№ 386
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20251800500020 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното
производство Р. Р. И. срещу Решение № 145 от 04.10.2024 г., постановено по
гр.д. № 656/2022 г. по описа на РС – Своге в частта, с която съдът на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признал за установено по отношение на него,
че дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следните суми по
сключен между страните Договор за потребителски кредит № ********** от
23.08.2018 г. – 1088,63 лв. за главница, ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на исковата молба – 31.05.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането; сумата в размер на 80,23 лв. – за договорно
възнаграждение за периода от 25.09.2018 г. до 25.08.2019 г. и сумата от 310,51
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 26.09.2019 г. до 31.05.2022 г., за които суми е издадена Заповед №
177/01.06.2022 г. за изпълнение по ч. гр. д. № 311/2022 г. по описа на РС –
Своге. В останалите части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението се обжалва с твърдения за неправилност поради нарушение на
материалния закон. Твърди се, че размерът на годишния процент на разходите
по сключения договор за потребителки кредит надвишава регламентирания в
чл. 19, ал. 4 ЗПК законов размер, поради което договорът е недействителен.
С отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД оспорва жалбата и моли съдебно решение в
обжалваната част да бъде потвърдено.
1
Софийският окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт приема следното:
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника в
производството и то само в частите, с които са признати за установени
вземанията на ищеца. В останалата (отхвърлителна част) решението не е
обжалвано от страните, поради което е влязло в законна сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Постановеното решение е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от РС – Своге, тъй като
фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези,
направени от районния съд в атакувания съдебен акт.
По делото не е спорно, че между страните е сключен Договор за
потребителки кредит № ********** от 23.08.2018 г. при следните параметри:
1088,63 главница; срок на кредита – 12 месеца; годишен лихвен процент на
разходите - 48,84 %; годишен лихвен процент 18,47 %; лихвен процент на ден
– 1/360 от годишния лихвения процент; като общото задължение по кредита
възлиза на 1 200,60 лева.
Не е спорно и че сключеният между страните договор е потребителки,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския
кредит (ЗПК).
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими за усвояване на кредита), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По силата на
процесния договор на ответника е отпуснат кредит в размер на 1088,63 лв. при
годишен лихвен процент 18,47 %; лихвен процент на ден – 1/360 от годишния
лихвения процент и годишен процент на разходите – 48,84 %.
При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен
2
ГПР. Спорът е дали посоченият в договора размер на ГПР е действителният
такъв.
Според заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза действителният размер на годишния процент на разходите възлиза
на 50,74 %. Правилно обаче същият не е бил възприет от първоинстанционния
съд, тъй като вещото лице при определянето му е взело предвид размера на
задълженията към настоящия момент – претендираната от ищеца договорна
лихва от 80,23 лева, вместо уговорения с договора размер на същата от 111,97
лева. Последното е в противоречие с предвиденото в закона, че годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
следва да бъдат изчислени към момента на сключване на договора за кредит, а
не към настоящия момент.
Освен това, в чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК изрично е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, поради което сумата от 310,51 лева не е
следвало да бъде вземана предвид при изчисляването на действителния
годишен процент на разходите по кредита, който и настоящата съдебна
инстанция приема, че в процесния случай не надвишава нормативно
въведеното с ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничение. Съгласно чл. 202 ГПК, съдът не
е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с
другите доказателства по делото. Същевременно разходите на потребителя за
застраховки по договора от 35,64 лева и от 36,35 лева не представляват „Общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК., тъй
като сключването на договорите за застраховки не е условие за предоставяне
на кредита (видно от чл. 19 от договора за кредит). Следователно съдът
намира, че процесният договор е действителен.
Тъй като изводите на въззивния съд съвпадат с тези на районния в
обжалваното решение, последното следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход на спора на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноските за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство,
които съдът определя в размер на 100 лева.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 145 от 04.10.2024 г., постановено по гр.д.
№ 656/2022 г. по описа на РС – Своге, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р. Р. И. с ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД с ЕИК ********* сумата в размер на 100 лв.,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4