Р Е Ш Е Н И Е № 260793
гр. Пловдив, 12.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет
и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 8721 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София,
срещу П.А.Б. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1719,93 лева, представляваща дължима
главница по договор за паричен заем № **** от 07.02.2018 г., сключен
между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени
на ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.11.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 243,27 лева – договорна лихва за
периода от 08.04.2018 г. до 02.02.2019 г., както и сумата от 253,90 лв. – обезщетение за забава за
периода от 08.04.2018 г. до 11.02.2020 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 12.02.2020
г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № **** г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2312/2020 г. на ПРС, XIV гр.
с-в.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството
на заемодател и ответника, в качеството на заемател, бил сключен договор за паричен
заем № ****
от 07.02.2018 г. за предоставяне на заемна сума в размер на 2000 лв. Посочва, че редът и условията, при които
кредиторът е отпуснал кредита на кредитополучателя, се уреждали от договора и
общите условия, като ответникът поемал задължението да изплати предоставена
сума на 12 равни месечни погасителни вноски. Последните се формирали от
главницата по кредита, ведно с уговорената договорна лихва в размер на 339,64
лв. Всяка от вноските била в размер на 194,97 лв., като последната погасителна
вноска била с падеж – 02.02.2019 г. На длъжника била начислена и лихва за
забава за периода от 08.04.2018 г. до датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в съда, която възлизала на
сумата от 253,90 лв. Ответникът не извършил плащане по договора. Срокът на
договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 02.02.2019 г. и
не е обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът твърди, че на 01.11.2018 г. било
подписано Приложение № 1 към рамков договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от дата 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищцовото
дружество, по силата на който вземанията на заемодателя по процесния договор
били прехвърлени на ищеца. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника
за извършената цесия, като уведомлението за това било изпратено на 02.11.2018
г., както и повторно било изпратено уведомително писмо от 25.06.2020 г., като и
двете писма са се върнали в цялост. Моли като приложение към исковата молба да
се изпрати до ответника и препис от уведомлението за цесията. За процесните
вземания била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2312/2020 г. на ПРС, XIV гр.с., която била връчена на длъжника
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите искове
за установяване на вземанията си по заповедта. Моли за уважаването им и
присъждане на сторените разноски, както в заповедното, така и в исковото
производство.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответникът П.А.Б., чрез назначения особен представител, е
депозирал писмен отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на
предявените искове. Сочи, че ищецът не бил представил разписка за получаване на
твърдяната сума по посочения в исковата молба договор за заем. Твърди, че
паричната сума по договора не била усвоена от заемополучателя. Възразява, че не
бил уведомен по реда на ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземания по процесния
договор. Въвежда възражение за недействителност на пълномощното, с което „Изи
Асет Менидмънт“ упълномощило ищеца да уведоми от негово име длъжника за
прехвърляне на вземането съобразно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. По изложените
съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 2312 по описа за 2020 г. на
ПРС, XIV
гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 1053/ 13.02.2020 г., с която в полза на заявителя са присъдени
сумите, предмет на предявените искове. Заповедта е връчена на длъжника по реда
на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 08.06.2020 г. и на
основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия
едномесечен срок са предявени настоящите искове. Налице е пълен идентитет между
претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на
производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени установителни искове, поради което следва да бъде
изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един
от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „Изи Асет Мениджмънт” АД
съгласно Приложение № 1 от 01.11.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. Затова, за да бъде титуляр на
процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на
прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на валиден договор за цесия,
уведомяването на длъжника за прехвърлянето, както и наличие на уговорка в
договора за кредит, че кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл. 10 от процесния договор заемодателят има право по всяко време да прехвърли
правата си по настоящия договор на трето лице, включително да заложи вземането
си в полза на трето лице, съгласно Закона за особените залози. От така
постигнатата изрична индивидуална уговорка между страните следва, че са спазени
специалните законови изисквания на чл.26 ЗПК, а именно че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
По
делото се установява, че между кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ищцовото дружество е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г., по силата на който страните се споразумяват,
че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени от
продавача с физически лица, които вземания ще се индивидуализират с приложение
№ 1, което ще бъде неразделна част от договора, считано от датата на неговото
съставяне. По делото е представено приложение № 1 от 01.11.2018 г., видно от
което вземането, предмет на процесния договор за кредит, е прехвърлено на
ищеца. В представеното приложение е посочен ясно номерът на договора за заем,
датата, кредитополучателят, както и заемната сума, от което може да се направи
несъмненият извод, че именно вземането, предмет на настоящото производство, е
било прехвърлено на ищеца.
