№ 8073
гр. София, 01.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110165161 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и искове с чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът К. А. Т. твърди, че с ответника „**“ АД е сключил договор за паричен заем
№ **/01.02.2022 г., а с ответника „**“ ЕООД е сключил договор за предоставяне на гаранция
– **/01.02.2022 г. Ищецът твърди, че и двата договора са нищожни. Твърди, че по договора
за паричен заем с фиксирания ГЛП (годишен лихвен процент) от 40% се нарушавали
добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните,
поради което уговореното възнаграждение било нищожно. Трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, а при обезпечените заеми – двукратния, е в противоречие с добрите нрави.
Действителният ГПР (годишен процент на разходите) бил различен от посочения в
договора- 49,03%, като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и
клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от
съдържанието на договора- чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Уговореното възнаграждение за
поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото
оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР
представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият
размер на всички плащания е 5139,84 лева, но тази стойност била неточна и така
потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето
задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство
от 01.02.2022 г. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между
кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл
кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът
нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като
процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството,
била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично
обезпечение, то не осъществявало тази цел, а само прехвърляло риска върху длъжника. Тук
длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на
справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/48) преди сключването на
1
договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за
осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се
прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът
на дълга. Затова по аргумент от чл. 143, т. 19 ЗЗП договорката била неравноправна и не
пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между
поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В
отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор
за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на
разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за
поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на
двата договора поради противоречие на закона. Моли се за осъждането на ответника „**“
АД да заплати (допуснато изменение на размера по чл. 214 ГПК) сумата от 222,53 лв.,
платена без основание сума по договора за паричен заем, а ответника „**“ ЕООД – сумата
от 155,81 лв., платена без основание сума по договора за гаранция. Претендира разноски.
Ответникът „**“ АД оспорва исковете. Твърди, че установителният иск бил
недопустим поради липса на правен интерес, а цената на осъдителния била размера на
платеното. Договорът за кредит бил действителен и сключен в съответствие с изискванията
на ЗЗП. Ищецът кандидатствал за кредит и имал право да избира какво обезпечение да
представи, като можел и да се откаже от договора. Обезпечението не било свързано с
оценката за кредитоспособността и не я замествала. Лихвеният процент представлявал
цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена
на възнаградителна лихва и не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите
нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на
законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с
размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение.
ГПР не бил по-висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална
формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното
правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато
възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Сключването на договора
за гаранция не било задължително условие за получаване на кредита. Клиентът имал
възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да
сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР,
който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е
налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал
цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни
изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Неоснователни били оплакванията за
заблуждаваща търговска практика или подвеждаща информация. Моли за отхвърляне на
иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.
Ответникът „**“ АД оспорва исковете. Основният предмет на дейност на този
ответник било предоставяне на гаранционни сделки срещу възнаграждение. Договорът за
гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на
свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите
нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки
конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял
солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при
неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението
било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо
високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само
2
възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка,
извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Ищецът кандидатствал за
кредит и имал право да избира какво обезпечение да представи, като бил предварително
информиран за икономическите последици от сключване на договора. Твърденията в
исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с
аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за
потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали
разпоредбите на ТЗ. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването
за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното
поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Ищецът предявява два иска за прогласяване нищожността на два договора.
Възражението на отвениците е, че тези установителни искове са недопустими, като лищени
от интерес, тъй като по договорите има плащания и са допустими само осъдителни искове с
цена в размера на платените по договорите суми. Това възражение е неоснователно.
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с
която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни
пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна.
Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение
или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно
редовна. Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да
наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по
същността си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато
съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че
могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се
предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време,
специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава
допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля
правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни
права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване
нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.
3
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск
за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество
„нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на
иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни
последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези
последици. Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще
изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната
сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява
нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на
порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от
предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото
правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо
ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на
пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество
„нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната
сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество,
съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно
исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В.
Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В:
Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т.
4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва,
че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността
й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Следователно, ако ищецът беше предявил установителен иск за признаване, че не
дължи платени суми на ответниците, този иск би бил недопустим поради липса на интерес,
но той не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договорите, а за
признаване нищожността на договорите. Този иск при това не е отрицателен установителен
иск, а положителен. Той не се дублира с предявения осъдителен кондикционен иск за
връщане на платени суми по договорите.
