Р Е Ш Е Н И Е
гр.Момчилград, 29.07.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Момчилградският районен съд, в публично заседание на 20.07.2020 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СУНАЙ ОСМАН,
При участието на секретаря АНИТА
ДОЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията
гр.д.№ 534/ 2019г. по описа
на съда, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.422 ал.1 вр.чл.415 ал.1 от ГПК.
По настоящото производство „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД- Сфоия е предявил против Т.К.Й. ***, кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно
основание по чл.422 ал.1 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК вр. чл.79 ал.1 вр. вр. чл.240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и по чл.86 от ЗЗД за
установяване на паричните задължения, удостоверени
в Заповед № 168/ 31.07.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по Ч. гр. д. № 372/2020г.
по описа на Районен съд– Момчилград, както следва: сумата в размер на 1 146,62
лв. – главница; както и за установяване на вземането в размер от 249,94
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 06.11.2017г.
до датата на подаване на иска в съда, ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че е кредитор на ответника
по силата на Приложение 1 от 12.08.2018г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., сключен с „****“ ЕАД, с което цедентът прехвърлил на ищеца процесните
вземания срещу длъжника. Твърди, че за осъщественото прехвърляне на вземането,
изпратил до длъжника, за което бил надлежно упълномощен от цедента,
два броя уведомителни писма, които се върнали в цялост, като неполучени.
Прилага уведомлението към исковата молба и счита, че с връчването й за отговор,
изявлението на цедента следва да се счита достигнало
до длъжника, дори последният да се представлява в производството от особен
представител. Твърди, че ответната страна е сключила с „****“ ЕАД договор за потребителски кредит № PLUS 144 24740/ 30.01.2017г., по силата на който е предоставена сума в общ
размер на 5 000 лева.
Длъжникът се задължил да върне сумата от
общо 6 140,16 лв. на 12 броя равни месечни погасителни
вноски, всяка от които от 511,686 лв.
В погасителните вноски се включвала съответната част от дължимата главница,
ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване
на кредита и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора. Поддържа,
че лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора, като размерът на
договорната лихва бил за сумата от 1 140,16 лв. Падежът на първата
погасителна вноска бил на 05.03.2017г.,
а на последната – на 05.02.2018 г.-
когато е изтекъл срокът на договора. Твърди, че по договора са постъпили
частични плащания от страна на длъжника в общ размер от 4 993, 54 лв., с които било
погасено вземането за главница в размер от 3 853,38 лв. и за договорна лихва в размер от 1 140,16 лв. Поради забава за
заплащане на задължението, претендира и обезщетение за забава. По така
изложените съображения моли за уважаване на предявените искове.
В съдебно заседание не се представлява,
като е постъпила молба от ю.к. на дружеството, с която се поддържа предявеният
иск.
Ответната
страна, е депозирала в законоустановеният за това
срок по чл.131 от ГПК, чрез назначения й от съда особен представител – адв.Д.Х. отговор на исковата молба, в който излага доводи
за нейната неоснователност. Оспорва всички изложени в исковата молба факти и
обстоятелства. Твърди, че ищецът не е кредитор на ответната страна, както и че
между нея и цедента не е възникнало твърдяното
правоотношение. Твърди, че от представените по делото доказателства не се
установява, че ищецът е придобил процесното вземане.
Сочи, че представените по делото договори и уведомления не установяват неговата
доверителка да е разбрала за наличието на извършената цесия Счита, че длъжникът
не е бил надлежно уведомен за прехвърляне на вземането, като не следва да се
счита за уведомен и с връчване на препис от исковата молба, тъй като ответната
страна е представлявана от особен представител в производството по делото. В
съдебно заседание се представлява от особеният представител, който оспорва
исковата молба.
Съдът,
като съобрази събраните по делото доказателства, намира за установено следното
от фактическа и правна страна:
От Заповед
№ 168/ 31.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по Ч. гр. д. № 372/2020г. по описа на Районен съд– Момчилград, е
видно, че ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 1 146,62
лв. – главница; както и за сумата в размер от 249,94 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
06.11.2017г. до 31.07.2019г. /датата на подаване на иска в съда/, ведно със
законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение- 31.07.2019г. до окончателното изплащане
на задължението, както и разноски по делото общ размер на 77,93 лева / 27,93 лв- д.т., и 50 лв- ю.к. възнаграждение/.
Тази сума се дължи по договор за потребителски кредит № PLUS 144 24740/ 30.01.2017г., които вземания са прехвърлени на ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение 1 от 12.07.2018г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., сключен с „****“
ЕАД.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на
основание чл.47 ал. 5 от ГПК, поради
което и съдът на основание чл.415 ал.1 т. 2 от ГПК е дал указания на заявителя
да предяви установителен иск за вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на
указанията на съда в срок. Искът е предявен в законоустановения
за това едномесечен срок по чл.415 ал.4 от ГПК, поради което отговоря на
специалните изисквания за неговата допустимост.
