№ 40
гр. Тетевен, 22.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330101145 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от Д. М. Д. с ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „хххххх“ № 2, чрез адв. Е. И. от АК –
Пловдив, срещу „фирма“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“,
представлявано от изпълнителния директор Ивелин Камбуров и „фирма“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул.
„Витоша" № 146 (сграда А), Бизнес център „България“, представлявано от управителя Ива
М.а Шаламанова с цена на първия главен иск: 2090.88 лева, цена на втория главен иск:
1664.74 лева, цена на трети главен иск: 50.00 лева и цена на четвърти главен иск: 50.00 лева.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит № ******* от
03.01.**** г. с „фирма“ ЕАД, ЕИК *********, както и на договор за поръчителство от
03.01.**** г. с „фирма“ ЕООД, ЕИК ********* като противоречащи на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, и
осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.
Излага се в исковата молба, че 03.01.**** г. ищецът е сключил с първия ответник
Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.**** г. и с втория ответник Договор за
предоставяне на поръчителство, като е усвоил изцяло предоставената му в заем сума от 1600
лв.
Ищецът сочи, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит № *******
от 03.01.**** г. лихвеният процент по кредита е в размер на 35.79 %, а годишният процент
на разходите е 42,29%. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 42,29
% е заблудил потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика била
довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради
липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че поради невключването на възнаграждението в посоченият в
1
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от Закона за защита на потребителите.
На следващо място ищецът заявява, че посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 42.29 % съставлявал невярна информация, която е
заблудила потребителят относно действителния размер на разходите, които той ще следва да
направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 42,29 %
ГПР. На ищецът не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на
изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички
разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните
характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на
поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе
във връзка с получения заемен ресурс.
Счита, че кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит
в размер на 1 600 лв. с посочен ГПР 42,29 %, с различни стойности на месечната
погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението.
Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен
от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и
възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност в кредитното правоотношение.
Ищецът заявява, че съгласно Договор за потребителски кредит № ******* от
03.01.**** г., потребителят може да сключи договор за предоставяне на поръчителство в
срок до 48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10
дни от подаване на заявлението. По силата на чл. 4, ал. 3 от договора и чл. 4 от раздел
четвърти от общите условия и кредиторът одобрява заявлението в четиринадесет дневен
срок от подаването му в случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без
обезпечение и в срок от 24 часа от подаването му - в случаите на предоставено обезпечение
по реда на чл. 12, раздел трети. Спешно нуждаейки се от финансов ресурс, ищецът е избрал
опцията сключване на договор с поръчител, който е бил определен от кредитодателя и на
03.01.**** г. е подписал с втория ответник „фирма“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство, съгласно който се е задължила да изплати на фирмата - поръчител
възнаграждение в общ размер на 115.41 лв., платимо като добавък към падежната вноска.
Счита, че поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи договор с
поръчителя, „фирма“ АД е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От
вътрешните отношения между „фирма“ АД и кредитополучателя следва, че ако бил изразил
воля да сключи договор за поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение
към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора. По
силата на чл. 225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в
противен случай договорът е нищожен.
Моли съда да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № *******
от 03.01.**** г., сключен между ищеца и „фирма“ ЕАД, ЕИК ********* както и да прогласи
нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 03.01.**** г., сключен с
„фирма“ ЕООД.
Моли съда да осъди „фирма“ ЕАД, ЕИК ********* върне сумата от 50,00 лева
платена възнаградителна лихва по договор за предоставяне на потребителски кредит №
2
******* от 03.01.**** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното плащане.
Моли съда осъди фирма“ ЕООД, ЕИК ********* да възстанови на ищеца заплатените
от него без правно основание суми в общ размер на 50 лв., съставляващи престирани от него
в парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за
поръчителство към договор за кредит № ******* от 03.01.**** г.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „фирма“ ЕАД,
ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска.
Оспорва, че за ищеца било задължително да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с другия ответник. Сочи, че Съгласно раздел III, чл. 12 от приложимите към
договора за кредит Общи условия кредитополучателят има право, но не и задължение да
предостави обезпечение на кредита.
Заявява, че оспорва твърдението, че вземанията на фирма ЕООД е следвало са се
включат в ГЛП и ГРП, съгласно чл. 19 от ЗПК.
На следващо място дружеството ответник твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство между ищеца и „фирма“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и
сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общи разходи по
кредита.
Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит и осъдителен иск с правно
основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 50,00 лева, представляваща възнаградителна лихва,
платена по оспорения договор.
