договор възнаграждението за закупена
допълнителна услуга „********“, предоставяща право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възлиза на 2750,00 лева.
Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на
кредита, с него реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези
плащания се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при
което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, като се вземе
предвид сегашният му размер от 48.99 %, размерът на отпусната главница по
договора в размер на 5000 лева, размерът на ГЛП по договора 41%, срокът на
договора от 36 месеца, и размера на дължимото възнаграждение за
допълнителни услуги възлиза на общо 11515.02 лв. и надхвърля двукратно
размера на отпусната главница по договора. При служебно изчисление на ГПР
посредством онлайн калкулатор при следните параметри: Размер на кредита:
5000 лева, задълженията по който са платими от потребителя на 36 месечни
вноски, всяка от 319,87 лева, включваща лихва, главница и такса по закупена
допълнителна услуга, при обща сума на погасяване 11515,02 лева, то ГПР
възлиза на 89,06 % и надхвърля законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, а именно пет пъти размера на законната лихва към датата на
сключването на договора – ********г.. Следователно посочения в договора
ГПР не отговаря на действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
18
Доколкото договора за кредит е нищожен на посочените основания е
безпредметно обсъждането на останалите твърдения на ищеца.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.26,
ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
По отношение на адвокатското възнаграждение - при този изход на
спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има само ищеца тъй
като искът е изцяло уважен. Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото
разноски в общ размер на 801,00 лв. както следва: 1/ 600,00 лв. за заплатено в
брой адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и
съдействие от 04.02.2025 г. - с отбелязването в договора е изпълнено
изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 6/2012 г. ОСГТК; и 2/ 201,00 лв. държавна такса. Всички възражения в
отговора на исковата молба относно размера на адвокатското възнаграждение
са неотносими, тъй като те засягат хипотеза на предоставена безплатна
адвокатска защита по реда на чл.38 ЗА, а в случая е договорено и реално
заплатено в брой адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска с правно основание чл.124
ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. Н. С., ЕГН **********, адрес: с. С.,
общ. М., обл. С, ул. „******** управление: гр. С., р-н *******
бул.“*********- Договор за потребителски кредит № ****** от *******
ОСЪЖДА „******* ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., р-н С., ж.к. ******** да заплати на от М. Н. С., ЕГН **********, адрес:
с. С., общ. М., обл. С., ул. „******* сумата от 801,00 лева (осемстотин и един
лева) - направени по делото разноски за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
19