Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
04.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 2507 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 10.12.2018г. по гр.д. № 52316/2018г. Софийски районен съд, 35 състав
признал за установено по отношение на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, че дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, по предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД сумата 135.53 лв. за периода м. 03.2017г. - м.
04.2017г., представляваща стоност на доставена и незаплатена топлинна енергия,
ведно със законната лихва от 05.06.2018г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 36688/2018г. на СРС, 35 състав, като отхвърлил иска
за главница за потребена топлинна енергия за разликата над 135.53 лв. до пълния
предявен размер от 449.69 лв., както и отхвърлил изцяло иска за сумата 60.50
лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода м. 03.2017г. -
м. 04.2017г., както и исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 32.78 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до
29.05.2018г., и за сумата 13.73 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение, като неоснователни и недоказани. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 139.99
лв. – разноски в исковото производство, и сумата 18.26 лв. – разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 36688/2018г. на СРС, 35 състав,
съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
е осъден да заплати на ответника сумата 226.96 лв. – разноски за исковото
производство съразмерно с отхвърлената част на исковете. Решението е
постановено с участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете главни страни.
Ищецът „Т.С.” ЕАД обжалва решението в отхвърлителните му части, с оплаквания
за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Не ставало ясно защо съдът кредитира
заключението на СТЕ, а не на ССЕ, след като имало известно разминаване в
данните от представените писмени доказателства и заключението на вещото лице –
топлотехник. Съдът неправилно основал изводите си на тази експертиза и
отхвърлил частично иска за главницата. Неправилен
бил и изводът на СРС, че стойността на услугата дялово разпределение се дължи
на фирмата, извършвала дяловото разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл.
61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (отм.), дяловото
разпределение на ТЕ между потребителите в сграда – етажна собственост се
извършвало възмездно от топлопреносното предприятие или чрез възлагане на лице
по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите. В случая ищецът бил възложил
разпределението на ТЕ на фирма за дялово разпределение, като по делото бил
представен и неоспорен договор между топлопреносното предприятие и фирмата за
дялово разпределение. Дължимостта на сочените суми не била оспорена от
ответника, както и не било оспорено приетото извлечение от сметки по това перо.
Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителните
му части и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
С отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „С.“ ЕООД оспорва
жалбата на ищеца и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
отхвърлителните части като правилно.
От „С.“ ЕООД е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
частта, с която предявеният главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 59 ЗЗД е уважен, с оплаквания за недопустимост при твърдения, че искът
по чл. 59 ЗЗД не можело да се разглежда по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК.
Искът по чл. 422 ГПК бил с предмет установяване на вземането на заявителя в
производство по издаване на заповед за изпълнение в случай на подадено
възражение от длъжника, а искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД бил субсидиарен, и когато правоимащият
можел да защити правата си с друг иск, било недопустимо да си служи с иск по
чл. 59 ЗЗД. В случая този друг иск бил установителният по чл. 422 ГПК.
Евентуално поддържа, че решението в атакуваната от ответника част е неправилно
като постановено при неправилно приложение на материалния закон и при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
първостепенният съд приел, че искът за главница е доказан по основание и
размер. По делото не било доказано ответникът да е получавал фактури за
начислени суми за топлинна енергия, а съгласно чл. 40, ал. 1 от ОУ за продажба
на топлинна енергия за стопански нужди срокът за плащане на месечните дължими
суми бил до 20-то число на месеца, следващ месеца на доставката, след
получаване на издадена от продавача данъчна фактура. Освен това СРС основал
изводите си относно размера на иска на приетите СТЕ и ССЕ, които обаче не
установявали вземане на ищеца. Двете експертизи се основавали на оспорени от
ответника документи – извлечения от сметки. Същевременно се поддържа, че СРС
правилно не възприел категорично заключението на ССЕ. По делото не били
представени и отчетни картони с подпис на ответната страна, за да бъде сигурно
убеждението на съда относно количеството доставена топлинна енергия. Освен това
по делото било безспорно, че между страните не е бил сключен договор за
доставка на ТЕ, при което не ставало ясно защо ищецът е доставял такава до
процесния имот. Развиват се доводи, че била налице непоискана доставка по
смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП. Ответникът нямал неизпълнени задължения за
подгряване на топла вода за процесния период, което било видно от справка от
сайта на „Т.С.“ ЕАД. Евентуално, ако се установи, че има незаплатени суми, въззивникът-ответник
считал, че те били дължими от предходния собственик на имота. Поради това моли
съда да постанови решение, с което да обезсили първоинстанционното решение,
евентуално – да го отмени в атакуваната от ответника част като неправилно.
