№ 1611
гр. Русе, 09.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20254520104068 по описа за 2025 година
Ищецът Г. П. И. твърди, че на 18.11.2023 г. сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № 720031153422 за срок от 60 календарни месеца.
Общият размер на кредита и условията му за усвояване били следните: размер на
кредита: 1590.00 лв.; Общ размер на застрахователната премия: 1295.82 лв., в която се
включвал: общ размер на кредита: 2885.82 лв.; ГПР: 49.09; обща сума от потребителя:
6842.01 лв. Съгласно Погасителния план към договора, всяка погасителна вноска била
на стойност 114.04 лв., включваща главница и лихва. Общо дължимата главница била в
размер на 2885.82 лв., а общодължимата лихва в размер на 3956.19 лв. Дължимата
сума по застраховките била 1295.82 лева, т.е. приблизително 81.5 % от общо
предоставената заемна сума на ищеца в размер на 1590 лв., усвоена изцяло от него.
Към момента на депозиране на настоящата искова молба ищецът заплатил сума в общ
размер 2059.48 лева.
Според ищеца процесният Договор за потребителски кредит № 720031153422 от
18.11.2023 г. бил недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 20
от ЗПК, поради следните причини: 1/. Неправилно посочване на ГПР (годишен
процент на разходите). Липса на ясно и точно формулиране на компонентите,
включени в ГПР. Невключване на застрахователната премия при изчисляване размера
на ГПР. Никъде в договора не било посочено кои разходи формират ГПР. В общия
разход по кредита трябвало да бъдат включени застрахователните премии, защото
подобни разходи на потребителя и лихвата формирали общите му разходи по кредита
по смисъла, вложен в § 1, т. 1 ЗПК, които задължително следвало да намерят
1
изражение в ГПР, както предвиждала ал. 1 на чл. 19 ЗПК. При сключването на
процесния договор за потребителски кредит бил сключен и договор за застраховка,
поради което застрахователната премия представлявала разход, който следвало да бъде
включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР било в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Застрахователната премия
била прибавена към главницата, а не към другите разходи по кредита, където
съобразно §.1, т.1 от ДР на ЗПК във вр. с чл.19 ал.1 от ЗПК, според ищеца следвало да
бъде включена. По този начин първо се завишавал размера на главницата, без реално
потребителят да е получил сумата от 1295.82 лева, както е посочено в чл. 7.1. от
Договора / застрахователната премия/, като на практика се увеличавал размерът на
ГПР, доколкото допустимия му размер се определял от главницата по договора.
Застрахователната премия не била съобразена при формиране компонентите на ГПР,
същите били включени в общия размер на главницата, което от своя страна не
отговаряло на принципите за добросъвестност и водело до значително неравновесие в
правата и задълженията на страните по договора. Застрахователната премия по своя
характер представлявала вземане, което обезпечава гаранционната функция на
застрахователя. В случай на неплащане на премиите застрахователното покритие се
прекратява (чл. 368 КЗ). В този смисъл застрахователната премия не се усвоявала от
потребителя, независимо дали последният се е съгласил или не тя да бъде кредитирана
от кредитодателя. По тези съображения застрахователната премия не следвало да се
третира като част от общия размер на кредита, по смисъла на § 1 т. 3 ЗПК, а било
необходимо да се включи в общия разход по кредита, съгласно § 1 т. 1 ЗПК. Ищецът се
позовава на практиката на СЕС по въпроса (напр. Решение от 21.04.2016г. по дело С-
377/14), съгласно която общият размер на кредита е равен на онова, което потребителят
получава, респ. може да използва за себе си, поради което застраховка, която
обезпечава риска за кредитодателя не би могла да бъде част от общия размер на
кредита. В цитираното решение на Съда на ЕС се посочвало, че включването на един
разход вместо в общия разход по кредита, а в общия размер на кредита, винаги води
до изкривяване процентното изражение на ГПР, а неправилното посочване на ГПР е
равносилно на липса на такъв. Правилата, регламентиращи компонентите и
изчисляването на годишния процент на разходите, били императивни и договорната
автономия следвало да отстъпи пред тях (така напр. Решение от 09.11.2016г. по дело №
С-42/15). Обратния извод бил в противоречие на чл. 33 ал. 1 ЗПК, според който „при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата“. В случая с включването на застрахователните премии
към главницата се целяло прехвърляне на икономическия риск изцяло върху
потребителя, което било недопустимо. Всичко това сочело, че въпросната застраховка
представлява единствено скрито възнаграждение за кредитодателя, което по силата на
2
императивните правила на закона трябва да бъде включено в ГПР. Последователна
била и практиката на СЕС, че подобен тип отклонения при формирането на ГПР
следва да се приравни по последици 4 на липсата на такъв, което води до
недействителност на договора (Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 и цитираната
там съдебна практика). Незаконосъобразното включване на тези суми в общия размер
на кредита водело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на
последния се вземал предвид общият размер на кредита, а оттам и до неточност на
данните, които трябва да бъдат посочени в договора. В това отношение ищецът се
позовава и на практиката на ВКС (Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр.