Освен допустими, предявените установителни искове за нищожността на двата
договора са и основателни.
Двата договора са с една дата, с еднакъв номер, като с договора за заем, сключен с
първия ответник – в т. 4 – длъжникът потребител е поел задължение да осигури
обезпечение, вкл. да сключи договор за гаранция именно с втория ответник в тридневен
4
срок от подписването на договора за заем. Същия ден, длъжникът потребител е сключил
договор за гаранция с втория ответник, в който вторият ответник обезпечава задълженията
на длъжника потребител по договора за заем – т. 1 от договора. На практика, става дума за
две тясно свързани помежду си и предварително подготвени правоотношения от
търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата
на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем.
Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се
възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен
разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит
трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР. Съгласно заключението на
ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, ГПР по договора за заем е 49%, ако не
се отчитат вноските по договора за гаранция, но ако се отчитат – 86%. Така всъщност в
процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия
договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно
императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за паричен заем е нищожен на това
основание. С неговата нищожност е нищожен и акцесорният договор за гаранция.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Предявените кондикционни претенции предполагат установяване плащането на
парични суми от потребителя на търговеца и липсата на основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писчени
доказателства сочат, че потребителят е платил главницата на договора за потребителски
кредит и е платил допълнително и 222,53 лв., която сума следва да му бъде възстановена.
Платеното по нищожния договор за гаранция от 155,81 лв. е изцяло платено без
основание и подлежи на връщане.
Осъдителните искове следва да бъдат уважени изцяло, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба 17.05.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
355,60 лв. за държавна такса, 150 лв. депозит за вещо лице, общо 505,60 лв. Пропорционално
на цената на исковете против всеки ответник поотделно първият ответник следва да плати
на ищеца 406,70 лв., а вторият – 98,80 лв.
Адв. Е. **, представлявала безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. в размер на 2269,80 лв. в включен ДДС, изчислено по Наредба № 1/2004 г.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува
в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже
5
да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5000 лв. Това
възнаграждение е малко по-малко от чистия месечен доход на съдия с малък стаж в СРС,
където е разгледан спорът (ако трудът на адвоката се оценява значително над съдийския,
има опасност съдиите да напускат работа, за да станат адвокати; ако трудът на адвоката се
оценява доста под съдийския, има опасност редица способни адвокати да напускат
адвокатурата, за да стават съдии или прокурори – и в двата случая интересите на
правосъдието ще страдат).
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 70 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 70 лв./час.
По-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността за
навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани
адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които
припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар – все нежелани
резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на
практиката и законодателството и изготвянето на исковата молба – 3 часа, изготвянето на
молби преди съдебни заседания – общо 1 час. С оглед вече установената съдебна практика,
типовия характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно
заседание, дейността на адвоката се свежда до общо 5 часа труд, респ. възнаграждението му
6
общо трябва да бъде 5х70=350 лв., от тях първият ответник – 281,54 лв., а вторият – 68,46
лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на договор за
паричен заем № **/01.02.2022 г., сключен между „**“ АД, ЕИК **, и К. А. Т. , ЕГН
**********, поради противоречие на закона.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на договор за
предоставяне на гаранция – **/01.02.2022 г., сключен между „**“ ЕООД, ЕИК **, и К. А.
Т., ЕГН **********, поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „**“ АД, ЕИК **, да заплати на К. А. Т. , ЕГН **********, на осн. чл. 55,
ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 222,53 лв., платена без основание сума по договор за паричен заем
№ **/01.02.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 17.05.2023 г. до
окончателното плащане, и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 406,70 лв., разноски, сторени
по делото.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на К. А. Т. , ЕГН **********, на осн. чл.
55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 155,81 лв., платена без основание сума по договор за
предоставяне на гаранция – **/01.02.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба 17.05.2023 г. до окончателното плащане, и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 98,80
лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА „**“ АД, ЕИК **, да заплати на адв. Е. Г. ** , АК-Пловдив, личен №
**********, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 281,54 лв., възнаграждение за безплатно
представителство на ищеца К. А. Т..
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на адв. Е. Г. ** , АК-Пловдив, личен №
**********, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 68,46 лв., възнаграждение за безплатно
представителство на ищеца К. А. Т..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
от същото пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7