РЕШЕНИЕ
№ 16781
гр. София, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110116523 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. С. Л. срещу
„Вива кредит“ АД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем Standart
30 № 5979053 от 21.11.2023 г. поради противоречието му със закона и 2/ осъдителен иск по
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 1785,37 лева,
представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем Standart 30 № 5979053
от 21.11.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата
молба до погасяването.
Ищцата Н. С. Л. твърди, че на 21.11.2023 г. сключила с ответното дружество „Вива
Кредит“ АД договор за паричен заем. По силата на договора й била предоставена в заем
парична сума в размер на 1300 лв. при фиксиран ГРП 40,32 % и ГПР от 49,49 %. Бил
уговорен 15-месечен срок за погасяване. Сочи, че съгласно чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от договора й
била начислена такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в
размер на 954,90 лв. Било предвидено освен това в чл. 5, ал. 1 от договора, че ищецът
следвало да обезпечи заема с поръчител - физическо лице, който следва да отговаря на
множество изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение по кредита,
като при неизпълнение на това задължение на заемателя в тридневен срок от сключване на
договора, същият дължи неустойка в размер на 636,60 лв. Счита, че договорът за заем е
нищожен поради сключването му в нарушение на закона. Счита, че са нарушени
1
разпоредбите на ЗПК, кредиторът е начислил недопустимо „такса за експресно
разглеждане“, касаеща действие, свързано с усвояване и управление на кредита, като по
този начин годишният процент на разходите надхвърлял предвидения в закона максимален
размер. Договорът включвал и клауза за неустойка при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение на кредита, като в случая предвидената неустойка
нямала обезщетителна и обезпечителна функция, като водила до неоснователно обогатяване
на кредитора. Освен това намира, че същата противоречи и на добрите нрави. Сочи, че
неправилно допълнително начислените суми не са включени при формиране на ГПР, което
водило до нищожност на договора, която моли да бъде установена от съда. Твърди, че общо
погасената от нея сума по договора възлиза на 3085,37 лева, като намира, че с оглед
недействителността на договора за кредит дължи връщане единствено на чистата стойност
по кредита от 1300 лева. Ето защо моли ответникът да бъде осъден да й заплати горницата
от 1785,37 лева като платена при начална липса на основание. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът за заем е сключен съгласно изискванията на ЗПК, като не са налице сочените от
ищеца пороци. Излага подробни аргументи за действителността на клаузата, касаеща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, както и на клаузата,
предвиждаща заплащане на таксата за експресно разглеждане на документите за паричен
заем. Сочи, че същите не следва да бъдат включени при формиране на ГПР, като последният
е определен правилно и съобразно изискванията на ЗПК. Поради тези и останалите
подробно изложени съображения моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 27004/23.06.2025 г. и
приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 11.09.2025 г. без
възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните са отделени обстоятелствата, че ищецът и ответникът са
страни по процесниия договор за паричен заем Standart 30 № 5979053 от 21.11.2023 г.; че е
начислена такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в размер на
954,90 лв., както и неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да
предостави обезпечение в размер на 636,60 лв., които суми не са включени при формиране
на уговорения в договора за потребителски заем размер на ГПР; че ответникът е изпълнил
задължението си да предостави сумата по договора за потребителски заем на ищеца; че
общият размер на погасената от ищеца сума по договора за заем възлиза на сумата от
3085,37 лева.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за безспорни факти за
доказани.
Представен по делото е и копие от договор за кредит (л. 11 – 18 по делото), от който
се установява, че на ищцата е предоставената в заем парична сума е 1300 лв., фиксираният
годишен лихвен процент е 40,32%, посоченият ГПР е 49,49%, а срокът за предоставяне на
2
заем е 15 месеца с 15 бр. погасителни вноски, като посоченият размер на всички плащания,
с включване на таксата за експресно разглеждане, е в размер на 2631,15 лв. при месечна
анюитетна погасителна вноска в размер на 111,75 лв. (видно от Приложение №1 към кредита
– Погасителен план – л. 19 – 21 по делото). Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение общата дължима сума по
договора възлиза на 3267,75 лв. при месечна анюитетна погасителна вноска в размер на
217,85 лв., като размерът на вноските за допълнителни услуги по договора е в размер на
54,55 лв. и е дължима наред с месечната погасителна вноска по кредита.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание по чл. 26, ал.1, предл.1-во
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между
него и ответника е възникнало облигационно отношение по потребителски кредит Standart
30 № 5979053 от 21.11.2023 г., който противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция-търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да
върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на ответника,
поради което следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит)
са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за паричен заем Standart 30 № 5979053 от 21.11.2023 г.,
сключен между „Вива кредит“ АД, като заемодател, и Н. С. Л., е по правната си същност
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и процедурите за промяна
на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма
3
на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай, по договора за кредит са посочени размерът на предоставения
кредит (означен като „сума на кредита“ в размер на 1300 лв.), срокът на кредита – 15 месеца,
размерът на погасителната вноска, както и посочване на ГПР – 49,49% и годишен лихвен
процент 40,32%, а също и общо дължимата сума по кредита, изчислена към датата на
сключване на договора. Към договора е представен и погасителен план, съдържащ размера,
броя и периодичността на заплащане и падежната дата на всяка погасителна вноска. В чл. 5,
т.2 от договора е посочено правото на потребителя да се откаже от договора (чл. 11, ал. 1, т.