д. № 578/2022 г., III г. о., ГК). Не бил посочен лихвен процент на ден, в нарушение на
императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, нито конкретното изражение на
лихвения процент на ден в случай, че потребителят упражни правото си на отказ от
договора. Ищецът изрично сочи, че искът с правно основание чл. чл. 26, ал.1, пр. 1
ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.20 от ЗПК, е предявен като главен, а искът с
правно основание чл.26, ал.1, предл.3, във вр. чл.26, ал.4 ЗЗД и чл. 22 от ЗПК във вр. с
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, е предявен като евентуален на главния иск, с който моли да се
прогласят за недействителни клаузите, предвидени в чл. 7, т. 1 във вр. чл. 7.2.3 от
Договор за потребителски кредит № 720031153422/18.11.2023 г. в частта за дължимата
застрахователна премия, във вр. с Декларация за определяне на изискванията и
потребностите и за присъединяване на застрахованото лице към застрахователна
програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на
потребителски кредити, предоставени от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД и Допълнителни
медицински услуги „Второ Медицинско мнение“ и „Програма за превенция на
здравето“. Според ищеца, щом застрахователната премия е част от същественото
съдържание на договора (като разход, който задължително следва да бъде включен в
размера на ГПР), то застрахователният договор, въз основа на който се дължи тя и
общите условия към него, неразделна част от същия, следва също да отговарят на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Изискването за шрифт се прилагало и спрямо
застрахователната премия като част от договора. Представената по делото декларация
за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застраховано
лице към застрахователна програма “Защита на кредита” и “Защита на сметките“ за
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от “ТИ БИ АЙ Банк”
ЕАД и Допълнителни медицински услуги „Второ медицинско мнение“ и „Програма за
превенция на здравето“, предоставени от Mediguide International, били с шрифт видимо
по-малък от изискуемия съобразно закона шрифт 12.
Ищецът предявява исковете с правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал.1, т. 10 и т.20 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД и чл. 55, ал.1
предл. първо ЗЗД при условията на обективно кумулативно съединяване, като
последният се явявал акцесорен спрямо главния иск. Чистата стойност на кредита
3
възлизала на 1590 лв. (главницата). Ищецът заплатил към момента на предявяване на
иска сумата от 2059.48 лв. Това означавало, че ако съдът приеме процесният договор
за потребителски кредит за недействителен, то Г. И. бил надплатил 469.48 лв., а
ответното дружество е получило сумата недължимо, доколкото тя се явявала дадено
без правно основание по недействителен договор за кредит.