Моли за присъждане на сторените съдебни разноски в настоящото производство.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „фирма“
ЕООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са изложените данни
за възникнали облигационни правоотношения между страните на основание сключен
договор за потребителски кредит и предоставяне на поръчителство от дата 03.01.**** г. и
твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен, поради накърняване на
добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения изложени в ИМ са
недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният иск от ищеца.
Претендира сторените съдебни разноски.
С писмена молба вх. № 1215/18.02.2025 г., в първо по делото съдебно заседание,
ищцовата страна по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК е поискала измяна размера на
претендираните осъдителни искове, като размерът на първият осъдителен иск да бъде
изменен, като същият бъде увеличен от 50.00 лв. на 166.36 лв., а предявеният втори
осъдителен иск, размерът на същият се бъде изменен като от първоначално претендираният
в размер на 50 лв. се увеличава на сумата от 461.64 лв. Съдът е допуснал така направеното
искане за промяна, в частта касаеща претендираният размер на ищцовата претенция.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск за
признаване на недействителност на правна сделка поради накърняване на добрите нрави и
поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация чл. 26 ал. 1 предл. второ и трето от
ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за
прогласяване за нищожен, като противоречащ на закона договор за потребителски кредит и
предоставяне на поръчителство с № ******* от 03.01.**** г., и осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 166.36 лева, представляваща недължимо
платена от ищеца сума по процесния договор за потребителски кредит и сумата от 461.64
лева, представляваща възнаграждение по непородилия действие договор за поръчителство.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
3
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните в производството, а и се установява от приобщените
писмени доказателства, че на 03.01.**** г. между Д. М. Д. и „фирма“ ЕАД бил сключен
Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.**** г. Видно от договора и
Приложение № 1 към него е, че ответникът „фирма“ ЕАД е предоставил на ищеца заем в
размер на 1 600.00 лева, видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 18,
като в Приложение № 1 е посочен годишен лихвен процента – 35.79 % и ГПР в размер на
42.29 %, общ размер на всички плащания е 2 090.88 лв. Инкорпориран е и погасителен план
на 18 вноски с посочен падеж, главница, лихва и общ размер на вноската.
В чл. 4 от процесния договор /както и в раздел III т. 12 от ОУ/ е уговорено, че
страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще предостави
обезпечение по кредита, същият следва да предостави на кредитора банкова гаранция
съгласно Общите условия или да сключи договор за поръчителство с одобрен от фирма
гарант - поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. В ал. 3
е посочено, че в случай, че кредитополучателя е заявил кредит без поръчител, срокът за
разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/ дни. /а предложението за
кредит съгласно СЕФ е валидно 10 дни/.
По делото не е спорно, а това се установява и от писмените доказателства, че на
датата на сключване на договора между „фирма“ ЕАД и ищеца Д., на 03.01.**** г. последния
и втория ответник са сключили договор за предоставяне па поръчителство, по силата на
който „фирма“ ЕООД, с ЕИК: ********* е поело задълженията да сключи договор за
поръчителство с „фирма“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „фирма“ ЕАД солидарно
с потребителя за всички задължения на потребителя, възникнали по повод договор за
потребителски кредит. Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство,
според обективираното в чл. 8 от договора за предоставяне на поръчителство, потребителят
- заемател се е задължил да заплати на поръчителя възнаграждение за предоставеното
обезпечение. Видно от Приложение № 1 към същия договор, възнаграждението е било
определено на сумата в размер на 2077.38 лв. на месечни вноски с посочен падеж и размер
на вноската – 115.41 месечно.
Видно от договора за поръчителство, Д. е следвало да заплаща възнаграждението,
като „фирма“ ЕАД е овластено вместо поръчителя „фирма“ ЕООД да събира в тяхна полза
сумите по процесния договор-съгласно чл. 8, ал. 5 от Договор за поръчителство, както и е
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5, изр. второ от договора за
поръчителство.
По делото не е спорно, че „фирма“ ЕАД е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
От справка в търговския регистър се установява, че кредиторът „фирма“ ЕАД, ЕИК
********* е едноличен собственик на капитала на „фирма“ ЕООД, ЕИК *********.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора за кредит, в тежест на заемателя е да осигури едно
измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор,
или одобрено от заемодателя дружество - поръчител.
