№ 442
гр. Плевен, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. Г.А
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ ПЛ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20254400500802 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1043 от 09.07.2025г. по гр. дело № 7246/24 г. по описа на
РС - Плевен състав на същия съд е прогласил за нищожен договор за
потребителски кредит от разстояние № 893297/19.10.2022г., сключен между Д.
И. П. с ЕГН ***, с постоянен адрес: *** като заемател и „СТИК-КРЕДИТ“ АД
с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: *** като заемодател, поради
противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. с чл.22 във
вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗКП.
Със същото решение съдът е осъдил „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***
да заплати на Д. И. П. с ЕГН ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от
973,00 лева, представляваща заплатените от ищцата разноски за: държавна
такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от „СТИК-КРЕДИТ“
АД, чрез адв. Х. М. от САК, в която се посочва, че постановеното решение от
ПлРС е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено.
Навеждат се доводи, че обжалваното решение е постановено по иск, по
който липсва правен интерес за предявяване на установителен иск за
нищожност на процесният договор, т.к. към момента на подаване на исковата
1
молба договорът не е бил съществуващ и действащ. В жалбата се твърди, че
срещу накърняването на правната сфера на ищцата единственото средство за
защита в конкретният случай е бил осъдителен иск. Цитирана е съдебна
практика на СЕС в тази насока, както и практика на национални съдилища.
С въззивната жалба се отправя молба към съда да обезсили Решение №
1043/09.07.2025г.по гр.д. №7248/24г. по описа на ПлРС като недопустимо и да
прекрати производството по делото. Отправя се и искане за присъждане на
разноски в производството по представен списък на основание чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна Д. И. П. с ЕГН **********, чрез адв. Д. М. от САК,
в законоустановеният срок е подала отговор, в който взема становище, че
счита решението за правилно и законосъобразно, постановено в съответствие
на материалният закон, а жалбата – за неоснователна
По отношение на възражението за липса на правен интерес, с отговора се
изразява становище, че за да може да се уважи съдебен иск на потребител, в
каквото качество е и ищцата, за установяване на неправомерна клауза в
договор се приема, че потребителя разполага с право на иск за връщане на
недължимата престация без да доказва правен интерес.
Навеждат се доводи с отговора, че задължителните указания дадени с
цитираното в жалбата решение на СЕС, превръщат установителният иск в
допустим въпреки извършените плащания по кредита и първоинстанционният
съд, съобразявайки с тези указания е постановил валидно и допустимо
решение.
Моли съда, с оглед на изложените в отговора съображения, да потвърди
изцяло постановеното решение на първоинстанционният съд. Претендират се
и разноски, сторени по делото за въззивна инстанция. Представен е списък с
разноски на основание чл.80 от ГПК, сторени във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение.
По делото е постъпила и въззивна частна жалба от „СТИК-КРЕДИТ“
АД, чрез адв. Х. М. от САК срещу Определение № 3885 от 31.07.2025г.,
постановено по гр.д.№7246/2025г. на ПлРС, с което съдът е оставил без
уважение искането за изменение на обжалваното решение в частта за
разноските.
В частната жалба се твърди, че присъденото адвокатско възнаграждение
не е съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани
от решение на СЕС. Цитирана е практика в тази насока. По отношение на
основателността, в жалбата се посочва, че производството е едно от
многобройни такива, за които е известно, че не се водят за удовлетворяване на
2
интерес на ищцата, а с цел генериране на разноски за ищцата.
От дружеството считат, че постановеното определение е неправилно и
молят въззивният съд да отмени същото, като откаже присъждането на
претендираните от ищцата разноски, а при евентуалност – молят въззивният
съд да ги намали значително.
Отговор на въззивната частна жалба е постъпил от Д. И. П. с ЕГН
**********, чрез адв. Д. М., с който изразява становище, че частната жалба е
неоснователна. Твърди се, че съдът правилно е присъдил разноските, а от
страна на ответника пред ПлРС липсва възражение за прекомерност до
приключване на съдебното дирене пред първоинстанционният съд, поради
което считат направеното с молба по чл.248 от ГПК искане за преклудирано.
Цитирана е в отговора и съдебна практика на ВКС, съгласно която е
недопуситмо съдът да обсъжда действителността на представен договор за
правна защита и съдействие и да се позовава на неговата нищожност на
основание чл.3 от ГПК.