За да има действие цесията по отношение на
длъжника, а и спрямо третите лица, тя следва да му бъде съобщена надлежно –
чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на
вземанията, за длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението
от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това
обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД.
Длъжникът би могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето
лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор. В
посочения смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в решение
№137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о.
Затова
представеното от ищеца уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него,
в качеството му на цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „Изи
Асет Мениджмънт” АД съгласно пълномощно (л.18 от делото), е годно да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на процесното вземане. Възражението на
ответника, че пълномощното, предоставено от заемодателя на ищеца е
недействително, доколкото не е нотариално заверено, е неоснователно. Законът не
поставя изискване за форма за действителност на пълномощното, с което цедентът
упълномощава цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането.
Подобно изискване е поставено и в практиката. Поради това, съдът приема, че
пълномощното не е недействително поради неспазване на форма за действителност.
По
делото са представени доказателства, че уведомителното писмо на цесионера от 02.11.2018
г., както и от 25.06.2020 г. до длъжника са изпратени до него. Видно обаче от
представените известия за доставяне, същите не са получени, а са върнати в
цялост с отбелязване „непотърсена“. Поради това съдът приема, че ищецът не
доказа да е уведомил длъжника за извършената цесия преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение на исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК.
В случая, ответникът –
кредитополучател не е участвал лично в производството по делото, а е
представляван от назначения от съда особен представител, на който е връчен
препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и
уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,
обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по
описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен
иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да
бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване
на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание
чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай да не е
точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният
представител на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни
изявления, от името на длъжника, които да породят правно действие. Затова
следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента,
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника, чрез особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Длъжникът е уведомен за
цесията допълнително и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата
фикция, видно от книжата по делото – л.43 и л.44 от делото.
Поради гореизложеното, ищецът доказа
материалноправната си легитимация като кредитор по договор за паричен заем по
силата на договора за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен. Затова
подлежат на изследване материалноправните предпоставки за уважаването на всеки
един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл. 240,
ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за паричен заем № ***** от
07.02.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на
заемодател, и П.А.Б., в качеството му на заемател, на последния е предоставена
заемна сума в размер на 2000 лв., която следвало да се върне на 12 месечни
вноски, първата с падеж – 09.03.2018 г., а последната – 02.02.2019 г. Бил
уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 30 %, а годишният процент на
разходите бил 35,04 %. Съгласно чл.3, ал.1 от договора с подписването на настоящия
договор страните се съгласяват да рефинансират текущия заем на заемателя, като
последният заявява, че желае да погаси изцяло задължението си по договор за
паричен заем № 3071203 в размер на 546,38 лв. С ал.2 от чл.3 от договора
страните правят изрично възражение за прихващане на насрещни изискуеми
задължения, а именно – заемната сума по този договор, като заемодателят
прихваща задължението на заемателя, посочена в предходната алинея. След
извършеното прихващане, задължението на заемателя се погасява изцяло, а
заемодателят изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по този договор,
като същият има силата на разписка. Ответникът не оспорва извършеното с
договора прихващане, а единствено реалното получаване от длъжника на сумата
след рефинансирането на предишното задължение по договор за заем. Съдът не
споделя това възражение. Видно от записаното в договора, който е подписан от
двете страни по спора, същият има силата на разписка за получаване на заетата
сума, поради което ищецът доказа една от посочените по-горе материалноправни
предпоставки.