По делото не се спори, че ищеца е погасил предсрочно задълженията си по
процесният договор за кредит, като е обявено и за ненуждаещо се от доказване, че в полза
на ответника „фирма“ ЕООД е заплатено възнаграждение в размер на 461.64 лева.
В Общите условия на „фирма“ ЕАД към Договор за потребителски кредит,
представляващи неразделна част и приложими по отношение на всички договори за
4
потребителски кредити, следователно относими и към настоящия казус, се посочват какъв е
начина за сключване и отпускане на кредит по ЗПК, правата и задълженията на всяка една
от страните по договора за кредит, санкциите и кога настъпва предсрочната изискуемост, по
какъв начин се връчва известието до кредитополучателя и реда и начина за изменение на
Общите условия. Договорено е между страните, че за ползвания кредит кредитополучател
дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент е определен в индивидуалния договор.
Видно е от общите условия че кредитополучателят се задължава да върне на
кредитора така предоставените парични средства, заедно с ГПР и дължимото
възнаграждение при закупена допълнителна услуга, в размер и срок съгласно посоченото в
договора и според погасителен план, неразделна част от ЗПК.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, са предявени
следните искове:
По отношение на ответника „фирма“ ЕАД са предявени при условията на евентуално
съединяване иск за нищожност на сключения между „фирма“ ЕАД и Д. Д. договор за
паричен заем, както и при условията на евентуалност е предявен иск за нищожност на
клаузи от договора и двата с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП -
противоречие със закона, съединен в условията на обективно съединяване с осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на получено без основание.
По отношение на ответника „фирма“ ЕООД е предявен иск за нищожност на договор
за предоставяне на поръчителство - правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2,
пр. 4 от ЗЗД, с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК
вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, чл. 138 ЗЗД - противоречие на добрите нрави и лишен от
основание съединен в условията на обективно съединяване с частичен осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на получено без основание.
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от предявяването им,
тъй като ответниците оспорват претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
По иска за недействителност на договора за кредит срещу „фирма“ ЕАД, съдът
намира следното:
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
Една от предпоставките за предявяване на възражение с правно основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като
между страните съществува спор относно действителността на договор за предоставяне на
потребителски кредит.
Дори при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да констатира и отстрани
всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
В правовата държава е въведен принципа на законността (чл. 4 от КРБ), като разпоредбата
на чл. 5 от ГПК сочи законността като основен принцип на гражданския процес и задължава
съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. Е
нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
5
доказателства; 2. Е относимо до формата (външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ); 3. Е налице противоречие с добрите нрави (в този смисъл
решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4. Е налице неравноправна клауза.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор. Налице е
сключен между страните договор за потребителски кредит. В конкретният случай
приложение намират нормите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, в съответствие с
които съдът приема, че писмената форма на договора е спазена и няма основания за
подписване на електронния документ, чрез електронен подпис или последващо подписване
на хартиен носител.
С попълване на заявлението и изпращането му на кредитодателя, след получаване по
електронната поща на договора, ОУ за предоставяне на кредити, СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити, ищецът е направил електронно изявление, че
приема условията на договора.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована със съществени пороци на една от
клаузите на договора, а именно - клаузата на чл. 4, съгласно която, в случай, че
кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение на кредита, то
последния следва да представи банкова гаранция в 10 дневен срок от подаване на
заявлението или да сключи договор за поръчителство с одобрено от кредитополучателя
юридическо лице „Поръчител“ в срок от 48 часа от подаване на заявлението.
Кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. По отношение на
действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са специалните
разпоредби на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата,
предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва
да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност
на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С оглед
горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
6
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи
по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални разходи. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Нарушената правна норма, която се твърди е тази на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият
максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Съгласно § 1, т. 1 ДР
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е налице и спор
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 42.29 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
В конкретния случай се установи от договора, че при посочване на ГПР в договора,
не са включени разходите, извършени от Кредитополучателя представляващи
възнаграждения за поръчителство по договора за гаранция сключен с поръчителя „фирма“
ЕООД, с ЕИК: *********. При включване на тези разходи, ГПР който е определен в
договора за кредит на 42.29 % безспорно ще го надхвърли значително ограниченията по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. В случая
в договора за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя. В
погасителния план не е включено задължението, поето по договора за поръчителство. От
страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д,
ал. 2, т. 4 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение № 1 е посочена обща сума, дължима от
потребителя по кредита от 2 090.88 лв., без в нея да е включено възнаграждението, което
ищецът се задължава да плати на поръчителя и стойността му не е прибавена при
изчисляване на посочения ГПР.