20, вр. с чл. 29 ЗПК).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, а клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са
нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Размерът на законната лихва се определя съобразно
правилата на чл. единствен, ал. 1 Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на
законната лихва за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта. Към м. ноември 2023 г. основният лихвен процент е в
размер на 3,79%, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения
е 13,79%, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
е 68,95%. В случая е предвиден ГПР в размер от 49,49 %, поради което в процесния договор
за кредит посоченият ГПР формално не надвишава максимално допустимия размер.
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в договорите
неустойка за непредоставяне на обезпечение и такса за експресно разглеждане следва да се
прибавят към размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо
се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи,
4
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако
в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не
включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на
обезпечение по чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 636,60 лв. и таксата за експресно
разглеждане в размер на 954,90 лв. В случая неустойката представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е
била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е
била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е
обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при
съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги
дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически
неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице -
поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция. Така формулирана неустойката излиза
извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради
което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение
№ 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Съгласно тълкуването, дадено от СЕС в решение по дело С-714/2022 г. за да се
отговори на въпроса дали разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за
потребителски кредит, като тези за такси за възможност за отлагане и намаляване на вноски,
представляват част от ГПР по кредита, следва да се провери, от една страна, дали
закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на
кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите
условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
уговорени към разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, като
проверката следва да се извърши при анализиране на договорните клаузи във връзка една с
друга. По така изложеното СЕС посочва, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
5
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, а също така, че чл. 3,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за
потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва
плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи,
макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може
да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно
непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем. Заплащането на таксата за
експресно разглеждане в размер на 954,90 лв. по процесния договор за паричен заем е
уговорено, без да е ясна типичната насрещна престация, обосноваваща по-високи разходи за
кредитополучателя и представлява такса, свързана с действия по усвояване и управление на
кредита, които са забранени от императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като
таксата се дължи за услуга, пряко свързана с основното задължение на заемодателя да
предостави заемната сума. Подобни уговорки, водещи до отделяне на пакета услуги от
основното съдържание на кредита заобикалят изискването за оповестяване на общия разход
и забраната на законодателя размерът му да не надвишава пет пъти размера на законната
лихва. Въз основа на посоченото, съдът намира, че и таксата за експресно разглеждане в
размер на 954,90 лв. следва да се включи при изчисляване на размера на ГПР.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка за непредоставяне на обезпечение и
такса за експресно разглеждане, е в размер от 49,85 %, като след прибавяне и на уговорената
неустойка, която сама по себе си представлява 48,97 % от главницата и на таксата за
експресно разглеждане в размер на 73,45 % от главницата, то действителният размер на ГПР
надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на дължимата
неустойка и такса за експресно разглеждане, надвишава значително максимално допустимия
по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута - арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
6
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от
ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността
на процесния договор за паричен заем Standart 30 № 5979053 от 21.11.2023 г. е нищожен,
поради което следва да бъде уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно,
че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 1785,37 лева,
надхвърляща чистата стойност по заема, без да е имало основание за извършване на
престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание
за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане,
респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит.
От приетата по делото справка за извършени погасявания, представена от ответника,
се установява, че преди образуване на настоящото производство ищецът е заплатил на
ответника сумите по договора в размер на 3085,37 лв., включващи заплатена главница в
размер на 1 300 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на 376,25 лв., неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 636,60 лв. и такса експресно разглеждане в
размер на 772,52 лв. Това обстоятелство е отделено и като безспорно между страните с
приетия доклад по делото.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е единствено
сумата от 1300 лева, представляваща задължение за връщане на предоставената в заем сума.
Заплатената сума от 1785,37 лева, надхвърляща чистата стойност на кредита, е платена без
основание, поради което следва да бъде възстановена на ищеца. Предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се
присъди сумата от 202,12 лева, представляваща заплатена държавна такса в производството.
Представен по делото е и договор за правна защита и съдействие за осъществена
безплатна правна помощ на ищцата от адв. Д. Г. в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2
ЗАдв., като претендира да й бъде определено възнаграждение в размер от 1326,15 лева с вкл.
ДДС. Претендира се възнаграждение по всеки от предявените искове поотделно. Съгласно
Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове.
Ето защо съдът не следва да определя възнаграждение по всеки от исковете поотделно.
7
Ответникът е направил искане да не бъде присъждано възнаграждение в полза на
процесуалния представител, евентуално - възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на оказана безплатна правна помощ и
съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,
определено от съда. С определение №319 от 09.07.2019г. по ч.гр.д.№2186/2019г. по описа на
ВКС, Г.К., IV Г.О. е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат
оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1 - 3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., като
не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание
за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК - той касае разноските,
дължими на страните. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1,
т. 3 ЗАдв., както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която
представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда;
размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл.78, ал.1 - 3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение
за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа
сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В
случая повдигнатият спор е с ниска правна и фактическа сложност, като е проведено едно
открито съдебно заседание по делото, в което процесуалният представител на ищцата не се е
явил, като освен това не са събирани и гласни доказателствени средства или експертни
заключения. Предвид изложеното съдът определя адвокатско възнаграждение в полза на адв.
Д. Г. за предоставена безплатна правна помощ на ищзата Християн Николаев в размер на
сумата от 600 лв. Следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 38 ЗАдв. съдът определя
размера на дължимото възнаграждение, което следва да бъде заплатено на адвоката,
8
съобразявайки правната и фактическа сложност на делото, като в случай че адвокатът е
регистрирано по ЗДДС лице, последният следва да съобрази дали за него е възникнало
задължение за внасяне на ДДС в хипотеза на присъдено възнаграждение по осъществена
безплатна правна помощ, или не.
Неоснователно е възражението на ответника, че в процесния случай присъждане на
адвокатско възнаграждение би представлявало злоупотреба с процесуални права, тъй като
адвокатът води и други съдебни производства между същите страни. На съда е служебно
известно, че между ищцата и ответника има образувани общо 4 бр. дела пред СРС със
сходен предмет – за обявяване на нищожност на различни договори за кредит и връщане на
неоснователно получена от ответника сума, но нито едно от водените между страните дела
не е във връзка с процесния договор за кредит. Съдът намира, че в случая не е налице
злоупотреба с право от страна на адвоката на ищеца съобразно цитираното от ответника
Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560 от 2021 г., ВКС, III г.о. и е налице
добросъвестно упражняване на правата на адвоката по защита на интересите на клиента му,
тъй като с една искова молба са заявени искови претенции за обявяване на нищожност на
договор за кредит и за връщане на цялата неоснователно получена от кредитора сума, като
размерът на възнаграждението на адвоката е определен в пъти по-нисък размер от цената на
предявените искове. Форма на злоупотреба с право от страна на процесуалния представител
на ищеца би било завеждане на няколко последователни искови производства за
претендиране на различни части от вземането или за последователно обявяване на договора
за нищожен, след това събиране на неоснователно получената сума в няколко
последователни производства, при всяко от които се начислява и претендира от ответника
адвокатско възнаграждение, като общият размер на адвокатските възнаграждения по делата
надвишава общата цена на иска (в този смисъл напр. Определение № 45577 от 20.12.2023 г.
по гр.д. 20895/2023 г., СРС, 167 с-в и Решение № 10987 от 09.06.2025 г. по гр.д. 43337/2024
г., СРС, 82 с-в).
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. С. Л. с ЕГН ********** срещу
„Вива кредит“ АД с ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, че
договор за паричен заем Standart 30 № 5979053 от 21.11.2023 г. е нищожен поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ АД с ЕИК: ********* да заплати на Н. С. Л. с ЕГН
********** сумите от:
1785,37 лева, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без
основание сума по недействителен договор за паричен заем Standart 30 № 5979053 от
21.11.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.03.2025 г. до
погасяване на задължението.
9
202,12 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. „Вива
кредит“ АД с ЕИК: ********* да заплати на адвокат Д. Д. Г., вписан в АК Ловеч с личен №
сумата от 600,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна защита и съдействие на Н. С. Л..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10