Моли да бъде прогласена недействителността на Договор за потребителски
кредит от 19.11.2023 г. сключен между страните, на основание чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД във
вр.с чл.22 и чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, а в условие на евентуалност да бъде
прогласена недействителността на отделни клаузи от него, предвиждащи заплащане на
застрахователна премия, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата
469.48 лв., като получена без правно основание. Претендира и направените деловодни
разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр.София, депозира
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни,
както и доводите на ищцовата страна, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С процесния договор били спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК за точно посочване на ГПР и общата дължима
от потребителя сума към момента на сключването му, като бъдат взети предвид и
допусканията: ГПР – 49.09 % и обща дължима сума 6842.01 лева. Допускания: ГПР
бил изчислен при отчитане на следните допускания: за начална дата за изчисляване на
ГПР се смятала датата на подписване на договора, който ще остане в сила за целия
първоначално уговорен срок, като страните изпълняват точно задълженията си по
него; приемало се, че годината има 360 дни, 12 месеца всеки, от които е с 30 дни,
независимо дали годината е високосна; че лихвеният процент и другите разходи по
кредита (такси и комисиони, ако има такива) са неизменни спрямо техния
първоначален размер. Останалите възражения срещу начина на изчисляване на ГПР,
съобразно изискването на ЗПК по определения в приложение №1 начин, също били
неоснователни и недоказани.
Моли съдът да приеме, че Договор за потребителски кредит с № 720031153422
от 18.11.2023 г. е в унисон с разпоредбите на ЗПК и не са налице обстоятелствата по
чл. 22 ЗПК за обявяването му за недействителен. Претендира отхвърляне на
предявените искове като неоснователни и недоказани.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 18.11.2023 г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за
потребителски кредит № 720031153422, по силата на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД му
предоставило кредит в размер на 1590 лева, при ГПР 49.09 %, годишен лихвен
4
процент 41.15 %, без уговорен лихвен процент на ден. Общият размер на кредита
възлизал на 6842.01 лева, от които 1590 лева – реално усвоена главница и 1 295.82 лева
– общ размер на застрахователната премия по застраховка „Защита на кредита и
сметките“. Видно от инкорпорираната в Договора таблица, озаглавена „Погасителен
план”, кредитът следвало да бъде погасен от кредитополучателя чрез заплащане на 60
месечни погасителни вноски, от които 59 вноски в размер на 114.04 лева и 60-та
вноска в размер на 113.65 лева, с краен срок за погасяване на кредита 25.11.2028 г.
Ищецът прилага и писмо от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в отговор на неговото
запитване от 25.06.2025 г., към което е приложено извлечение от разплащателната му
сметка. От същото е видно, че за погасяване на кредити с №№ 720031153422 и
720031154541 са постъпили суми в общ размер 2059.48 лв.
Към отговора ответникът представя справка от системите на Банката,
установяваща платените суми от ищеца, от която е видно, че с общо заплатените суми
към 28.05.2025 г. от 2059.48 лв. е погасена главница в размер на 367.22 лв., договорна
лихва – 1685.50 лв. и 6.76 лв. наказателна лихва.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съдът е сезиран с облигационна претенция с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 и т.20 от ЗПК, с предявяването
на която ищецът цели със сила на пресъдено нещо да обяви за недействителен Договор
за потребителски кредит № 720031153422/18.11.2023 г., сключен между страните. За да
е налице нищожност на която и да е договорна клауза, тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да и пречат да породи правното си действие още към момента
на сключването на договора. Тежестта на доказване е на ищеца, тъй като се касае за
искане да бъде установен един правопрепятстващ факт - факта на нищожност на
конкретно посочена в петитума на исковата молба клауза в сключения между страните
договор.
От формална страна съдът приема, че безспорно се касае за сключен между
страните договор за потребителски кредит, чиито форма и съдържание отговорят на
законовите изисквания на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като ищецът като ФЛ има качеството на
потребител, на основание чл. 9, ал. 3 от ЗПК, а ответникът като ЮЛ, което обещава да
предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска
дейност, има качеството на кредитор – чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
В чл.22 от ЗПК са предвидени няколко хипотези за недействителност на
договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, т.7-12, чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен”. В настоящия случай съдът намира, че процесният договор
5
за потребителски заем е недействителен поради наличието на няколко от хипотезите,
регламентирани в чл.22 от ЗПК.
В чл.10, ал.1 от ЗПК са регламентирани изискванията, на които задължително
трябва да отговарят договорите за потребителски кредити, за да са действителни, като
едно от тях е изискването контрактът да е съставен по ясен и разбираем за потребителя
начин, а в случая това изискване не е спазено. Не става ясно защо при отпуснат заем в
размер на 1590 лева, лихвен процент от 41.15 % и ГПР от 49.09 %, крайната дължима
от ищеца сума възлиза на 6842.01 лева, т.е. оскъпяването е в порядъци, далеч
надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50 %. От гореизложеното следва, че
ищецът е бил подведен още изначално от икономически по-силната страна –
кредитора, че сключва договора при посочените параметри на възнаградителната
лихва и на ГПР. От погасителния план, съдържащ се в самия договор, става ясно, че в
общата стойност на главницата от 2885.82 лева е включена и „застрахователната
премия”, която очевидно се олихвява наред с посочената чиста стойност на заема,
което е недопустимо. В чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК законодателят е предвидил като
условие за действителност на договорите за потребителски кредити, какъвто е
процесният, наличие на подробен погасителен план, както следва: т.11 условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; т.12 информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план
посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент
или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. В процесния договор за
потребителски кредит липсва и ясно посочен лихвен процент на ден, което също е
неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи до пълната
недействителност на договора. В чл.22 от ЗПК е предвидено, че ако не са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12, договорът за потребителски кредит е
недействителен. При липса на конкретен погасителен план, в който ясно да са
разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска в графата, озаглавена
6
„главница“, т.е. каква част от посочената като дължима месечна сума представлява
чистата сума по кредита и каква – застрахователната премия, договорът е
недействителен.
На следващо място, в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено
да посочи като абсолютни стойности лихвеният процент и ГПР на заема. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.09 %, освен лихвен процент от
41.15 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това
число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената
величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент от 41.15 %, но не се изяснява как
тези стойности се отнасят към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР,
чийто размер е 49.09 %. В случая, при определяне на ГПР по кредита не е посочен
разхода за застрахователна премия. В този смисъл, би следвало ГПР да е с размер,
равен на възнаградителната лихва, т.е. да възлиза на 41.15 %, той не е, поради което и
договорът се явява недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Целта на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован извод дали да
го сключи. Такова е и изискването на чл.10, §.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО:„...
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент”.
Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно
включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена
преценка и дали ГПР de facto няма да надхвърли законоустановения максимален
размер, регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума,
която ищецът следва да върне по заема, е в размер на 6842.01 лева при усвоена сума от
1590 лева. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен
реквизит от съдържанието на договора, съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и последния е недействителен – чл.22 от ЗПК.
Недействителен е и договор за потребителски кредит, в който не е изрично
уговорен лихвен процент на ден – чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Съдът следва да отбележи и че клаузата, предвиждаща задължителна
7
застраховка „Защита на кредита и сметките”, е нищожна. На първо място следва да се
прецени дали клаузата, предвиждаща заплащането на застрахователни премии, е
индивидуално договорена, т.е. дали ищецът е пожелал сключването на застраховката
или не е изразил съгласие за това, а самата клауза за заплащането им е била включена
като част от общите условия. Принципно няма пречка в договора за кредит да бъде
включена и клауза за заплащане на застрахователни премии, като е възможно тези
премии да бъдат част от общите разходи по кредита по аргумент от §.1, т.1 от ДР на
ЗПК, в който е дадена дефиниция на понятието „общи разходи по кредита”, а именно:
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, и по-специално – застрахователните премии, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на
търговски клаузи и условия. В настоящия случай застраховката „Защита на кредита” не
е индивидуално договорена с ищеца, а е част от Общите условия, изготвени от
икономически по-силната страна – Ти Би Ай Банк, върху която ищецът като
потребител не е могъл да влияе. Независимо, че в договора уж е дадено право на избор
на ищеца дали да сключи или не застраховка, тя изначално е инкорпорирана в
договорното правоотношение. Съответно, без да даде възможност на потребителя
впоследствие дали да сключи застраховка с избрано от самия него застрахователно
дружество, кредиторът още при сключване на договора му е възложил заплащане на
сумата от 1 295.82 лева под формата на застрахователна премия, без при това да я
калкулира в ГПР. Тази застрахователна премия е станала част от главницата, т.е. тя
също се олихвява, наред с реално усвоената сума на заема. Следователно,
застрахователната премия реално не представлява отделна услуга, а е част от
цялостното споразумение и следва да бъде включена в ГПР. За да получи сумата от
1590 лева /чистата стойност на заема/, за ищеца като потребител се е наложило да
приеме и заплащането на застрахователната премия, без да е имал възможност да се
запознае с условията на застраховката, предлагана от „Ти Би Ай Банк“ преди
сключването на договора, както и да избере застрахователно дружество, различно от
това, използвано от „Ти Би Ай Банк“. При това положение, на основание процесния
договор за потребителски кредит, изначално му е вменено задължение да заплаща към
месечните вноски и застрахователни премии.