От по
договор за потребителски кредит № PLUS 144 24740/ 30.01.2017г., се установява, че между страните е
породено правоотношение по договор за кредит, по силата на което кредитодателят се е задължил да предостави на
кредитополучателя сумата в общ размер на 5 000 лева. Длъжникът
се задължил да върне сумата от общо 6 140,16
лв. на 12 броя равни месечни
погасителни вноски, всяка от които от
511,686 лв. В погасителните вноски /към договора/ се включва съответната
част от дължимата главница, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора
по подготовка и обслужване на кредита и определена добавка, съставляваща
печалбата на кредитора. В договора е
посочено, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора, като размерът
на договорната лихва бил за сумата
от 1 140,16 лв. Падежът на
първата погасителна вноска бил на 05.03.2017г.,
а на последната – на 05.02.2018 г.-
когато е изтекъл срокът на договора. От
доказателствата по делото, а и твърденията на ищцовата
страна /респ. претенцията, е че по договора са постъпили частични плащания от
страна на длъжника в общ размер от 4 993,
54 лв., с които било погасено вземането за главница в размер от 3 853,38 лв. и за договорна
лихва в размер от 1 140,16 лв.
Не се спори по делото, че ответната страна
е получила посочената по-горе договорена сума, и с това кредитодателят
е изпълнил своите задължения, а кредитополучателят не е изпълнил вцялост своите задължения- като изплатените от него суми са
описани в предхното изречение.
По делото се установи, че с Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.07.2017г., сключен между „****“
ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД страните са уговорили, че
продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и изсикуеми
в пълен размер вземания, произтичащи от договори за кредит, сключени с
физически лица, които не изпълняват задълженията си. В договора е установено, че вземанията се
индивидуализират с Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от
датата на неговото съставяне. По делото е представено Приложение № 1 от 12.07.2018г.
към договора, в което е посочено вземането по договора за кредит в размер на
сумата от 2 170,18 лв., включващо остатък и изтеклите лихви до
датата на подписване на приложението, като задълженото лице е индивидуализирано
с посочване на три имена и единен граждански номер. Рамковият договор за
продажба и прехвърляне на вземания обективира
прехвърляне на процесните вземания, тъй като
прехвърленото вземане е надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговия
носител – три имена и единен граждански номер, правното основание, от което
произтича вземането на цедента – договора за кредит и
неговият размер – към датата на сключване на приложението към договора.
Съдът
намира, че прехвърлянето на вземането е произвело правното си действие
по отношение на длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата
на чл.
99 ал. 4 от ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015
г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото е
представено пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни
задължението по чл.99 ал.3 от ЗЗД. Приложени са пълномощни както
от цедента, преди неговото преобразуване, така и от
правоприемника на цедента. Ирелевантно е обстоятелството,
че в така приложените пълномощни не е посочена датата
на сключване на упълномощителната сделка, доколкото
за противопоставянето му на страната не е необходимо в последното да е посочена
достоверна дата по смисъла на ЗЗД – това е необходимо единствено в изчерпателно
установените в закона случаи. Нещо повече упълномощителната сделка, сключена с „****“ С.А. – клон България,
е с нотариална заверка на подписа на
упълномощителя от 25.01.2018 г.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка, последната се е върнала с отбелязване „отстъстващ
от адреса“.
Следва
обаче да се приеме, че приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от
цесионера в качеството му на пълномощник на стария
кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл.99 ал.3 предл. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99 ал.4 от ЗЗД. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по
този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда на основание чл.
235 ал.3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера
срещу длъжника. В този смисъл е и константната
практика на ВКС, обективирана в редица решения / напр. Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о./ . Действително, ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл.47 ал.6 от ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл.47 ал.1 от ГПК. Установената в нормата на чл.47 ал.5 ГПК правна фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл.47 ал.5 от ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл.47 ал.2
от ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията
към нея, в частност изявлението от заемодателя - цедент,
обективирано в уведомителното писмо за извършената
цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не
от назначения му особен представител. По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на
чл. 47 от ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на
цесията съгласно чл.99 ал.3 от ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.99 ал. 4 от ЗЗД. Договорът за цесия е договор, по силата
на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на
който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор
става цесионерът, на когото цедентът
е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец е материалноправно
легитимиран в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция,
образувано по реда на чл. 422 от ГПК.
Установи се по делото, че вземането,
предмет на договора за цесия, е породено от сключен между първоначалният
кредитор ****“ ЕАД и длъжника– ответник, договор за потребителски кредит. По
отношение на породеното между страните облигаторно
правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова
по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.11 ал.1 т.7– т.12 и т. 20, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК- изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е
чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и
размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя
да погаси предсрочно кредита и правото на отказ от договора - чл. 10 от
Договора. Договорът за кредит представлява двустранна
сделка, която е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11 т. 10 от ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– в този смисъл е нормата
на чл.19 ал.1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна
лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е
настоящия случай. Страните са постигнали съгласие, че размерът на годишния
лихвен процент е посоченият. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит,
представлява граждански плод /възнаградителна лихва/.
Максимален лимит на годишния процент на разходите – забрана за надвишаване
петкратния размер на законната мораторна лихва – в
този смисъл чл.19 ал.4 от ЗПК.
Следователно и макар в договора за кредит да не е посочен
начина на формиране на годишния процент на разходите, неговото съдържание е
изводимо от разпоредбите на закона. В този смисъл не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Не са налице и основанията по чл.143 от
ЗЗП за установяване неравноправност на клаузите на договора. Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изисква нето за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Клаузите на
сключения между страните договор са индивидуално уговорени, доколкото това обстоятелство
е удостоверено с полагането на подпис от потребителя, като с последните не се
предвижда заплащане на неоправдано високо обезщетение за кредитора. Не са
налице и останалите, установени в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, предпоставки
за установяване неравносправност на клаузите по
договора.
Не се установява да има и недействителна клауза за възнаградителна лихва, установена с размер на годишния
лихвен процент от посоченият размер. В случая следва да се посочи, че лихвеният
процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата
за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен
към задължението на кредитоплолучателя за заплащане
на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения
финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед
пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на
парични средства срещу възнаграждение.
Съдът намира, че кредитът следва да се счита усвоен от
потребителя В този смисъл е и удостоверителното изявление на длъжника, обективирано в договора за заем с полагане на подпис от
негова страна.Това изявление на длъжника представлява
признание на неизгоден факт. Доколкото подписът, положен в договора за
потребителски кредит в полето „кредитополучател“ не е оспорен, досежно неговата автентичност, в законоустановения
за това срок от страна на ответника, следва да се приеме, че последният изхожда
от него и удостоверява, че изявленията в договора са направени от лицето,
посочено като техен автор– по арг. от чл.180 от ГПК.
Поради което за ищецът се е породило насрещното му
задължение за връщане на заемната сума, заплатена за финансиране закупуването
на стоки, ведно с възнаграждението за кредитора.
От изслушаната по делото и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че длъжникът е погасил
частично задълженията си по кредита със заплащане на сумата от общо в размер на
4 993, 54 лв., с които било
погасено вземането за главница в размер от 3 853,38 лв. и за договорна лихва в размер от 1 140,16 лв.
Вещото лице е установило, че вземанията на кредитодателя са останали незаплатени за посоченият период
са в размер на сумата от 1 146,62 лв. – главница; както и за сумата
в размер от 249,94 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 06.11.2017г. до 31.07.2019г. Съдът приема
съдебно-счетоводната експертиза като компетентно и безпристрастно изготвена,
дала пълен и обоснован отговор на всички поставени въпроси, поради което
възприема фактическите изводи, до които вещото лице е достигнало.
По така изложените съображения предявените
искове за установяване на вземанията на ищеца– цесионер
за главница и възнаградителна лихва, следва да бъдат
уважени в пълния им предявен размер- така, както са посочени по-горе. Съдът
намира, че длъжникът не е изпълнил точно и срочно задължението си за заплащане
на главницата на месечни вноски с установен в договора падеж за погасяване,
поради и което ответник по настоящото производство следва да заплати и
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжник изпада в забава след изтичането му- по арг. От нормата на чл.84 ал.1 изр.1-во от ЗЗД. Следователно и
обезщетение за забава следва да се присъди, считано от датата, следваща падежа
на всяка вноска до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда –31.07.2019г.
Съобразно изложеното следва да се приеме за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца претендираните
по настоящото производство суми /главница и обезщетение за забава, както и
разноски/ , предмет на Заповед по ч.гр.д. № 372/2019г. на МРС.
С оглед изхода на правния спор в полза на
ищеца и съобразно нормата на чл.78 ал.1 от ГПК, следва да бъдат присъдени сторените,
както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
производство по ч. гр. д. № 372/2019 г. по описа на Районен съд– Момчилград. В
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 77,93
лева. В исковото производство /в настоящото/ ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 27,93
лева, депозит за назначаване на особен представител на ответника – 100 лева, и депозит за вещо лице в размер на 200 лева. Следователно общият размер на
сторените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство възлиза на
сумата от 405,86 лева.
Водим от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО на чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 ал.1 от ГПК, че Т.К.Й., с ЕГН- **********,***, ДЪЛЖИ на “АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.”******, офис-сграда ******,
със законен представител Д. Б. – Изпълнителен Директор следните суми; главница в размер на 1 146,62 лева по договор за потребителски
кредит № PLUS-14424740,
сключен на 30.01.2017г. между „****” ЕАД и Т.К.Й., като в последствие вземането по договора
е прехвърлено по силата на договор
за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 27.07.2017г.; и обезщетение за забава в размер на
249,94 лева, считано от
06.11.2017г. до
31.07.2019г.;, ведно със законна лихва върху
главницата от 31.07.2019г. до изплащане на вземането, за които вземания е
издадена Заповед № 168/31.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 372/2019 г. по описа на Районен съд–Момчилград.
ОСЪЖДА Т.К.Й., с ЕГН- **********, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, сумата от 405,86 лева – представляващи разноски в заповедното и в
исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Кърджалийският
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщението за страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: