№ 2007
гр. П, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430104825 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от Г. В. Й. от гр. П против „И.А.М“ АД гр. С и
„Ф.Б“ ЕООД гр. С. В молбата се твърди, че ищцата е сключила с първия
ответник- "И.А.М" АД- договор за паричен заем № 5213536 от 30. 08. 2024
год. на стойност 300 лв.; срок на кредита- 16 седмици; брой вноски- 16; размер
на седмична погасителна вноска- 20, 32 лв.; при фиксиран годишен лихвен
процент по заема- 50 % и годишен процент на разходите (ГПР)- 64, 75 %.
Твърди се, че общият размер на всички плащания възлиза на 325, 12 лв.
Твърди се, че по силата на чл. 4 от договора в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, заемателят следва да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица -
поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. Банкова
гаранция; и 3. Одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя
гаранционни сделки. Твърди се, че на същата дата- 30. 08. 2024 год. ищцата е
сключила с втория ответник- "Ф.Б" ЕООД- договор за предоставяне на
гаранция № 5213536, съгласно който гарантът се задължава да издаде
гаранция за плащане в полза на „И.А.М” АД, с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения възникнали съгласно договора за паричен
заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по
него. Твърди се, че за поемане на тези задължения потребителят дължи
1
възнаграждение на гаранта в размер на 138, 88 лв., платимо разсрочено на
вноски, съвпадащи по падеж с тези по договора за паричен заем. Твърди се, че
съгласно чл. 3 ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, "И.А.М" АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция, както и всички други вземания на гаранта по договора, като по този
начин общата погасителна вноска се увеличава на 29 лв., а общата дължима
сума по кредита на 464 лв. Твърди се, че ищцата е погасила задълженията си
по двата договора предсрочно, чрез заплащането на сумата от 346, 16 лв. на
19. 09. 2025 год. Ищцата счита, че сключените между страните договори са
недействителни. Твърди се, че ответниците представляват финансови
институции по смисъла на чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпускат
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Твърди се, че видно от предмета на
дейност на дружествата в ТР при АВ е, че те извършват дейност като
финансови институции, изразяваща се в отпускане на заеми със средства,
които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства по смисъла на чл. 3 ал. 1 т. 3 и чл. 2 ал. 2 т. 6 от Закона
за кредитните институции, воден от БНБ по реда на чл. 3а от ЗКИ. Твърди се,
че видно от справка в ТР че едноличен собственик на капитала на „Ф.Б”
ЕООД е „И.А.М” АД, както и че седалището и на двете дружества е на един и
същ адрес. Твърди се, че в случая сключеният договор за предоставяне на
кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на
този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК, както и ЗЗП. Твърди се, че
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК-
потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Твърди се, че според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12 ал. 1 т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди
се, че конкретно в случая е нарушена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
във връзка с невключването на възнаграждението по договора за предоставяне
2
на гаранция в ГПР при изчисляването му във всеки един от процесните
договори. Твърди се, че съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Твърди се, че съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси". Твърди се, че е необходимо в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Твърди се, че в конкретния случай са
посочени процентните стойности на ГПР в договора - 64, 75 %, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Твърди се, че в
процесния договор е посочен размер на ГПР, като този допълнителен разход
за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не е ясно как се
отразява на общия размер на ГПР. Твърди се, че ако към посочения в договора
разход за договорна лихва се прибавят и скритите разходи- допълнителната
сума за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, то общият
размер на ГПР значително ще надхвърли максимално допустимият размер по
чл. 19 ал. 4 от ЗПК- пет пъти размер на законната лихва. Твърди се, че това е
недобросъвестна търговска практика, която накърнява добрите нрави. Твърди
се, че грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора на
основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че договорите са сключени при
предварително определени от ответника клаузи и потребителят е бил лишен от
3
възможността да повлияе върху съдържанието им, което е явно тъй като
кредиторът вкючва възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция при формирането на месечните погасителни вноски. Твърди се, че
възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Твърди се, че съгласно договора за предоставяне на гаранция,
заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция, като тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя.
Твърди се, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не
подкрепя доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от
формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Твърди се, че
изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Твърди се, че плащането на възнаграждението за гаранция обаче не
е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Твърди се, че този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19 ал. 1 от
ЗПК. Твърди се, че при отчитането на възнаграждението за предоставяне на
гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително
завишен и размерът му би надхвърлил законоустановения. Твърди се, че
сключването на договор за предоставяне на гаранция се явява допълнителна
услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит,
потребителят дължи възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до
ангажиране на отговорността на гаранта или не) и този разход е известен на
кредитора- т. е. безспорно следва да бъде включен в общите разходи по
кредита при изчисляване на ГПР. Твърди се, че между двата договора е налице
безспорна обвързаност, която се установява от редица допълнителни
обстоятелства- сключване на договора за гаранция с посочено в сайта на
4
кредитора и одобрено от кредитора ЮЛ, сключване на договорите в един и
същи ден и не на последно място - еднакъв период на дължимост на сумите по
тези договори, с погасяване на кредита и възнаграждението за гаранция
директно на овластения заемодател „И.А.М” АД. Твърди се, че освен това
едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф.Б” ЕООД е „И.А.М”
АД. Твърди се, че не на последно място в договорите за предоставяне на
гаранция е изрично посочено, че "И.А.М” АД е овластено да приема вместо
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Твърди
се, че тази свързаност още веднъж потвърждава извода, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на "И.А.М" АД и при
необходимост от ангажиране отговорността на гаранта, реално би се стигнало
до абсурдната ситуацията кредиторът да плати сам на себе си. Твърди се, че
дължимото възнаграждение по сключения договор за гаранция се явява
допълнително възнаграждение за кредитора и прикрит разход по кредита,
който значително го оскъпява и макар, че е уговорено по "друго"
правоотношение, то целта е била единствено да се избегнат ограниченията на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК ("Годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България."). Твърди се, че по отправено преюдициално запитване,
досежно българското законодателство, е постановено решение от 13. 03. 2025
год. на СЕС по дело C-337/23. Твърди се, че в същото е прието, че член 3,
букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“. Твърди се, че в процесния случай
сключването на договора за предоставяне на гаранция е наложено на
потебителя с клаузата на чл. 4 от договора за кредит. Твърди се, че
неспазването на нормативните изисквания на националните правни
разпоредби, както и на Директивите на ЕС в областта на защита на
потребителите е основание за нищожност на договора поради противоречие
със закона. Твърди се, че по отправено преюдициално запитване досежно
българското законодателство е постановено решение от 21. 03. 2024 год. на
5
СЕС по дело С- 714/22. Твърди се, че в същото е прието, че член 10, параграф
2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Твърди се, че в конкретния случай в договора за потребителски
кредит е посочен ГПР - 64,75 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Твърди се, че възнаграждението за предоставяне на гаранция
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Твърди се, че в
този случай макар и да е посочен размер на ГПР, то същият не отговаря на
действителния такъв. Твърди се, че при изчисляването на ГПР, чрез онлайн
калкулатор с включено възнаграждение за предоставяне на поръчителство се
получава ГПР от 1 666, 65 %, което многократно надхвърля
законоустановения максимум, предвиден в чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че с
оглед на горното сключеният между ищцата и „И.А.М” АД договор за
паричен заем № 5213536 от 30. 08. 2024 год. се явява недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че въпреки, че всеки
един от договорите- за кредит и за предоставяне на гаранция формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Твърди се, че тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение по чл. 4,
сключването на договора за предоставяне на гаранция в деня, в който е
сключен самият договор за кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Твърди се, че договорът,
сключен между потребителя и заемодателя "И.А.М" АД, и договорът, сключен
между потребителя и "Ф.Б" ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и
като система от правоотношения между страните. Твърди се, че
недействителността на договора за кредит, неминуемо рефлектира и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Твърди се, че предвид изложеното процесният договор за
предоставяне на гаранция заобикаля закона, поради което е изцяло
6
недействителен. Твърди се, че процесният договор за предоставяне на
гаранция № 5213536 от 30. 08. 2024 год. изначално е лишен от основание, тъй
като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Твърди се, че обезпечението е единствено и само в полза
на кредитора "И.А.М" АД, за което цялото възнаграждение е поето от
потребителя. Твърди се, че в случай, че поръчителят изпълни и погаси
вземането на длъжника, той има право на регрес срещу него за пълната
стойност на платеното ( чл. 5 ал. 1 от договора за поръчителство), т. е. срещу
заплащането на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
което е 138, 88 лева, потребителят не получава каквато и да било услуга.
Твърди се, че този договор се явява нищожен, като накърняващ добрите нрави.
Твърди се, че при недействителност на договора за потребителски кредит и
договора за предоставяне на гаранция, съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Твърди се, че общо заплатената сума от
ищцата по договор за паричен заем № 5213536 от 30. 08. 2024 год. и договор
за предоставяне на гаранция № 5213536 от 30. 08. 2024 год. е 346, 16 лв., при
главница 300 лв. Твърди се, че надплатената сума от 46, 16 лв. над главницата
подлежи на връщане, като недължимо платена. В заключение ищцата моли
съда да прогласи на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за
недействителен сключения между страните договор за паричен заем №
5213536/ 30. 08. 2024 год., както и да прогласи за недействителен на основание
чл. 26 ал. 2 пр. 4 във вр. ал. 1 пр. 1 и 3 от ЗЗД във вр. с чл. 19 ал. 4 от ЗПК във
вр. с чл. 146 ал. 1 във вр. с чл. 143 от ЗЗП договор за предоставяне на гаранция
№ 5213536/ 30. 08. 2024 год. Отделно от това ищцата моли съда да осъди
ответното дружество "И.А.М" АД да й заплати сумата от 46, 16 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем №
5213536/ 30. 08. 2024 год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ответниците ангажират становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
7
Безспорно по делото е, че на 30. 08. 2024 год. между Г. В. Й. от гр. П, в
качеството й на заемател, и „И.А.М“ АД гр. С, в качеството му на заемодател,
бил сключен договор за паричен заем № 5213536, по силата на който „И.А.М“
АД е предоставило на ищцата сумата в размер на 300 лв., които ищцата се
задължила да върне в 16- седмичен срок, заедно с възнаградителна лихва при
лихвен процент в размер на 50. 00 % и годишен процент на разходите в размер
на 64. 75 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се е задължил в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-
поръчители, които следва да отговорят на определени изисквания; 2. Банкова
гаранция с бенефициер заемодателя и 3. Одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки. Не се спори между страните, че
на 30. 08. 2024 год. между Г. В. Й. и "Ф.Б" ЕООД е бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № 5213536, по силата на който гарантът се
задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични
задължения/ в полза на „И.А.М“ АД гр. С с цел гарантиране изпълнението на
всички задължения на потребителя по сключения договор за паричен заем №
5213536, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, срещу възнаграждение в размер и
при условия, отразени в договора. Видно е, че възнаграждението за гаранта е в
размер на сумата от 138, 88 лв. От приложената квитанция към ПКО с дата 19.