Ето защо клаузата, съгласно която ищецът следва да заплати застрахователна
премия в общ размер 1295.82 лева, е неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.10 от
ЗЗП. Механизмът на сключване на договора е, че на ищеца са изпратени като пакет
документи както индивидуалния договор, така и този със застраховател, при това
едностранно определен от „Ти Би Ай Банк“. Ищецът като потребител не е имал избор
нито на застраховател, нито е получил каквито и да било оферти от кредитора за
8
възможности да прецени с кое застрахователно дружество да сключи застраховка, като
практически сключването на договора е било обвързано със задължително
застраховане и допълнителни разходи именно с предложеното от „Ти Би Ай Банк“
застрахователно дружество. По този начин са нарушени правата на кредитополучателя
в качеството му на потребител, клаузата за застраховка не е уговорена индивидуално и
вменява допълнителни задължителни плащания на икономически по-слабата страна в
правоотношението.
Нищожна поради противоречието с добрите нрави е и клаузата, в която
възнаградителната лихва е фиксирана на 41.15 %, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва, до който се счита, че договорната лихва не накърнява
добрите нрави. По изложените съображения, съдът счита, че договор за потребителски
кредит № 720031153422/18.11.2023 г., сключен между страните, е недействителен,
поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо основателна се явява и втората
претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД – за връщане на сумата от 469.48 лв., заплатена от
ищеца над получената от него сума по договора от 1590 лв., с която ответникът се е
обогатил неоснователно за негова сметка.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, предвид уважаването на предявените искове,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски за заплатена държавна такса в размер на 334 лв.
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД следва да заплати и адвокатско възнаграждение на
пълномощника на ищеца – адв.А. Д. от АК-София, на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Съгласно представения списък по чл.80 ГПК, адв.Д. претендира адвокатско
възнаграждение по първия предявен иск от 1181.04 лв. с ДДС, 515.49 лв. с ДДС по
втория иск, предявен в условията на евентуалност и 480 лв. с ДДС по третия иск. В
отговора на исковата молба ответникът прави възражение за прекомерност на
претендираното адв.възнаграждение, на основание чл.78, ал.5 ГПК.
За да се произнесе по разноските, съдът взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по предявен от Г. И. иск за прогласяване на
нищожност на договор за потребителски кредит № 720031153422/18.11.2023 г.,
сключен с ответното дружество. В условията на евентуалност е предявен и иск за
прогласяване нищожността на отделни клаузи на процесния договор. Предявен е и
кумулативно съединен осъдителен иск за заплащане на сумата 469.48 лв. на основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Делото е разгледано в едно съдебно заседание, на което страните
не са се явили. Събрани са единствено писмени доказателства.
Налице е трайна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК –
9
Определение № 284/06.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 238/2012 г. на ВКС, ІV ГО, Определение
№ 70/5.02.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№ 257/2018 г., I т.о., ТК, Определение №
477/04.11.2016 г. по ч.т.д.№ 1218/2016 г. на ВКС, I т.о. и др., според която, когато
между едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени
искове, дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение,
доколкото последното е уговорено за защита на едно благо. И ако за ответника
възниква необходимостта да организира своята защита с оглед всички предявени
спрямо него искове, независимо дали се стига до тяхното разглеждане – не така стои
въпросът за ищеца. Избор на ищеца е дали, колко и какви искове да съедини за
разглеждане с главния предявен от него иск. На ищеца се дължат разноски единствено
за исковете, които са разгледани и уважени.