Претендира разноски за въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“
ООД, не взема становище по жалбите.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 449.69
лв. - главница, представляваща стойност на ползвана от ответното дружество
топлинна енергия в периода м. 03.2017г. - м. 04.2017г. в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ул. „******, търговски обект - аптека, аб. № 392986;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 60.50
лв. - главница, представляваща стойност на ползвана от ответника услуга дялово
разпределение за същия период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 32.78
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
01.05.2017г. - 29.05.2018г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 13.73
лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 05.06.2018г., до окончателното плащане. За
вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
36688/2018г. на СРС, 35 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение е депозирано в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са
допустими. Доводът на въззивника-ответник за недопустимост на исковете е
несъстоятелен. Няма законова пречка кредитор на извъндоговорно основание, вкл.
неоснователно обогатяване, да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, а при постъпило възражение от длъжника - по реда на чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Искът по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД действително е субсидиарен, но в случая ищецът твърди, че между
страните не е налице договорно правоотношение, а с ползването на доставената от
него топлинна енергия ответникът неоснователно се е обогатил, поради което
средството за защита на ищеца е именно искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Квалификацията
по чл. 422, ал. 1 ГПК посочва само вида на иска – установителен, момента, от
който се счита предявен и реда, по който се предявява – след постъпило
възражение от длъжника и в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, но спорното материално
право има правното си основание именно в чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбите е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Съгласно ал. 2 на същия член, това право възниква, когато няма
друг иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за
неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са:
обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално
увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които
нормално би направил; липса на правно основание за имотното разместване.
Според дадената в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54/2012г., в сила от
17.07.2012г.) легална дефиниция, „небитов клиент” е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
В случая страните не спорят, че такъв договор между тях не е бил сключен.
От приетия нотариален акт № 32/2013г. се установява, че на 10.12.2013г.
ответното дружество е закупило процесния топлоснабден имот, представляващ търговски
обект – аптека. Не е било спорно също, че в процесния период имотът е ползван
от ответника, а следователно при доказване, че в имота е доставяна топлинна
енергия, именно ответникът се е обогатил в размер стойността на доставеното.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че в
процесния период ищецът е доставил в имота на ответника топлинна енергия на
стойност 135.53 лв. Противно на поддържаното от въззивника-ответник, вещото
лице от СТЕ не е основало заключението си на извлечение от сметки (такова
изобщо не е представено по делото, така че не е ясно какво е оспорено с
отговора по чл. 131 ГПК). Вещото лице е основало заключението си на документите
за извършените метрологични проверки на общия топломер, справката за показанията
на общия топломер, документа за извършения отчет, подписан за „клиент“ (приет
по делото и неоспорен) и дяловото разпределение, изготвено от ФДР „Б.“ ООД
(също прието). При установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда -
етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършения реален отчет (с изключение
на индивидуалния топломер под окачен таван, до който не е осигурен достъп и за
него е начислена служебна ТЕ) и заключението на експерта, че дяловото разпределение
е извършено в съответствие с нормативните изисквания, ищецът е доказал количеството
на доставената в имота на ответника ТЕ, като размерът на сумата, с която се е
обогатил ответника, следва да бъде определен съобразно установените от КЕВР
цени на ТЕ.