От изготвената по делото ССЕ, се установи, че при включване на дължимото
възнаграждение за предоставяне на гаранция, то в този случай ГПР се увеличава до 325.40
%.
Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок
(48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и
процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и
договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява
разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима
7
във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за
предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.
Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит и доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. В същото време, съгласно, договора за предоставяне на поръчителство,
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът приема за установено, че
на кредитора е било известно задължението на ищеца да заплаща услугата по
предоставеното поръчителство, тъй като това е определено като условие за отпускане и
усвояване на кредита. По този начин макар формално клаузата на чл. 4 от договора за кредит
да не съдържа условия по формиране на ГПР, води до неговата реална промяна, защото
задължава кредитополучателя да предприеме правни действия, като се задължи с
допълнителни разноски пред дружеството поръчител. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни. Анализът на
клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят извод за доброволност при избора
на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да не заплаща
разходи за неизпълнение на задължения по договора, следва да сключи договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Съдът намира, че клаузата, въз основа на която е сключен процесният договор за
предоставяне на гаранция е неравноправна, защото изискването за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство на одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което
предоставя гаранционни сделки, което с оглед установените данни за свързаност с
кредитополучателя и обстоятелствата около избора на поръчителя в деня на сключване на
договора за кредит, включване на възнаграждението в погасителния план по договора за
кредит и събиране на сумата от заемодателя (едноличен собственик на капитала на
дружеството - поръчител) води до единствен извод, че с предвиждане на избор за сключване
на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество - поръчител - не се цели
обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение
под формата на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед изпълнение
на задължението по договора за заем в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на юридическо лице - поръчител, което освен това и следва да е
одобрено от кредитодателя.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал.
1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на поръчителство като
несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен и размерът би
надхвърлил законоустановения, което не се и оспорва от ответника „фирма“ ЕАД. На
основание изложеното съдът приема, че заемодателят по договора за кредит не е посочил
действителния ГПР по договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще
стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната
норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
8
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора; налице е невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по- специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК недействителност на
договора в неговата цялост. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните.
Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от
ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит № 03.01.**** г., сключен между
ищеца и ответника „фирма“ ЕАД е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изложеното, съдът приема, че не следва да се произнася по предявеният при
условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата по чл. 4 от Договора за
потребителски кредит.
По отношение на исковете, предявени срещу ответника „фирма“ ЕООД за нищожност
на договор за предоставяне на поръчителство с правно основание чл. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19,
ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, чл. 138 ЗЗД - противоречие на добрите нрави и лишен
от основание и съединия в условията на обективно съединяване частичен осъдителен иск с
9
правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на получено без основание.
Няма спор по делото, че в деня на сключване на договора за потребителски кредит на
03.01.**** г. ищецът е сключил с втория ответник и договор за поръчителство. Въпреки, че
всеки един от процесните два договора - този за кредит и този за предоставяне на
поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, те следва да се разглеждат
като един комплексен договор. Връзката между двата договора е опредЕ. от клаузата за
приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор
за поръчителство на кредитополучателя с определено от кредитора юридическо лице
поръчител, както и сключването на договора за предоставяне на поръчителство е в същия
ден, в който е сключен и договорът за кредит. Нещо повече, предвидена е изрична уговорка
за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5, изр. второ от договора за
поръчителство. В този смисъл и доколкото двата процесни договора се намират във
взаимовръзка по между си и като комплекс от правоотношения между страните,
последиците от прогласяването на недействителността на договора за потребителски кредит
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото
практически липсва каквато и да е свобода да договаря условията за поръчителство.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство от
03.01.**** г. се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за
кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор.
Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за
неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено
възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за
плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за
последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за
възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за
предоставяне на поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е
платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се
явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи
от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. По силата на посоченото
правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е
единствено и само в полза на кредитора „фирма“ ЕАД, за което цялото възнаграждение е
поето от потребителя. Поръчителят по договора за предоставяне на поръчителство, който е и
икономически по-силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, която му
дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил,
както и законна лихва върху платените суми от датата на плащането, което е и договорено в
чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2. Така поетият от поръчителя риск при предоставянето на
поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът на
уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован
и несъответен на този риск. Срещу заплащането на възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, което е в общ размер на 2 077.38 лв. - надхвърлящ този на
получената в заем сума, ищецът - потребител не получава каквато и да било услуга. Ето
защо, този договор се явява нищожен, като накърняващ добите нрави, в каквато насока са и
оплакванията на ищеца.