Моли съда да потвърди обжалваното определение на РС – Плевен.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията във въззивната
жалба и тези в частната въззивна жалба, както и постъпилите отговори,
взе предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се
съобрази със законовите изисквания, намира за установено следното:
СПОРНИТЕ ВЪПРОСИ касаят: налице ли е правен интерес за
предявяване на установителен иск за нищожност на процесния договор и на
отделени клаузи от него; дали е съобразено с промените в националното
законодателство присъденото адвокатско възнаграждение от
първоинстанционният съд.
ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА срещу Решение№ 1043 от 09.07.2025г. по гр.
дело № 7246/24 г. по описа на РС - Плевен е ДОПУСТИМА, НО Е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
3
ЧАСТНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА срещу Определение № 3885 от
31.07.2025г. по гр. дело № 7246/24 г. по описа на РС - Плевен е
ДОПУСТИМА, НО Е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното решение, ПлРС е приел, че оспореният
договор за потребителски кредит №893297/19.10.2022 г. е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Приел също така, че предявеният иск срещу
дружеството заемодател се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен. Основателността на иска на това основание, според ПлРС изключва
необходимостта от разглеждане на останалите основания за нищожност на
договора и тези свързани с клаузата за неустойка.
За да стигне до тези изводи, на първо място ПлРС правилно е приел,
че предявеният отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД
вр. чл. 22, вр. чл. 11,ал.1,т.10, вр. чл. 19,ал.4 ЗПК е допустим. ПлРС е стигнал
до извода, че всеки е процесуално легитимиран да предяви иск за нищожност
на договор, още повече когато самият ищец е страна по такъв договор. Според
първоинстанционният съд, разглеждането на този правен спор има
преюдициално значение спрямо осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
т.к. обективните предели на СПН обхващат опорочаващите сделката факти
само при предявения иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД и в този смисъл, възможността да
бъде предявен предявен иск за защита на по-голямо по обем право, обичайно
не изключва защитата на по-малко по обем право. Посочено е Решение на СЕС
по дело № C-321/22 в подкрепа на направеният от съда извод. РС – Плевен е
приел също така, че злоупотребата с процесуални права е основание и
поражда правен интерес от завеждане на осъдителен иск срещу
злоупотребяващия, но не намира приложение в разглеждания случай.
От заключението по назначената и изготвена ССЕ, на което ПлРС е
дал пълна вяра, като е обективно и пълно, се установява че ГПР по Договор за
заем №893297 е 42,58%, като в него не е включена начислената неустойка в
размер на 2 175,00лв., като при нейното включване ГПР е в размер на 288,52
%. От заключението се установява още, че по договора е платена предсрочно
сумата от 2 596,77лв., с която е погасена 2 500,00лв. главница, 29,03лв. лихва
и 67,74лв. неустойка. При тези параметри, вещото лице е дало заключение, че
4
ГПР възлиза в размер на 190,46%. Съобразно изготвеното заключение, ако се
включи и изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал на стойност
288,52 %. Тази стойност е над допустимото съобразно чл. 19, ал.5 от ЗПК.
Същевременно стойността на неустойката значително надхвърля размера на
предоставения заем, което несъмнено накърнява и добрите нрави.
РЕШЕНИЕТО на РС е законосъобразно.
РС е изложил мотиви, които се споделят от въззивната инстанция и
не следва да се преповтарят във вида, в който са изложени и на основание
чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния.
Следва в допълнение да се отбележи, че е неоснователно
възражението в подадената въззивна жалба, че не е налице интерес от
предявяване на установителен иск. Силата на присъдено нещо при
отрицателните установителни искове има по-широки обективни предели от
силата на присъдено нещо, формирана при произнасяне по положителни
установителни искове и при другите искови претенции. Когато е уважен
отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се
отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо
основание. Тази особеност на силата на присъдено нещо при тези искове се
дължи на ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при
отрицателните установителни искове. Първоинстанционният съд е постановил
напълно допустимо решение, след като е приел, че е сезиран с допустим,
предявен от ищцата, иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 22,
вр. чл. 11, ал.1,т.10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК.
Следва да се потвърди атакуваното Решение№ 1043 от
09.07.2025г. по гр. дело № 7246/24 г. по описа на РС – Плевен като
правилно и законосъобразно като краен резултат.