Ответникът
в писмения отговор възразява, че липсвали доказателства лицата, подписали
процесния договор за заем да са представители на заемодателя, т.е. възразява,
че договорът е сключен от лице без представителна власт. Така на направеното
оспорване е недопустимо. Мотивите за този извод се извличат от задължителните
постановки на ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които единствено мнимо
представляваният разполага с правото, както да потвърди договора, сключен от
негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността
по чл.42, ал.2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не разполага с право да
го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес да се позове на
недействителността. От изложеното следва, че е недопустимо ответникът
кредитополучател да оспорва представителната власт на лицето, сключило договора
за кредит от името на кредитодателя, доколкото това е изявление, изхождащо от
друг правен субект. Единствено този субект има правото да оспори факта, че
волеизявлението не е извършено от негово име и да се позове на
недействителността.
За
да претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Това е сторено, предвид изложеното по-горе. Поради това съдът
приема, че ищецът доказа основанието на иска си. По отношение на размера, по
делото е прието заключение на ССчЕ, което се кредитира от съда като обективни и
компетентно дадело, видно от което остатъкът от задължението за главница
възлиза на сумата от 1719,93 лв. Затова предявеният иск за установяване на
дължимостта на главницата следва да се уважи в неговата цялост. Като законна
последица от това е присъждането на законната лихва от датата на подаване
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 12.02.2020 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД по договор за паричен заем № ***** от 07.02.2018 г., вземанията по който са прехвърлени
на ищеца. Между страните е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 30 %,
като размерът на възнаградителната лихва възлиза на общо 339,64 лв. Доколкото,
както се посочи по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни вноски, в
това число и на договорната лихва, която е за периода от 08.04.2018 г. до 02.02.2019
г., то искът за признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземане,
е доказан по своето основание. По отношение на неговия размер, съдът кредитира
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което
след извършените погашения, дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 243,27
лв. за процесния период. Искът следва да се уважи в пълния му претендиран
размер.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на 253,90 лв. за периода от 08.04.2018 г. до 11.02.2020 г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Съдът
намира, че доколкото не е налице изпълнение на задължението на ответника за
заплащане на главницата, то последният е в забава и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение. Размерът на обезщетението е определен от вещото лице в
приетото заключение на ССчЕ, съгласно което възлиза на сумата от 239,46 лв. До
този размер искът следва да се уважи, а за разликата от 239,46 лв. до пълния му
предявен размер от 253,90 лв. подлежи на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с
уважената част от исковете. Същия е доказал заплащането на ДТ в общ размер на 124,46
лв., депозит за вещо лице в размер на 150 лв., както и възнаграждение за особен
представител – 350 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във вр. НЗПП
да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът
намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на
делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100
лева. Общият размер на разноските на ищеца възлиза на сумата от 724,46 лв., от
която съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъди 719,74 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 94,34
лева, от които 44,34 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, от които следва да се присъди сумата от 93,73 лв. Ответникът на
основание чл.78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част
от исковете, но не е доказал да е стори такива.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните, че П.А.Б., ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д-р П. Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал.
1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 1719,93 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен
заем № ***** от 07.02.2018 г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1 от
01.11.2018 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г., сумата от 243,27 лева
– договорна лихва за периода от 08.04.2018 г. до 02.02.2019 г., както и сумата
от 239,46 лв. – обезщетение за
забава за периода от 08.04.2018 г. до 11.02.2020 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 12.02.2020 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
Заповед № *****/13.02.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2312/2020 г. на ПРС, XIV гр. с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено по отношение на П.А.Б., ЕГН: **********, че
дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК ********* обезщетение за забава за разликата от уважения размер от 239,46 лв. до пълния предявен размер
от 253,90 лв.
ОСЪЖДА
П.А.Б., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* сумата от 719,74 лв. (седемстотин и деветнадесет лева и
седемдесет и четири стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата
от 93,73 лв. (деветдесет и три лева и седемдесет и три стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ В. КЪРПАЧЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.