В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и
липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този
договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за
10
преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и
задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.**** г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и
предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата
сделка.
Договорът за предоставяне на поръчителство, има акцесорен характер по отношение
на договора за потребителски кредит. В случая сключеният договор за поръчителство е с
юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с
него лице, тъй като същият е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител.
Това обстоятелство обосновава, че на длъжника не е предоставено право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което води до значително неравновесие между
правата на потребителя на услугата и търговеца и нарушаване на принципа на
добросъвестност, от което може да се изведе основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника „фирма“ ЕООД
искова претенция за прогласяване нищожността на сключения Договор за предоставяне на
поръчителство от 03.01.**** г. се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена
като такава.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД срещу ответника „фирма“
ЕАД и „фирма“ ЕООД. Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване
сключването на Договор за предоставяне на кредит и Договор за поръчителство, наличието
на основания за нищожност, плащане на процесната сума. В тежест на ответниците е да
докажат, че процесната сума е платена на годно правно основание.
В случая съдът прие, че Договор за предоставяне на кредит и Договор за
поръчителство са нищожни. Прието е по делото за безспорно, потвърдено и от изготвената и
неоспорена от страните ССЕ, че ищецът е заплатил претендираните като сума от 166.36 лева
за заплатена възнаградителна лихва и по втория осъдителен иск сумата от 461.64 лева за
изплатено възнаграждение по договора за поръчителство и същите са постъпили в
партримониума на ответниците „фирма“ ЕАД и „фирма“ ЕООД. Съдът намира, че
ответниците, в хода на съдебното производство, не доказаха наличие на валидно основание
за получаване на посочените суми сумата.
С оглед установеното, съдът намира, че и предявените искови претенции с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД се явяват основателни и доказани и като такива
следва да бъдат уважени, в претендирания и допуснат от съда размер.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответниците ще
следва да бъде осъдени солидарно да заплатят дължимите разноски, изразяващи се в
дължима Държавна такса в размер на 250.23 лева, тъй като ищецът е бил освободен от
заплащането й /83.64 лв. по първия иск, 66.59 лв. по втория иск, 50.00 лв. по третия иск и
50.00 лв. по четвъртият иск/ и сумата от 200 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна
експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
11
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М. следва да
бъде определено адв. възнаграждение в размер от 800 лева без ДДС по четирите иска общо
или по 200 лева без ДДС за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид
дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не
е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде
заплатено от ответника. Предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС от
страна на адв. адв. Е. И.-М., то следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с
дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в
размер на 960 лева с ДДС за четирите предявени иска. В този смисъл е и Определение № 324
от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352
от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от
24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от
12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч и Решение № 223 от
04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
12
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по иска, предявен от Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр.
Ябланица, област Ловеч, ж.к. „хххххх“ № 2 срещу „фирма“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от изпълнителния директор Ивелин
Камбуров Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.**** г. сключен между
„фирма“ ЕАД, ЕИК *********, като кредитодател и Д. М. Д. с ЕГН **********, като
кредитополучател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по иска,
предявен от Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „хххххх“ № 2
срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), Бизнес център „България“,
представлявано от управителя Ива М.а Шаламанова Договор за поръчителство от 03.01.****
г. сключен между „фирма“ ЕООД, ЕИК ********* и Д. М. Д. с ЕГН **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „фирма“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от изпълнителния директор Ивелин
Камбуров, да заплати на Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к.
„хххххх“ № 2 сума в размер на 166.36 лева, представляваща недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.**** г.,
сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда 21.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „фирма“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда
А), Бизнес център „България“, представлявано от управителя Ива М.а Шаламанова, да
заплати на Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „хххххх“ № 2
сума в размер на 461.64 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за
поръчителство от 03.01.**** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда 21.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „фирма“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул.
„Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от
изпълнителния директор Ивелин Камбуров и „фирма“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
Бизнес център „България“, представлявано от управителя Ива М.а Шаламанова да заплатят
солидарно на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, представлявано от адв. Е. И. - М. от
ПАК сумата от 960 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на Д. Д. по гр.д. № 1145/2024 г. по описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „фирма“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от изпълнителния директор Ивелин
Камбуров и „фирма“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), Бизнес център „България“,
представлявано от управителя Ива М.а Шаламанова да заплатят солидарно на Районен съд –
Тетевен сума в размер на 450.23 лева разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
13
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
14