№ 13973
гр. София, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110156793 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Образувано е по искова молба вх. № 300656/25.09.2024 г., на Д. П. Б.,
ЕГН **********, гр. .........., чрез пълномощника си ... „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ......., фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 с-в
Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. .....,
представлявано от Д. М. М. – Управител, ...... против „..“ ЕООД, с ЕИК: .., със
седалище и адрес на управление: гр. ....., представлявано от ..., с която са
предявени обективно съединени в условията на евентуалност следните искове:
главен иск с основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се иска да се прогласи нищожността на
договор за потребителски кредит № ...., сключен между ищеца Д. П. Б. и
ответника „..“ ЕООД, поради обстоятелството, че липсва начина на
изчисляване на ГПР, както и яснота как е формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него; евентуален иск с основание 124, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, с който се иска да се
прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № ...., сключен
между ищеца Д. П. Б. и ответника „..“ ЕООД, поради обстоятелството, че
действителният размер на ГПР надхвърля законовоопределения максимален
такъв; евентуален иск за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от
1
договора за потребителски кредит, сключен между ищеца Д. П. Б. и ответника
„..“ ЕООД, с която се предвижда заплащане на възнаграждение за
предоставеното обезпечение – поръчителство като нарушаваща разпоредбите
чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и чл. 4 ЗПК.
В исковата молба ищецът твърди, че на 01.09.2016 г. между него и
ответното дружество „..“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит с № .... в размер на 500 лв. и годишен процент на
разходите в размер на 49.66 %. Уговорено било приложимият закон да бъде
Законът за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Ищецът в качеството му на кредитополучател бил задължен да върне
главницата и да заплати лихвите по кредита в срок от 1 месец. Ищцовата
страна твърди, че в чл. 5 от сключения договор било уговорено кредитът да
бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от “Ferratum Bank” в полза на
ответното дружество – кредитор. Посочва, че преди сключване на договора за
потребителски кредит доставчикът не му е предоставил информация относно
размера на възнаграждението, което следва да се заплати за предоставеното
поръчителство. Ищецът смята процесния договор за недействителен, поради
обстоятелството, че в същия не са посочени дължимите вноски по договора за
поръчителство, както и задължителността изобщо да се сключи такъв.
Ищецът твърди, че не е подписвал нито с квалифициран, нито с обикновен
електронен подпис отделен договор за поръчителство, а още по-малко, че
такъв му е бил предоставян. Поради това определя допълнителното
съглашение за нищожно поради липса на съгласие - чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.
Ищцовата страна сочи, че посоченият годишен процент на разходите (ГПР) е
изчислен неправилно, тъй като счита, че разходите за предоставената гаранция
следва да се включат в него, респективно ГПР да се завиши. Според ищеца
обаче това би довело до неспазване на забраната, уредена в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Ищцовата страна приема, че посочените стойности на ГПР в договора за
потребителски кредит са с по-ниски стойности, от което заключва, че тази
невярна информация следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.
Счита, че е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и по-конкретно,
максимално предвидения размер на ГПР, тъй като кредиторът не е включил
възнаграждението (допълнителните разходи) по договора за поръчителство
към ГПР. Съобразно изчислението, направено от страна на ищеца, ако сумата
2
за поръчителството се включи в ГПР, то последното би надвишило 70% и би
противоречало на закона. Счита клаузата в чл. 5 за неравноправна по см. на чл.
143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и чл. 4
ЗПК. Моли съда да уважи исковите претенции, както и да му се присъдят
разноски включително адвокатско възнаграждение.
Ответната страна в отговора по исковата молба, подадена в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК, оспорва иска като недопустим и евентуално като
неоснователен. Твърди, че ищецът е разполагал с право сам да предостави
обезпечение, чрез поръчителство, на кредитора или пък да избере поръчителя,
предлежен от кредитодателя. Прави възражение за недопустимост, поради
отсъствие на пасивна процесуална легитимация, което представлява
положителна процесуална предпоставка за допустимостта на един иск.
