РЕШЕНИЕ
№ 14
гр. Тутракан, 18.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на седемнадесети
януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело №
20233430100359 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.
(ДчРС)№ 10888/19.06.2023 на „Б. Д." АД с ЕИК *** против К. В. В. с ЕГН
********** за осъждането му да плати парична сума по договор за
потребителски кредит. Предметът му е осъдителна претенция по реда на чл.
415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК за вземане, за което първоначално се е развило
производство по чл. 417 ГПК, завършило с Разпореждане № 261/06.04.2023
по ч.гр.д.№ 140/2023 на Районен съд Тутракан за частичен отказ да се издаде
заповед за изпълнение, потвърдено с Определение № 247/17.05.2023 по
в.ч.гр.д.№ 166/2023 на Окръжен съд Силистра.
Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от
цената на иска, която е 752,24 лева, и от настоящия адрес на потребителя,
който е в гр. Тутракан, станал известен от служебна справка на съда в НБД
„Население“ – чл. 113 ГПК.
Доплатена е държавната такса от 34,96 лева върху цената на иска.
Исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, който
тече от влизането в сила на Разпореждане № 261/06.04.2023 по ч.гр.д.№
140/2023 на ТнРС, на 17.05.2023 г.
С исковата молба се претендират: главница 363,41 лева, представляваща
разликата над сумата от 762,50 лева, за която е издадена Заповед № 85 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
от 06.04.2023 г. по ч.гр.д.№ 140/2023 на ТнРС, до поисканите в заповедното
1
производство 1125,91 лева; възнаградителна лихва 91,44 лева, изчислена за
времето от 01.06.2020 до 17.01.2021 г.; обезщетение за забава (лихвена
надбавка за забава) 45,82 лева за периода от 01.12.2019 до 17.01.2021;
обезщетение за забава в размер на законната лихва 251,57 лева за периода
18.01.2021-22.03.2023, дължими по договор за стоков кредит № 459338 от
16.07.2019 г.
Ищецът „Б. Д.“ АД твърди, че е титуляр на вземането, възникнало от
процесния договор. Излага доводи в тази насока. Моли за уважаване на
осъдителния иск. Претендира разноски.
Ответникът К. В. не подава писмен отговор.
В съдебното заседание ищецът се представлява от юрисконсулт, който
поддържа иска. Ответникът се явява, не оспорва фактическите твърдения в
исковата молба, че е взел кредит за покупка на стоки, които признава, че е
получил, и че не е успял да се издължи към банката според погасителния
план; в хода на устните състезания изразява готовност да плати, каквото
дължи. Съдът не констатира признание на иска, защото то следва да се
отнася, както до фактическото, така и до правното му основание. Признатите
факти имат значение за предмета на доказване.
Съдът намира от фактическа и правна страна следното:
Искът е с правна квалификация по чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. чл. 240, ал. 1
и 2 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите във връзка със Закона за
потребителския кредит.
От приложените писмени доказателствени средства и приетото
заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза съдът
установява, че на 16.07.2019 г. между страните е сключен договор за стоков
кредит № 459338 за финансиране покупките на стоки и присъединяването на
кредитополучателя към групова застраховка. Стоките са два телевизора и
готварска печка на обща стойност 2447 лева, но от нея в брой са платени 150
лева, а нужната сума за кредитиране е 2297 лева.
Договорът е потребителски и приложим към него е Законът за
потребителския кредит. За интересите на длъжниците потребители съдът
следи служебно и в тази връзка е указал възможността на страните да дадат
становище дали клаузите на процесния потребителски договор са
неравноправни, тъй като за това обстоятелство следи служебно.
Стоките, чиято покупка е финансирана със заетата сума от 2297 лева, са
получени от кредитополучателя, който факт освен че се признава, се доказва
и от приетата по делото касова бележка, носеща подписа му.
Ответникът е присъединен към групова застраховка за застраховане на
кредитополучателите по стокови кредити, отпускани от банката ищец, за
което е представен и приет по делото застрахователен сертификат.
Застрахователната премия по пакета „Стандарт +“, който е избран в случая, е
157,07 лева (изчислена, като 2297 лева се умножи по 0,373%, резултатът се
умножи по броя на месеците 18, плюс 2% данък върху така получената сума,
според чл. 9 от Закона за данък върху застрахователните премии) и тази сума,
2
която е посочена в договора за кредит, е преведена по сметка на
застрахователя, съгласно т. 3 от договора, което се доказва освен от
извлечението от сметката на ответника, но и от приетото заключение на
вещото лице по счетоводната експертиза. Сумата от 2297 лева е преведена по
сметката на търговеца на стоки.
Уговорените параметри на стоковия заем са: главница 2454,07 лева,
срок за издължаване 18 месеца, при годишен лихвен процент 12,16% и ГПР
12,82%.
Направените погасителни плащания са в общ размер на 1534,50 лева и
същите се установяват от заключението по счетоводната експертиза. Тази
сума е по-малка дори само от финансираната със заема покупка на стоките –
2297 лева, откъдето неминуемо следва извода, който и ответникът признава,
че не е успял да се издължи към банката ищец.
В точка 7 към заключението на вещото лице, същото дава отговор на
въпроса какъв е размерът на годишния процент на разходите в два варианта.