09. 2024 год. се установява, че по договора с „И.А.М“ АД ищцата е заплатила
сумата от 346, 16 лв.
При така установените безспорни обстоятелства се налагат следните
правни изводи:
Сключеният между Г. В. Й. и „И.А.М“ АД гр. С договор е
потребителски, поради което намира своята регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
8
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Поради това преценката относно действителността на
процесните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени
договорите. По силата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
паричен заем е посочен процент на ГПР 64. 75 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като този размер надвишава
максималния по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посоченият размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно: възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен
от потребителя с "Ф.Б“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита
по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Възнаграждението в полза на
гаранта е разход, свързан с предмета на договора за паричен заем, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. От данните по делото се
установява, че "И.А.М" АД е едноличен собственик на капитала на "Ф.Б"
9
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление и с един и същи
представител. Същевременно съгласно чл. 3 ал. 3 от договора за предоставяне
на гаранция "И.А.М" АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност
обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен
на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства. Тук е мястото да се отбележи, че в конкретния случай
договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за
вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции. Въпреки, че всеки един от представените договори-
този за заем и този за предоставяне на гаранция- формално представляват
самостоятелни договори, същите следва да се разглеждат като едно цяло. С
оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на "И.А.М" АД по процесния договор за паричен
заем отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по заема. В този случай реалният ГПР, при вариант на изчисление, при
който в ГПР се включат и разходите за възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, надвишава значително нормативно установения.
При това положение съдът счита, че макар формално процесният договор за
паричен заем да покрива изискуемите реквизити по чл. 11 ал. 1 от ЗПК
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10-
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето- чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителния ГПР в договора за паричен заем заемодателят е
10
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за заем на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11 т. 10
и 11 от ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на заема, но не дължи лихва и или други разходи по заема, съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Както се посочи и по- горе, договорът,
сключен между потребителя и "И.А.М" АД, и договорът, сключен между
потребителя и "Ф.Б" ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
факта на недействителността на договора за паричен заем неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията. Ето защо следва да се приеме, че и
договорът за предоставяне на гаранция е недействителен. При това положение
предявените от Г. В. Й. от гр. П против "И.А.М" АД и „Ф.Б“ ЕООД
отрицателни установителни искове по чл. 124 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 26
от ЗЗД се явяват основателни и следва да бъдат уважени.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Както се посочи по- горе, процесните договори за паричен заем и за
предоставяне на гаранция са нищожни, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Оттам платена без основание се явява
внесената от ищцата сума над чистата стойност на заема, която е в размер на
46, 16 лв. С оглед на това исковата претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се
явява основателна и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответните
дружества следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените
деловодни разноски в размер на 533, 90 лв. Доколкото по делото са предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване три иска, съдът приема,
че възнаграждението на пълномощника на ищцата не е прекомерно, поради
което не са налице предпоставки за неговото редуциране.
По така изложените съображения Пският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „И.А.М“
11
АД гр. С, ЕИК **********, като заемодател, и Г. В. Й. от гр. П, ЕГН
**********, като заемател, договор за паричен заем № 5213536/ 30. 08. 2024
год.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „Ф.Б“
ЕООД гр. С, ЕИК ********, като гарант, и Г. В. Й. от гр. П, ЕГН **********,
като потребител, договор за предоставяне на гаранция № 5213536/ 30. 08. 2024
год.
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. С, ж. к „****************“ № 28, ет. 2, представлявано от
Г.Т.Т и А.ВМ, да заплати на Г. В. Й. от гр. П, ЕГН **********, сумата от 46,
16 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем
№ 5213536/ 30. 08. 2024 год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба /07. 08. 2025 год./ до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. С, ж. к „****************“ № 28, ет. 2, представлявано от
Г.Т.Т и А.ВМ, и „Ф.Б“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление гр. С, бул. „ДН.“ № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от А.ВМ,
да заплатят на Г. В. Й. от гр. П, ЕГН **********, сумата от 533, 90 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Пския окръжен съд в 14- дневен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П: _______________________
12