Ответното дружество твърди, че исковата претенция трябва да е насочена не
към него, а към ..., което е отделно и самостоятелно юридическо лице –
банкова институция, лицензирана в М, която предоставя услуги на
територията на Република България, вписана в нарочен регистър на БНБ под
№ 178. Счита договорът за поръчителство като отделно облигационно
правоотношение, по което „..“ ЕООД не е страна. Навежда твърдения, че
ищецът сам е избрал поръчителство от ..., както и че е получил документи от
гаранта за това. Посочва още и, че ищецът е потвърдил със СМС желанието си
да сключи допълнителния договор, което изключва възможността да се говори
за заблуждаваща търговска практика по см на чл. 68е ЗЗП. Твърди, че в чл. 5
от договора за предоставяне на потребителски кредит ясно са посочени
възможностите за обезпечение, чрез поръчителство, възможността за
свободен избор на гарант, както и дължимите суми към .... Моли съда да
отхвърли исковата претенция и да му присъди разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по
правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа страна
следното:
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
3
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Между страните по делото не е спорно и видно от представения по
делото Договор за заем № .... от 01.09.2016 г. сключен с „..“ ЕООД, на ищецът
и отпуснат заем в размер на 500 лева със срок за връщане на заемната сума от
30 дни. Договорът съдържа формално посочване на ГПР по кредита (49,85 %),
но не са посочени разходите, които са взети предвид за изчисляването му, като
по този начин е нарушено изискването на правото на ЕС, в който смисъл е
Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17, съгласно което на
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация
като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му.
В допълнение следва да бъде посочено, че съгласно чл. 5 от договора за
кредит заемателят се задължава да обезпечи кредита с поръчителство,
предоставено от Фератум банк. От съдържанието на клаузата може да бъде
направен извод, че предоставянето на обезпечение представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
4
както и какво да бъде то. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че
потребителят е сключил договор за предоставяне на гаранция именно с
дружество – Фератум Банк за обезпечаване на задълженията по процесния
договор за кредит, по което съглашение потребителят дължи на т. нар.
дружество „гарант“ възнаграждение, която следва да бъде изплатена на
падежните вноски по заема, и което вземане е включено в погасителния план
по договора за кредит. Без да са необходими специални знания, с каквито
съдът да не разполага, е видно, че в годишния процент на разходите по
кредита не е включено дължимото от потребителя възнаграждение по
сключения между договор за поръчителство.
Съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва
да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения годишен
процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички
действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. За пълнота на изложението следва да
бъде посочено, че без да са необходими специални знания е видно, че при
включване на възнаграждението дължимо на поръчителя в годишния процент
на разходите по кредита, то същия би бил в размер по-висок от
законоустановения максимум.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
5
надхвърлят 50 % от взетата сума.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д.
№ 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
За пълното на изложеното следва да се посочи и че изчислено
математически, ако възнаграждението за гаранта се включи като „общ разход
по договора за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %,
следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, е налице нарушение на
императивна разпоредба Както се посочи по – горе, посоченият в договора
ГПР е по – нисък от действително предвидения по договора, което се получава
чрез заобикаляне на закона – предвижда се, чрез въвеждане на института на
неустойката – позволено от закона правно средство, да се постигне забранен
от закона резултат – нарушаване на разпоредбата на чл.19,ал. ЗПК, който
забранява ГПР над 5 пъти законната лихва. Ето защо, налице е заобикаляне на
закона. По същество, доколкото разпоредбата на договора, предвиждаща ГПР,
не може да се замести по право с разпоредба на закона, нито волята на
страните да може да се замести от съда с тълкуване на останалите разпоредби
на договора, то и нищожната разпоредба на договора, посочваща ГПР, влече
6
нищожност на целия договор, защото същият не би бил сключен от ответното
дружество както без разпоредбата, предвиждаща неустойката по договора,
така и без ГПР и искът е основателен на главното основание – чл.22 във
връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, предявеният като главен, иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за
потребителски кредит № ...., сключен между ищеца Д. П. Б. и ответника „..“
ЕООД, поради липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР, както и
яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него за
основателен. Поради основателността на главния иск, съдът намира, че не
дължи произнасяне по предявения като евентуален иск за прогласяване на
отделни клаузи от договора.
По разноските:
Ищецът претендира и доказва разноски за: сумата 50 лева платена
държавна такса и сумата 2400 лева адвокатско възнаграждение, платено от
ищеца, ведно с ДДС. Ответникът не е направил възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, поради което следва то да се присъди в
цялост.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от Д. П. Б., ЕГН
**********, гр. ......,против „..” ЕООД, ЕИК .. със седалище и адрес на
управление град ......., че Договор за потребителски кредит № ..../01.09.2016 г.,
сключен между ищеца Д. П. Б. и ответника „..“ ЕООД, е недействителен, на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „..” ЕООД ЕИК .. със седалище и адрес на управление град
...... да заплати на Д. П. Б. ЕГН ********** с адрес град ...... сторените по
делото разноски в размер на 2450 (две хиляди четиристотин и петдесет) лева,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски
7
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8