Р
Е Ш Е Н И Е №2031
гр. Русе, 04.12.2019 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският
районен съд, II-ри граждански
състав
в публично заседание на 03-ти декември, две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря Т. ПЕТРОВА, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 2516 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявен е положителен
установителен иск по чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество „Профи Кредит
България“ ЕООД-гр.София твърди, че на 20.06.2017 г. сключило с ответницата С.А.К.
*** договор за потребителски кредит № ********** от с.д., по силата на който й
предоставило в заем сумата от 900,00 лв. срещу уговорена възнаградителна лихва
от 41,17 % годишно и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,90 %. От своя
страна кредитополучателят поел задължението да върне предоставената в заем
сума, ведно с възнаградителната лихва на 24 равни месечни погасителни вноски,
всяка от по 55,64 лв., или общо 1335,36 лв. Сочи, че на същата дата ответницата
подписала и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по
силата на което се задължила да заплати възнаграждение на ищеца в размер на
общо 1080,48 лв., разсрочено на месечни вноски от по 45,02 лв., включени в
погасителните вноски по договора за кредит. Ищецът поддържа, че ответницата
заплатила само сумата от 753,00 лв. Твърди, че за общия размер на останалата
неплатена сума по договора, а именно: 707,77лв.-главница, 238,11лв.-договорно
възнаграждение и 763,34лв.-възнаграждение по споразумението за предоставяне на
пакета от допълнителни услуги, се снабдил със заповед № 246/28.01.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 455/2019 г. по описа
на РРС, която била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата,
че му дължи горепосочените суми, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответницата С.А.К. *** чрез назначения й от съда особен
представител оспорва изцяло исковете и
моли да се отхвърлят. В отговора на ИМ се твърди, че К. не е подписвала
процесния договор за кредит и
съпътстващите го документи. Счита и че ищеца не е уведомил ответницата за
настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията й по договора и че са налице
нищожни клаузи от договора. Оспорва исковете и по размер.
От
фактическа и правна страна:
По делото са представени писмени доказателства,
приложено е ч.гр.д. № 455/2019 г. по описа на РРС, приети са неоспорени от
страните почеркова и икономическа експертизи.
По искане на ответната страна е открито
производство по оспорване на процесния договор за кредит и съпътстващите го документи, с твърдението,
че същите са неистински документи, т.к. не
са подписани от К.. По делото е приета почеркова експертиза, от която се
установява, че подписите за „клиент“ в договор за потребителски кредит от 20.06.2017г.
и всички съпътстващите го документи са положени/изпълнени/ от С.А.К..Предвид
изложеното, съдът с протоколно определение от 03.12.2019г. е признал
оспорването за недоказано и че оспорените документи се явяват годни
доказателствени средства по делото.
Неоснователно е възражението направено
в отговора на ИМ, че ищеца не е уведомил ответницата за настъпилата предсрочна
изискуемост на задълженията й по договора.
Съдът счита, че разрешението на т.18 от ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС важи и за договорите за кредит, предоставяни от небанкови
финансови институции. Без правно значение е на какво основание е издадена
заповедта за изпълнение, тъй като разликата в случаите по чл. 410 и чл. 417 ГПК
се изразява в това, че във втората хипотеза кредиторът може да поиска от
заповедния съд да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист.
Липсва правна логика изискването
кредиторът да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит преди подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да е неприложимо за
небанковите кредитни институции.
