РЕШЕНИЕ
№ 18
гр. Перник, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20211700500619 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от адв. Н.Ц. от АК ***, пълномощник на Р. К. И.,
с ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** и Ц. К. К., с ЕГН: **********, с постоянен
адрес: ***, против Решение № 260111 от 04.06.2021 г., постановено по гражданско
дело № 862 по описа на Районен съд Радомир за 2020 г. с което съдът е отхвърлил
предявените срещу К. Г. К., с ЕГН: **********, с адрес: *** искове.
В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Иска се отмяна на решението и
постановяване на ново, с което исковете да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, по подробни съображения
изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на решението.
Окръжен съд Перник намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна
страна следното:
1
Не се спори, а и се установява от доказателствата по делото, че Р. К. И. е
собственик на УПИ **, в кв. **, образуван от имот ***, по плана на с. ***, общ. ***,
обл. ***, одобрен със заповед № 26/25.01.1989 г., целият с площ от 717 кв. м, при
съседи: УПИ * от кв. **, УПИ ** от кв. **, УПИ ** от кв. **, а Ц. К. К. е собственик на
УПИ *, в кв. **, образуван от имот ***, по плана на с. ***, общ. ***, обл. ***, одобрен
със заповед № 26/25.01.1989 г., целият с площ от 1,650 дка, при съседи: улица, УПИ **
от кв. ** и УПИ ** от кв. **.
К. Г. К. от своя страна е собственик на УПИ ***, в кв. **, образуван от имот ***,
по плана на с. ***, общ. ***, обл. ***, одобрен със заповед № 26/25.01.1989 г., целият с
площ от 910 кв. м, при съседи: УПИ ***, УПИ *** и улица.
Безспорно доказано е в първоинстанционното производство, че въззиваемият К. е
поставил масивна порта, посредством която е била преградена улица с ОК 200 – 204 в
с. ***, като по този начин е било възпрепятствано пълноценното упражняване на
правата от страна на жалбоподателите в качеството им на собственици на двата
гореописани недвижими имота. Също така не се оспорва, а и не се твърди от
жалбоподателите/ищци, че към момента на подаване на исковата молба неправомерно
поставената порта е премахната.
Първото оплакване в жалбата е, че Районният съд се е произнесъл по непредявен
иск, понеже е приел, че се касае за иск по чл. 45 ЗЗД, а не за иск по чл. 59 ЗЗД, както
било посочено в обстоятелствената част на исковата молба.
Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на
постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън
определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца
защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на
исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на
решението му.
За да определи правната квалификация на предявените искови претенции, съдът
изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. В конкретния случай са изложени твърдения, че в началото
на м. септември 2018 г. К. Г. К. заградил неправомерно част от улица с о.т. 200 – 204 в
с. ***. Вследствие действията му Р. И. и Ц.К. няколко пъти разговаряли с него да
премахне оградата, тъй като по този начин ограничавал достъпа до собствените им
имоти, защото това била единствената улица, водеща до имотите им и те нямали друг
достъп до тях. Въз основа на депозирани от Ц.К. и Р.И. молби и съгласно разпореждане
на Кмета на община Радомир служители на общината на място установили, че К.К.,
неправомерно е заградил улица с о.т. 200 - 204, като с това е възпрепятствал достъпа
2
до имоти, собственост на Р.И., Г.Й., Ц.К., Н.Д. и З.С.. Предвид дадените му
предписания, К.К. към края на м. март 2019 г. доброволно премахнал заграждението на
улицата, като по този начин преустановил действията си, с които пречел на ищците да
упражняват правото си на ползване на притежаваните от тях имоти. В исковата молба е
посочено, че ответникът не е ползвал лично или чрез друго лице собствените им
имоти, като в случая не е имал достъп до имотите, тъй като не притежавал ключове от
тях. Въз основа на изложените факти Р. К. И. и Ц. К. К. са поискали от съда да
постанови решение, с което да осъди К.К. да заплати на всяка от тях сумата от по 650
лв., представляваща обезщетение за причинените им имуществени вреди от
невъзможността да ползват притежаваните от тях имоти, ведно с мораторна лихва за
забава в размер на 20.17 лв. за периода от 06.09.2018 г. до 20.03.2019 г., както и
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.10.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД „Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването“. За да е налице фактическа обстановка, която да се подведе
под нормата на чл. 59 ЗЗД следва да налице следните условия: 1) Обогатяване на едно
лице за сметка на друго; 2) Обедняване на това лице, свързано с обогатяването на
първото; 3) Връзка между обедняването и обогатяването; 4) Липса на основание за
обогатяването и 5) Липса на друг иск (вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият
да се защити. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да
докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите
факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
За да се приеме, че е предявен иск по чл. 59 от ЗЗД трябва да е налице
неоснователно увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на
друго лице, да липсва друга възможност за правната защита на обеднелия и да е
установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от
един и същ факт или от обща група факти. Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/
намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права); 2/ увеличаване на пасива
– възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
(включително и в труд). Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно
облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване
на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения;
спестяване на разходи.
В настоящият казус липсват, както твърдения в исковата молба, така и
доказателства събрани в хода на първоинстанционното производство, въззиваемият К.
Г. К. да се е обогатил за сметка на въззивниците Р. К. И. и Ц. К. К.. Въззивният съд
3
напълно споделя изложеното от РС Радомир, че ищците не твърдят наличието на
разместване на блага, което от своя страна да е довело до обедняване на ищците и
съответно обогатяване на ответника.
Предвид изложеното до тук настоящият въззивен състав счита, че правилно
Районният съд след като е обсъдил предявените искови претенции, изходил от
изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
събраните в хода на процеса доказателства и от заявеното в петитума искане за защита
е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 45 от ЗЗД.
Въззивният съд съобразява, че изложените в исковата молба обстоятелства
обосновават, че претендираната отговорност е на деликтно основание, а не договорна,
тъй като вредите са причинени от нарушаване на общото правило да не се вреди
другиму и увреденият не може сам да „избира“ основанието – то се определя от
материалния закон, който се съотнася към конкретните юридически факти (в този
смисъл Решение № 547 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2009 г., IV г. о., ГК).
Предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени
имуществени вреди е с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като в
обстоятелствената част на исковата молба се навеждат фактически твърдения за
причиняване на имуществени вреди от виновното противоправно деяние на К. Г. К.,
изразяващо се в поставяне на масивна порта, посредством която е била преградена
улица с ОК 200 – 204 в с. ***, в резултат на което собствените било възпрепятствано
пълноценното упражняване на правата от страна на жалбоподателите в качеството им
на собственици на двата гореописани недвижими имота.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на
твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или
бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил
противоправното действие или бездействие, настъпилите вреди и причинната връзка
между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага до доказване на
противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи
всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички
доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и
причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът
да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване
ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти.
По делото е безспорно установено, че с поставянето на оградата К. е извършил
едно противоправно действие, с което е било възпрепятствано пълноценното
упражняване на правата в пълен обем от страна на К. и И. в качеството им на
собственици на техните недвижими имоти.
4
Обезщетението по чл. 51 ЗЗД обхваща претърпени вреди и пропуснати ползи.
Понятието „Вреда“ (което не е нормативно определено) следва да се тълкува в широк
смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо,
имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред
подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна
връзка (в резултат на) противоправното и виновно поведение на дееца. Вредите по
начало са тези неблагоприятни последици, които засягат правата и законните интереси
на увредения. При непозволеното увреждане или при неизпълнение на общото
задължение да не се вреди никому се накърняват както имуществени, така и
неимуществени интереси. Вредата при деликта е неблагоприятна последица от
засягане на блага, които са предмет на абсолютни права и обезщетение се дължи на
увредения. В разглеждания случай се претендира обезщетение за имуществени вреди,
които трябва да засягат материалните интереси на увредения. Това означава, че
претърпените загуби или пропуснатите ползи трябва да се отнасят до имущественото
състояние на този, който претендира, че е увреден.
В настоящият казус въззивниците/ищци не твърдят и не установяват да са
претърпели щета, липсват твърдения и доказателства да са извършили разходи във
връзка невъзможността им да ползват имотите. От друга страна, същите не твърдят и
не доказват и да са пропуснали да реализират полза от тези имоти или изобщо по
някаква причина реално да са претърпели имуществени вреди. Видно от
доказателствата липсват категорични такива, от които да се направи обоснован извод,
че въззивниците/ищци са претърпели имуществени вреди за периода, за които се
претендира, така, както е описано от вещото лице. В хипотезите на търсено
обезщетение от страна на собственика за пропуснатата полза, като вреда от едно
неоснователно вмешателство в правната му сфера като собственик на недвижим имот,
което е довело до невъзможността да бъде реализирана една сигурна полза от имота,
доказването на последната следва да бъде пълно и пряко, тази „пропусната полза“ не
може да бъде предполагаема, без да съществуват обективно съществуващи (доказани
по делото) данни за това, че за посочения период от време ако ищецът-собственик бе
разполагал със всички правомощия на собствеността по отношение на конкретната
вещ, би реализирал в патримониума си имуществена позитив. В тежест на ищците по
този иск е да установят по безспорен начин наличието на имуществени вреди и
евентуално техния размер. Същите не са ангажирали годни доказателства, от които да
се направят изводи за настъпили имуществени вреди, поради което следва да се
приеме, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. В случая следва да се
има предвид, че не са предявени нито като главен, нито като евентуален искове за
неимуществени вреди, поради което както първоинстанционният, така и въззивният
съд не дължи произнасяне в тази насока.
Страните не са навели други доводи за въззивна проверка с оглед изискванията на
5
чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на
различни от сочените основания за неправилност на решението.
С оглед пълното съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, включително и в частта за
разноските, правилно разпределени между страните, съгласно правилото на чл. 78
ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските:
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателите не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият претендира и доказва разноски по въззивното производство 500 лв.
– заплатено адв. възнаграждение (съгласно представения договор за правна защита, в
който е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой, и списък по чл. 80 ГПК),
които с оглед изхода на спора жалбоподателите дължат на въззиваемия изцяло,
съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
По изложените мотиви, Окръжен съд Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260111 от 04.06.2021 г., постановено по
гражданско дело № 862 по описа на Районен съд Радомир за 2020 г.
ОСЪЖДА Р. К. И., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** и Ц. К. К., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: ***, да заплатят на К. Г. К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, сумата 500 лв. – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6