Първият, като главницата по заема включва сумата за покупка на стоките и
застрахователната премия, а във втория, като премията бъде отнесена като
финансиран разход по заема, олихвяван със същия процент договорна лихва,
като за основната сума, за която е отправено искане от кредитополучателя. И
в двата варианта погасителната вноска е една и съща, според изчисленията на
вещото, но в първия ГПР е 12,8606%, колкото съдът приема, че е посоченият
в договора, игнорирайки малката разлика, а във втория вариант ГПР е
23,1102%. Оттук следва изводът, че сумата, която е преведена към
застрахователя „Групама…“ за неговата застрахователна премия, участва в
главницата, а не като финансиран разход.
Тази застраховка, според съда, е от значение за отпускане на кредита
при предлаганите условия. Видно от приложения застрахователен сертификат
№ 459338 с идентичен номер като на договора за заем, застраховащ и
ползващ се от застрахователните плащания при настъпване на
застрахователните рискове е банката кредитор, която действа и като
застрахователен агент, съгласно текста на сертификата. При това положение,
и след като застрахователната сума е уговорена в договора едновременно с
основната, за която се иска кредита, респективно участва в погасителния
план, за същата не може да се приеме на основание § 1, т. 1 от ДР към ЗПК, че
е разход, който не е задължителен за сключването на заемния договор при
конкретните условия.
В тази връзка съдът намира, че в текста на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК е
пропуснато онова, което се съдържа в чл. 3, б. „ж” на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити: че за да не се включва към общия
разход по кредита застрахователната премия, предоставената услуга освен да
не е задължителна за отпускането на самия заем, не трябва да е
задължителна за получаването на кредита при предлаганите условия.
Въпреки неточното транспониране на директивата, смисълът и е запазен в
̀
ЗПК. Правоотношението е потребителско и попада в обхвата на правото на
3
Европейския съюз, което позволява нормите на Директивата да служат за
съответно тълкуване на вътрешната правна норма. Освен това, в образеца на
Стандартния европейски формуляр (Част III, т. 3) е възпроизведено точно
това условие, което означава, че националният законодател не се е отказал от
него. Като допълнителен аргумент, икономическата логика е такава, че
обезпечените кредити са по-ниско рискови от необезпечените, а нивото на
риска има значение за размера на лихвата. При положение че кредиторът има
качеството на застрахователен посредник, който е предложил и е сключил
договора за застраховката между длъжника и застрахователя, и при
положение че самият кредитор е ползващото се по нея лице, би било
неоснователно да се приеме, че процесната застраховка е нямала значение за
отпускането на заема при конкретните условия. Освен това, съдът обръща
внимание на съображение № 20 от Директивата, според което следва да се
оцени обективно доколко кредиторът реално е информиран за разходите
предвид изискванията за професионално усърдие. Щом договорът,
застраховката и изобщо всички документи по заема са подписани на една и
съща дата – 16.07.2019 г., и от един и същи служител на банката – Калин,
обективната оценка на тези факти сочи на извода, че кредитодателят е бил
реално информиран за разходите, които следва да направи потребителят за
получаването на заема при конкретните условия. Ето защо, застрахователната
премия от 157,07 лева е следвало да се включи към общите разходи по заема,
оттам да участва при изчислението на ГПР, а не да бъде отнасяна като
главница.
Разликата между реалния ГПР от 23,11% и посочения в договора ГПР
12,82, е почти двойна и в ущърб на потребителя, което е довело до
невъзможност този параметър да изпълни функциите си на стандартизиран
показател за сравнение между различни кредитни оферти и затова се
приравнява на липсващ в договора ГПР. Оттук и на основание чл. 22 във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен.
На основание чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
заема, но не дължи лихва или други разходи по него.
Чистата стойност на заема е 2297 лева и същата следва да се намали с
направените погасителни плащания в общ размер на 1534,50 лева. Разликата е
762,50 лева. Това е размерът на дължимата главница по заема, на осн. чл. 23
от ЗПК.
Съдът вече е издал Заповед № 85 за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.04.2023 г. по ч.гр.д.№ 140/2023
на ТнРС за същата сума по главницата. Тоест, ищецът има издадено съдебно
изпълнително основание за нея и тя не е предмет на настоящото дело. Ето
защо, претендираната в настоящото исково производство главница в размер
на 363,41 лева, която е разликата над сумата от 762,50 лева до поисканата в
заповедното производство 1125,91 лева, се явява недължима, а искът за нея –
неоснователен.
4
Що се отнася до останалите компоненти на претендирания дълг, те
също са недължими на осн. чл. 23 от ЗПК. Тоест, исковата молба е изцяло
неоснователна и следва да се отхвърли.
Водим от гореизложеното, Тутраканският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск на „Б. Д.“ АД с ЕИК *** против К. В. В. с
ЕГН ********** да плати:
главница 363,41 лева, представляваща разликата над сумата от 762,50
лева, за която е издадена Заповед № 85 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.04.2023 г. по
ч.гр.д.№ 140/2023 на ТнРС, до претендираните в заповедното
производство 1125,91 лева;
възнаградителна лихва 91,44 лева, изчислена за времето от 01.06.2020 до
17.01.2021 г.;
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) 45,82 лева за периода
от 01.12.2019 до 17.01.2021;
обезщетение за забава в размер на законната лихва 251,57 лева за
периода 18.01.2021-22.03.2023,
претендирани като дължими по договор за стоков кредит № 459338 от
16.07.2019 г., за които суми е постановено Разпореждане № 261/06.04.2023 по
ч.гр.д.№ 140/2023 на Районен съд Тутракан за отказ да се издаде заповед за
изпълнение, потвърдено с Определение № 247/17.05.2023 по в.ч.гр.д.№
166/2023 на Окръжен съд Силистра.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Окръжен
съд Силистра.
Съдия при Районен съд – Тутракан: _______________________
5