В рамките на развилия се граждански процес по настоящото дело е разгледан и
уважен главният иск, предявен по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10
и т.20 ЗПК /без евентуалния/, както и осъдителния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, като
последица от уважаването на главния. Във връзка с тези искове в списъка за разноски
по чл. 80 ГПК е претендирано адв. възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1 във вр. с ал. 2
от ЗА в размери съответно на 1181.04 лв. и 480 лв. с ДДС.
Нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1/9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа и задължава съда да определи адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата. Наредбата не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в нея
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир
при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като
от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и фактическата и правна сложност на делото (в този смисъл
Определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., I т. о.) Настоящият
състав намира, че спорът не се характеризира със значителна фактическа и правна
сложност. Делото е разгледано в едно съдебно заседание, но страните не са се явили.
Събрани са единствено писмени доказателства. При преценката на Наредбата като
ориентир за определяне на дължимото възнаграждение, следва да се има предвид, че
тя определя като критерий понятието „интерес“. С разпоредбата на § 1а от
Допълнителните разпоредби на ЗАдв. е дадена легална дефиниция на този термин.
Доколкото се коментира сумата, дължима във връзка с установителен иск за
прогласяване на нищожност на договор, приложение следва да намери хипотезата на
т.2 – не по-малко от стойността на договора. ВКС в константната си практика е имал
повод да разясни, че под стойност на договора следва да се разбира стойността на
уговорената с него основна престация. В процесния случай се касае за договор за
отпускане на заем в размер на 1590 лв. и именно на тази стойност е защитаваният
10
интерес, като уважаването на осъдителния иск е последица от уважаването на
установителния иск.
Като взе предвид посочените обстоятелства, настоящият състав намира, че „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД следва да заплати на адв. А. Д. възнаграждение за процесуално
представителство в общ размер 500 лв. Процесуалното представителство на страна от
адвокат представлява възмездна доставка на услуги, когато тази доставка е извършена
безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако
насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да
заплати на адвоката възнаграждение (Решение по дело C‑744/23). Поради това върху
определеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., следва да бъде начислен
ДДС в размер на 20% и ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв.
А. Д. възнаграждение за процесуално представителство в размер на 600 лв. с включен
ДДС. От извършената служебна справка в деловодната програма на РС-Русе
настоящият състав установи, че ищецът, чрез същия пълномощник, е образувал общо
две дела с един и същ предмет и страни по различни договори за кредит, а адвокат А.
Д. е пълномощник по над 13 дела, водени между различни страни със същия предмет
– прогласяване недействителността на договори за кредит, което представлява
злоупотреба с право, по смисъла на чл. 3 от ГПК. Съдът следва да осуетява такава
злоупотреба. При упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично
възражение на ответника по делото за присъждането им съдът дължи проверка за
наличие на злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна
помощ. Предвид изложеното, в случая следва да се приложат критериите на
решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност и съдът не
следва да бъде ограничен от посочените в НМРАВ минимуми на адв.възнаграждения.
При тяхното определяне следва да се отчете стойността на защитимия интерес,
липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и че се касае за спор, по
който е налице установена съдебна практика. Именно по тези съображения съдът
определя размера на дължимото от ответника адв.възнаграждение на 600 лв. общо по
двата иска, с вкл. ДДС.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
720031153422/18.11.2023 г., сключен между Г. П. И., с ЕГН **********, от гр.Русе и
“Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК 13134023, на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 и чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК.
11
ОСЪЖДА “Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК 13134023, да
заплати на Г. П. И., с ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата от
469.48 лв., недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит №
720031153422/18.11.2023 г., ведно със законната лихва от 09.07.2025 г. до
окончателното й изплащане, както и 334 лв. деловодни разноски.
ОСЪЖДА “Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Лозенец”, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК 13134023, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, да заплати на адв. А. З. Д., член на САК, с личен №
**********, възнаграждение за процесуално представителство в размер на 600 лева с
включен данък добавена стойност.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
12