Независимо от обстоятелството, че ищеца не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, а процесният договор не е договор
за банков кредит, даденото в цитираното ТР разрешение за необходимостта преди
подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че
счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно, поради което следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена
в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да са основание за различно третиране на
предсрочната изискуемост на кредитите /заемите/, отпускани от небанкови
финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Според настоящия
състав няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да
бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за
предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано
положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми
за своя сметка и на собствен риск, а също така кредитополучателите по договори,
сключени с небанкови финансови институции, биха били поставено в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
Поради изложените съображения съдът счита, че и при
вземания по договор за кредит с кредитор финансова институция по смисъла на чл.3
ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой
вноски, предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо преди
подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че се възползва от
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление трябва
да е достигнало до длъжника. Така е, защото срокът за изпълнение на
задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради
което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и
изявление на правоимащия /кредитора/, че се възползва от това право и обявява
задълженията за предсрочно изискуеми. Постигната в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да събере вземането си, не поражда действие, ако банката, съответно финансовата
институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател. В случая, безспорно, такова волеизявление на кредитора не е
достигнало до ответницата. Според приетото в ТР №
8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, -т. 1, е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Същевременно, с ТР е прието, че
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо. Ето защо
на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да се вземат предвид и
фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право. Към момента
на разглеждане на делото от настоящата инстанция са падежирали всички вноски по
отпуснатия кредит /последната вноска се дължи на 01.07.2019г./.
Константна е
практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки са длъжни
да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл.24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит препраща към чл.143
- 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този
смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗЗД.
Разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК
предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора
за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в споразумението,
се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Въпросът, който се поставя, е дали посочените „допълнителни услуги“
представляват действия по усвояването и управление на кредита, за които
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т.1, § 1 от ДР на ЗПК/,
или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му
и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на
кредита. При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието
на дължимото поведение от страна на кредитора без съдът да кредитира
безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи: “Профи
Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване на
кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването
му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на описаните в
споразумението и т.15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод, че
те касаят именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и
изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства/ и управлението /по отношение на възможността за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата/ на кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно
споразумение, обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен
акт, не променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира
отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона –
чл.10а, ал.2 ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на
споразумението – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща
възнаграждение не за конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е
обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в
споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл.143, т.3 и чл.146,
ал.1 ЗЗП. По изложените съображения съдът намира, че претендираната сума от 763,34лв.,
представляваща възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, не се
дължи от ответницата и искът за нея се явява неоснователен.
В исковата молба се признава, че
ответницата е заплатила сумата от 753,00 лв., което се доказва и от заключението
на съдебно-икономическата експертиза. С част от тази сума/317,14 лв./ са
погасени задължения по пакет от допълнителни услуги, които са приети от съда за
недължими/вж. л.6 от приетата експертиза-л.129 от делото/, поради което съдът
приема, че с платената сума е погасена изцяло договорното възнаграждение и част
от главницата.
Предвид всичко гореизложено следва да се признае за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото дружество сумата
от 628,74 лв.-главница, ведно
със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 25.01.2019г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 455/2019г. по описа на РРС.
Искът следва да се отхвърли в частта да се признае за
установено, че ответницата дължи на ищеца главница по Договор за потребителски
кредит № **********/20.06.2017г. над сумата от 628,74лв. до пълния предявен
размер от 707,77лв., както и за сумите
от 238,11лв.-договорно възнаграждение и 763,34лв.-възнаграждение по
споразумението за предоставяне на пакета от допълнителни услуги, като
неоснователен.
Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение. С оглед уважената част от исковете и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за
заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното
производство в размер на 48,59 лв. и 428,58
лв. в исковото производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл.
26 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се
присъждат.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на С.А.К., ЕГН ********** ***,
че дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, представлявано от С. Н. Н. и Ц. Г.
С. сумата от
628,74 лв.-главница по Договор за потребителски кредит №
**********/20.06.2017г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2019 г. до изплащане на вземането, предмет на заповед №246/28.01.2019г. за изпълнение на парично задължение, постановена по ч.гр.д № 455/2019г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********
против С.А.К., ЕГН ********** иск с правно
основание чл.422 ГПК, в частта да се признае за установено, че ответницата
дължи на ищеца главница по Договор за потребителски кредит №
**********/20.06.2017г. над сумата от 628,74лв.
до пълния предявен размер от
707,77лв., сумата от 238,11лв.-договорно възнаграждение и сумата
от 763,34лв.-възнаграждение по споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА С.А.К., ЕГН ********** *** да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представляван от С. Н. Н. и Ц.
Г. С. сумата в размер на 48,59 лв. –
разноски по ч.гр.д. № 455/2019 г. по
описа на РРС, както и сумата в размер на 428,58 лв. - разноски за настоящото
производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: