№ 218
гр. П., 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Елена Пашова
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230102034 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищецът – „К. И. И. БГ“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
бул. „П. В.” № 21, Бизнес център „Л. – 6“, ет. 2, ЕИК ***, твърди, че между „К. Й.“
ООД (като заемодател) и ответницата (като заемополучател) е бил сключен Договор за
паричен заем с № 201811 от 09.01.2023 г. Поддържа, че по силата на този договор
заемодателят е предал на заемополучателя сумата от 200 лв. – главница, като е било
уговорено заплащането на възнаградителна лихва, както и на неустойка, в случай на
непредоставяне на обезпечение и допускане на забава. Изтъква, че задълженията по
заема е следвало да бъдат изплатени посредством вноски, разписани в нарочен
погасителен план. Заявява, че крайният срок на заемния договор е изтекъл, но
ответницата не е обслужвала редовно задълженията си по него, в резултат на което
понастоящем те възлизат на: 200 лв. – неплатена главница; 10,14 лв. – възнаградителна
лихва, дължима за периода от 09.01.2023 г. до 03.04.2023 г.; 97,86 лв. – неустойка.
Пояснява, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2024
г., заемодателят (като цедент) му е прехвърлил вземанията, произтичащи от описаното
правоотношение, за което заемополучателят е бил уведомен преди образуването на
сегашното дело, а в условията на евентуалност – уведомяването е настъпило в хода на
същото. Иска присъждане на визираните вземания, както и на съдебни разноски.
Ответницата – М. Р. М., с адрес в гр. П., ул. „З.“ № 195, ЕГН **********, не
1
изразява позиция по ищцовите претенции.
Съдът приема следното:
1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):
Предмет на разглеждане са осъдителни искове по:
- чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – за главницата, ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба (11.12.2024 г.) до погасяването;
- чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – за възнаградителната лихва, и
- чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД– за неустойката.
Уважаването на предявените искове е детерминирано от кумулативното наличие
на съответните законови предпоставки, а именно:
- За главницата – 1/ валидно облигационно правоотношение, създадено
между цедента (заемодател) и ответницата (заемополучател) по силата на твърдения
договор за заем; 2/ реално предоставяне на заемната сума от заемодателя на
заемополучателя; 3/ настъпване на падежа за нейното връщане; 4/ придобиване на
вземането от ищеца, посредством сочената цесия; 4/ уведомяване на заемополучателя
за цесията и 5/ непогасяване на задължението.
- За договорната лихва – 1/ уговорка, постигната между заемодателя и
заемополучателя, в рамките на заемното правоотношение, за дължимост от страна на
последния и на възнаградителна лихва в определен размер; 2/ настъпване на падежа на
задължението за нейното заплащане; 3/ непогасяването на вземането, свързано с нея, и
4/ включване на договорната лихва в обхвата на цесията.
- За неустойката – 1/ договорна клауза, в рамките на заемното отношение,
предвиждаща дължимост от заемополучателя на неустойка в даден размер; 2/
настъпване на условията, обуславящи възникването на неустойката, и 3/ непогасяване
в срок на задължението, гарантирано с неустойката, както и непогасяване на самото
неустоечно вземане.
Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия
граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ищеца да установи положителните
предпоставки по всеки от исковете, а на ответницата – погасяването на задълженията.
Сключването на процесната сделка, по която „К. Й.“ ООД има качеството на
заемодател, а ответницата – на заемополучател, се доказва от приложените към
исковата молба документи, обективиращи заемния договор, погасителния план към
него и общите му условия. Подписите на ответницата върху тях не са оспорени,
поради което трябва да се счита, че те материализират нейни изявления (по аргумент
от чл. 180 ГПК).
От съдържанието на тези документи се изясняват и базисните параметри на
2
заемното облигационно отношение, както следва:
- Главницата (заемната сума) е 200 лв., а договорът служи за разписка
относно нейното усвояване от страна на заемополучателя.
- Годишният процент на разходите, вписан в договора, е 49,140 %.
- Месечният лихвен процент е уговорен в размер на 3,340 %.
- Общата стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната
лихва, е 210,14 лв.
- Срокът на заема е 12 седмици, а финалният му падеж настъпва на
03.04.2023 г.
- Погасяването на дълга трябва да се извършва чрез нарочни погасителни
вноски, разписани в погасителния план.
- Дължи се неустойка при непредоставяне на конкретно предвидено
обезпечение (в размер на 77,86 лв.) и при изпадане в забава (в размер на 10% от
остатъчната главница).
- Формирането на годишния процент на разходите е при допусканията, че:
„Заемателят не трябва да прави и не дължи никакви допълнителни плащания (лихви,
такси, комисиони, застрахователни премии и др.), които не са посочени в Договора за
заем при неговото сключване, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е
оторизиран представител на Заемодателя. Заемателят ще изпълнява своите задължения
в съответствие с условията и сроковете по настоящия Договор. Паричният заем се
предоставя и ще бъде валиден за срока, уговорен в настоящия Договор. Паричният
заем се погасява от Заемателя с плащания, съобразно погасителния план към договора.
При изчисляване на ГПР не се вземат предвид разходите, които Заемателят плаща при
неизпълнение на задълженията си по настоящия договор за паричен заем.“.
Вземанията по обсъжданата сделка са били прехвърлени от заемодателя (като
цедент) в полза на ищцовото дружество (като цесионер), съобразно цитирания по-горе
договор за цесия от12.01.2024 г. и препис-извлечение от приложението към него, които
също са част от събраната доказателствена съвкупност.
Ответницата не е уведомена за цесията преди започване на делото. Съобразно
представените с исковата молба уведомително писмо, изходящо от цедента, и разписка
за връчването му, писмото е било получено на 22.02.2024 г. от лицето Атанас
Методиев, без да е ясно каква е връзката му с ответницата.
Известяването на ответната страна за цедирането на вземанията по заема обаче е
станало в хода на сегашния исков процес, доколкото с връчването на препис от
исковата молба и от нейните приложения тя е получила копие от самия цесионен
договор и от уведомлението за цесията. По този повод е нужно да се отчете, че:
- Уведомяването на длъжника за цесията, станало в хода на процеса, е
фактическо обстоятелство, което се взема предвид от съда, на основание чл. 235, ал. 3
ГПК (вж. Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение №
3
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/13 г., I т. о. на ВКС и Решение № 78/09.07.2014 г. по т.
д. № 2352/13 г., II т. о. на ВКС).
- Възможността такова уведомяване да се случи посредством депозирането
на искова молба от цесионера, придружена с документите, които установяват
прехвърлянето, се допуска и в облигационноправната доктрина (вж. Ал. Кожухаров
„Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и
допълнение от П. Попов, С., 2002 г., стр. 487).
- Извън казаното в предходните два абзаца, важно е да се отбележи още, че
поначало длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомление за
цесията, само ако твърди, че вече е изпълнил на предишния си кредитор или на
овластено от него лице. При липсата на възражения и на доказателства от подобен
порядък, както е в настоящата хипотеза, щом като длъжникът вече е известен за
цесията (макар и чрез връчване на препис от исковата молба), то той не би могъл да
оспорва претенцията на цесионера за реално изпълнение само поради липсата на
уведомяване, след като не е изпълнил на първия кредитор (вж. Решение №
40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/09 г., I т. о. на ВКС и Определение № 987/18.07.2011 г.
по гр. д. № 867/11 г., IV г. о. на ВКС).
От заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че:
- Липсва конкретна счетоводна информация за времето и начина на
превеждане на заемната сума от заемодателя в полза на заемополучателя, но
документиране в тази връзка се съдържа в самия договор (чл. 4, ал. 1 от него), според
което договорът служи за разписка за усвояването на главницата по него.
- Възнаградителната лихва по заемната сделка общо възлиза на 10,14 лв., а
действителният месечен лихвен процент, въз основа на който тя е изчислена, е 1,69 %.
- Годишният процент на разходите по заема се равнява на 49,11 %, ако в
него се включат като компоненти главницата и възнаградителната лихва, а при
включване и на неустойката величината му ще бъде 2103,40 %.
- По договора не са били правени доброволни плащания.
- Поради забавата, допусната от заемополучателя, и настъпването на
крайния падеж на заем, понастоящем параметрите на дълга по него, от счетоводна
гледна точка, възлизат на: 200 лв. – за главницата, 10,14 лв. – за възнаградителната
лихва, и 77,86 лв. – за неустойката.
С оглед казаното дотук централният дискусионен проблем, от който е
детерминиран изходът от съдебния спор, поставен за решаване, е свързан с преценката
за действителността на заемния договор. Когато валидността на един договор е от
значение за решаване на друг правен въпрос (например за дължимостта на
претендирани вземания), съдът е длъжен да се произнесе по нея в мотивите на
решението както при направени изрични възражения в тази насока, така и когато няма
такива възражения, но съответният порок произтича пряко от сделката или от
4
събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и диспозитива на Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС).
Поначало недействителността на правните сделки е родово понятие, което
обединява всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да
произведат юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба
е с разпоредби от императивен порядък. Нищожността е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял
II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.). Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък
дава регламентация на специален вид недействителност, касаеща договорите за
потребителски кредит (вж. Решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на
ВКС).
Договорът, от който произтичат сегашните искови претенции на ищеца,
категорично разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК
(обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ответницата е физическо
лице, за което няма данни при встъпването в облигационното отношение да е
действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително
предоставяне на потребителски кредити (заеми). Следователно, при сключването на
договора, ищецът е действал като „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в
чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ответницата е имала качеството на „потребител“, съобразно
легалното определение на чл. 9, ал. 3 от същия закон.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договора за потребителски кредит. В коментирания аспект
допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по
потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).
Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в
Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото
(смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от същия закон
водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на
цифровото изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се
5
считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Затова е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и
компонентите, съставящи годишния процент на разходите, както и математическият
алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти формират самия годишен
процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. №
3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. №
229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. №
256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. №
110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д.
№ 670/23 г., І т. о. на ВКС).
В този контекст може да се заключи, че процесният договор не съответства на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно визиране как всъщност е бил
формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин,
по който е била получена крайната му величина. Вместо това са изложени общи
формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Констатираното нарушение на последния цитиран нормативен текст в
конкретния казус означава, че за договора трябва да бъдат приложени последиците на
специалната недействителност по чл. 22 ЗПК.
Когато договорът за потребителски кредит е недействителен по чл. 22 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по него – чл. 23 от същия закон. Понеже обсъжданата недействителност, както
и механизмът за уреждане на последиците й, са специални спрямо общата уредба на
аналогичните материалноправни институти в ЗЗД, при установяването й в хода на
исковото производство, съдът е длъжен да признае с решението си дължимата
главница по недействителния договор за потребителски кредит, без да е нужно
нейното връщане да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55 ЗЗД (вж.
Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение №
60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение № 50056/29.05.2023
г. по т. д. № 2024/22 г., I т. о. на ВКС).
Невърнатата чиста стойност от процесния кредит е в размер на главницата по
него – 200 лв., предвид усвояването му и отсъствието на данни за погасяване.
Върху дължимата сума не трябва да бъде присъждана поисканата законна лихва.
Регламентът на чл. 23 ЗПК има за цел да транспонира в националното българско
законодателство изискванията на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, според които
държавите-членки на Европейския съюз установяват система от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат
6
всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, а самите санкции
следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Макар изборът на
конкретните санкции да е в прерогативите на държавите-членки, мерките,
предвидените в тази връзка, трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи
(вж. съображение 47 от преамбюла на цитираната директива). Ако в случая кредиторът
по договора беше изпълнил изискването за надлежно отразяване на компонентите и на
начина на формиране на годишния процент на разходите, то би се дължала
уговорената възнаградителна лихва, определена на основата на един разумен лихвен
процент. Ако при приложението на чл. 23 ЗПК върху неиздължената чиста стойност на
кредита се присъди и поисканата законна лихва за забава, чието начисляване ще е до
окончателното изплащане на вземането, санкцията, наложена поради неизпълнение на
изискванията на ЗПК при сключване на кредитния договор, няма да има реално
възпиращ ефект, за да мотивира занапред спазването на Директива 2008/48/ЕО и на
националното законодателство, което я транспонира. Същевременно присъждането на
законна лихва върху чистата стойност на кредита допълнително ще влоши
положението на потребителя, което пък ще е в отклонение и от целта да бъде
постигнато високо ниво на защита на правата на потребителите (вж. съображение 9 от
преамбюла на обсъжданата директива).
В обобщение се налага крайният извод, че главната искова претенция подлежи
на уважаване, но без законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба
до погасяването, а другите искове трябва да бъдат отхвърлени.
2. По съдебните разноски:
Частичната основателност (респ. частичната неоснователност) на исковете дава
право на съдебни разноски и на двете насрещни страни (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК).
Разноските, полагащи се на ищеца, пропорционално на уважената част от
исковите претенции, са 292,21 лв. Те са изчислени на основата на държавната такса,
платена по иска за главницата (50 лв.), разходите, направени за вещо лице (300 лв.), и
юрисконсултското възнаграждение (100 лв.), определено от съда, на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответницата не е ангажирала доказателства за реалното извършване на съдебно-
деловодни разходи.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. Р. М., с адрес в гр. П., ул. „З.“ № 195, ЕГН **********, да
7
заплати на „К. И. И. БГ“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „П.
В.” № 21, Бизнес център „Л. – 6“, ет. 2, ЕИК ***, следните суми:
- 200 лв. – невърната чиста стойност от главницата по Договор за паричен
заем с № 201811 от 09.01.2023 г., сключен между „К. Й.“ ООД (заемодател) и М. Р. М.
(заемополучател), вземанията по който договор са били прехвърлени от „К. Й.“ ООД
(цедент) в полза на „К. И. И. БГ“ ЕАД (цесионер), посредством Договор за цесия от
12.01.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на законна лихва върху
дължимата сума, считано от подаването на исковата молба – 11.12.2024 г., до
окончателното погасяване, и
- 292,21 лв. – съдебни разноски, дължими за производството по делото,
пропорционално на уважената част от предявените искове.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „К. И. И. БГ“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „П. В.” № 21, Бизнес център „Л. – 6“, ет. 2, ЕИК ***,
предявени срещу М. Р. М., с адрес в гр. П., ул. „З.“ № 195, ЕГН **********, с които
се претендира присъждане на следните суми, произтичащи от горецитирания
договор за заем, вземанията по който са били придобити от „К. И. И. БГ“ ЕАД, чрез
посочената по-горе цесия, а именно:
- 10,14 лв. – договорна (възнаградителна) лихва по заема, дължима за
периода от 09.01.2023 г. до 03.04.2023 г., и
- 97,86 лв. – неустойка по договора.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
8