Доводите на въззивника-ищец във връзка със заключенията
на СТЕ и ССЕ също са неоснователни. В жалбата му не е посочено кои точно приети
по делото писмени доказателства, доказващи количество и стойност на потребена
ТЕ в имота, различни от посочените в заключението на СТЕ, се твърди СРС
неправилно да не е взел предвид. Такива доказателства изобщо няма представени
по делото – нито извлечение от сметка, нито фактури или други счетоводни
документи. Правилно първоинстанционният съд е възприел заключението на СТЕ,
което установява количеството и стойността на доставената топлинна енергия за
процесния период, без да взема предвид изравнявания за период преди процесния.
Вещото лице от ССЕ изрично е посочило, че в претендираната от ищеца сума за
главница за ТЕ са включени и суми за предходен период преди процесния, поради
което в съответствие с диспозитивното начало в процеса СРС е уважил иска за
периода, за който е предявен и в установения от СТЕ размер.
Доводът на въззивника-ответник, че била налице
„непоискана доставка“ по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, освен преклудиран, е и
напълно несъстоятелен. Съгласно легалната дефиниция, дадена с § 13, т. 1 ДР
ЗЗП, „потребител“ по смисъла на ЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по
този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
В случая ответникът е търговско дружество, поради което не може да се ползва от
потребителската защита по ЗЗП. По иск за неоснователно обогатяване получаването
или не на фактури от ответника е ирелевантно, а при липсата на договорно
правоотношение общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за
стопански/небитови нужди са неприложими. По делото се установи, че ответникът е
придобил процесния топлоснабден имот през 2013г., същият не твърди, а и не е
ангажирал доказателства трето лице да е ползвало доставяната в имота му топлинна
енергия, поради което доводът, че сумата за доставената ТЕ през м. март – април
2017г. следвало да се дължи от предишния собственик, също е неоснователен.
Ето защо правилно СРС е уважил предявения главен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД до размер от 135.53
лв., а за разликата до пълния му предявен размер от 449.69 лв. го е отхвърлил
като неоснователен и недоказан.
Неоснователни са поддържаните от въззивника-ищец доводи
във връзка с втория главен иск за сумата 60.50 лв. – стойност на услугата
дялово разпределение, с която ответникът се обогатил. Противно на поддържаното
в тази жалба, районният съд не е приемал, че стойността на услугата дялово
разпределение се дължи на фирмата, извършвала дяловото разпределение на
топлинна енергия. Мотивите му за отхвърляне на този иск са два – тъй като между
страните не е налице договорно правоотношение, общите условия на ищеца са
неприложими, а такса за тази услуга се дължи от потребителите/клиентите; Ищецът
не е представил доказателства, че е заплатил сумата за дялово разпределение на
третото лице помагач, т.е. не е доказал да е обеднял със сума в претендирания
размер. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца по иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че е обеднял със сума в размер на исковата. Това в случая не е
сторено, поради което този главен иск е изцяло неоснователен. Цитираната в
жалбата Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (отм.) в периода й на действие е
регулирала отношенията между топлопреносното предприятие и клиентите му, поради
което същата е неотносима към спора за неоснователно обогатяване. Противно на
поддържаното в жалбата на ищеца, с отговора на исковата молба ответникът изрично
е оспорил да дължи суми за дялово разпределение, а извлечение от сметки не е
представено. Поради това първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
и в частта му по този иск.
Жалбата на ищеца в частта й по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са релевирани никакви конкретни оплаквания за
неправилност на решението в тези части. Предвид преценката на въззивния съд, че
от районния съд не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми,
съобразно чл. 269 ГПК решението следва да бъде потвърдено и в частта му по
акцесорните искове.
При този изход – жалбите и на двете страни са
неоснователни, разноски за настоящото производство не им се следват.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.12.2018г., постановено по гр.д. № 52316/2018г. на Софийски
районен съд, 35 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, като
трето лице помагач на страната на въззивника-ищец „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.