За да постанови обжалваното определение РС – Плевен правилно е
приел, че няма основание за редуциране на определянето адвокатско
възнаграждение или цялостно отхвърляне на искането за разноски.
За да стигне до тези изводи, първоинстанционният съд е счел, че
възражението за недължимост на адвокатското възнаграждение и
прекомерност е обективирано в молба с вх. №16024/21.05.2025 г., т.е. преди
приключване на устните състезания, поради което приел същото за
5
своевременно релевирано. Съдът е отчел при определяне на размера на
възнаграждението на процесуалния представител, продължителността на
съдебното производство /две открити съдебни заседание/, цената на иска и
факта, че правната услуга се ограничава до съставянето на искова молба и
писмено становище, при множество заведени дела и трайна практика на
националните съдилища по спорния правен спор. Ръководейки се от тези
конкретни и други обстоятелства, посочени в решението, съдът е определил
възнаграждение от 480,00 лв. с ДДС за цялото производство. Определеният
размер не е съобразен с НМРАВ, като съдът изрично е посочил, че
разпоредбите на НМРАВ са неприложими, с оглед датата на исковата молба
/12.12.2024г./. Цитирана практика на СЕС е в тази насока.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО на РС- ПЛЕВЕН е ЗАКОНЪСОБРАЗНО.
РС - Плевен е изложил мотиви, които се споделят от въззивната
инстанция и не следва да се преповтарят във вида, в който са изложени и на
основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния.
Следва да се потвърди атакуваното Определение № 3885 от
31.07.2025г. по гр. дело № 7246/24 г. по описа на РС – Плевен като
правилно и законосъобразно като краен резултат.
При този изход на делото, след като въззивната и частната жалба са
неоснователни по изложените от настоящият състав съображения, се дължат
разноски в полза на въззиваемата страна Д. И. П., представлявана от адв. Д. М.
от САК. Представен е по делото списък по чл.80 от ГПК – л.81 от настоящото
дело, съгласно който се претендират разноски в общ размер на 600,00лв. с
ДДС за адвокатско възнаграждение, сторени по настоящото въззивното
производство.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че не е обвързан от
определените с НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа. За да достигне до това становище съдът съобразява практиката,
обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-
202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен
субект - Висшият адвокатски съвет - на правомощия да определя
минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на
правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС.
Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на
критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият
6
орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност
на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство.
Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира
пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по
собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на
националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без
да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело
106/1977г. на Съда на ЕО. По тези съображения съдът счита, че не е обвързан
от опредените с Наредба № 1 за адвокатските възнаграждения.
В случая следва да се определи възнаграждение като се отчете
единствено реалната фактическа и правна сложност на делото и
осъществената работа от процесуалният представител по вид и размер. Пред
настоящата инстанция, извършената по обем работа на процесуалният
представител на страната, която претендира разноски за адвокатско
възнаграждение не е съответна за възнаграждение в размер от 600,00лв..
Неоправдано е да се присъждат възнаграждения и в минимален размер т.к.
адв. Д. М. е изготвил и депозирал отговори и по въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение, и по частната въззивна жалба срещу
определение на първоинстанционният съд в производство по чл.248 от ГПК.
Самото дело, обаче е приключило с провеждане само на едно открито съдебно
заседание, на което въззиваемата страна не се е явила, но също така не е била
представлявана от своят процесуален представител. Несправедливо и
неотчитащо реално положения от адвоката труд би било възнаграждение,
формирано в размер на 600,00лв. с ДДС. Ето защо съдът намира, че следва да
7
определи възнаграждение за един адвокат, за една инстанция в размер на
480,00лв. с ДДС, вместо претендираният по представеният списък размер от
600,00лв. с ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 1043 от 09.07.2025г. по гр. дело №
7246/2024г. на Плевенски районен съд КАТО ПРАВИЛНО И
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ПОТВЪРЖДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3885 от 31.07.2025г. по гр.
дело № 7246/2024г. на Плевенски районен съд КАТО ПРАВИЛНО И
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: *** Б, чрез процесуалният представител адв. Х. М. ДА
ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***,
представлявана от адв. Д. М. деловодни разноски за въззивното производство
в размер на 480,00 лева с ДДС
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8