Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 3890 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
255481 от 25.10.2019
г. по гр. д.
№ 31813/2019 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, съдът е признал за установено по
исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Ц.Г.С., ЕГН ********** с адрес: ***, с правно основание чл.
422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр.
чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц.Г.С. дължи на „Т.С."
ЕАД сумата от 313,04 лева, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******аб. №
295346 за периода м.03.2016 г. до 30.04.2018 г., както и сумата от 6,68 лева,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м.03.2016
г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва върху двете главници от
01.03.2019 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.03.2019 г. по ч. гр. д. №
12532/2019 г. по описа на CPC, ГО, 156-ти състав, като е отхвърлил предявените
искове за сумата над 313,04 лева до пълния предявен размер от 1 020,68 лева и
за периода м.05.2015 г. до м.02.2016 г. (включително), както и сумата над 6,68
лева до пълния предявен размер от 9,28 лева, представляващи стойността на
услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. до м.02.2016 г.
(включително), както и сумата от 160,09 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за стойността на
доставената топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. до 19.02.2019 г., както и
сумата от 0,75 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за стойността на услугата дялово разпределение за
периода 01.03.2018 г. до 19.02.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.03.2019 г. по ч. гр.д. № 12532/2019 г. по описа на СРС, ГО,
156-ти състав.
Със същото решение Ц.Г.С. е осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 228,21 лева, представляващи деловодни разноски
и юрисконстултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на Ц.Г.С. сумата от 234,08
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
С Определение от 17.01.2020 г. СРС, 156
с-в е оставил без уважение молба вх.№ 5182167 от 05.11.2019 г., депозирана от Ц.Г.С.,
с която е поискано съдът да измени решението в частта за разноските.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във
вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, както и в частта за разноските е останал ищеца в
производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния си представител юрк. К.П.го
обжалва при твърдения, че решението е неправилно и постановено при нарушение на
материалния закон, тъй като при постановяването на решението в отхвърлителната му
част съдебния състав не е взел предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ОУ на
дружеството за продажба на ТЕ.
На следващо място заявява, че доколкото
са погасени най-старите задължения на клиента със сумите за възстановяване,
които се явяват най-обременителни, счита, че извършеното от дружеството
сторниране на най-старите задължения е в интерес на длъжника. По-нататък твърди,
че СРС е следвало да кредитира ССчЕ, тъй като тя давала вярно заключение за
дължимите суми, начислена на база реално потребление с включени изравнителни
сметки за периода. Заявява, че СРС не е следвало да отхвърли претенцията за
мораторна лихва за целия исков период поради неангажиране на доказателства,
установяващи датата на публикуване на общите фактури на интернет страницата на
дружеството, тъй като в доклада по делото не е указано, че следва да представи
доказателства в тази насока. Искането към съда е да отмени решението в
обжалваната част и да уважи исковете изцяло. Претендира разноски и юрк.
възнаграждение.
Въззиваемата страна Ц.Г.С., чрез
процесуалния си представител адв. Х.С., депозира писмен отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263 ГПК, с който се оспорва същата по подробно изложени
съображения. Искането към съда е да потвърди обжалваното решение като правилно
и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
От ответника в първоинстанционното
производство Ц.Г.С. е постъпила и частна жалба с вх.№ 5015387 от 29.01.2020 г.,
с която се обжалва постановеното от СРС на 17.01.2020 г. Определение,
постановено по реда на чл. 248 ГПК с изложени съображения по същество.
Решението в уважителната част, като
необжалвано от ответницата е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответницата като стойност на получена
и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че ответницата
Ц.С. е съсобственик на процесния топлоснобден имот, и има качеството на
потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през
2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която
гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице,
което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения
имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата С..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия, действали за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответницата С. за сума от 313,04 лв. и за
периода от 01.03.2016 г. до 30.04.2018 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие
с действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик.
От заключението на СТЕ се установява, че за процесния период е ползвана топлинна
енергия за отопление на имота, за сградна инсталация и БГВ. Посочено е, че за
периода в имота на ответницата е имало 4 бр. отоплителни тела, на които били
монтирани 4 бр. топлинни разпределители, както и 1 бр. водомер за отчитане на
БГВ. Вещото лице е изяснило, че топлинната енергия за отопление на имота и БГВ
е отчитана на база реален отчет, като за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.
стойността на потребената топлинна енергия за имота е в размер на 4 182,67 лева.
От заключението на ССчЕ се изяснява, че за процесния период са извършени плащания от
ответницата, като съобразно счетоводните записвания на ищеца дължимата сумата
за периода м.05.2015 г. до м.04.2018 г. е в размер на 1 029,96 лева, а размерът
на мораторната лихва за периода, считано от датата на изпадане на ответницата в
забава до 19.02.2019 г. е в размер на 160,65 лв. или общо 1 190,61 лв.
По възражението на въззиваемата страна за
изтекла погасителна давност, съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 01.03.2019 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно
клаузата на чл. 33, ал. 1 на приложимите общи условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., за задълженията,
възникнали след тази дата, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът
на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на
задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна
енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения
започва да тече от датата на възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Следователно, задълженията за периода от м.05.2015 г. до м.02.2016 г. включително
са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2015 г. до м.02.2016 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от 313,04 лв.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на общо
160,09 лв. и за периода от 14.09.2016 г. до 19.02.2019 г.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1
от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на
чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите на
топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът
намира, че към дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и
съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивника останаха
недоказани в настоящото производство, като в заключение, съдът приема, че
задължението на ответницата е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните
доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
По
депозираната частната жалба настоящият съдебен състав намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по
чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество е неоснователна, като настоящият съдебен състав споделя мотивите
изложени в мотивната част на определението на първостепенния съд, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. По изложените
съображения жалбата следва да бъде оставена без уважение, а определението в
обжалваната част - потвърдено.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна Ц.С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 300 лв., съобразявайки направеното от въззивника възражение за
прекомерност.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 255481 постановено на 25.10.2019
година по гр.д.№ 31813/2019 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5015387/29.01.2020
г. депозирана от Ц.Г.С., чрез адв. Х.С., с която се обжалва постановеното от
СРС на 17.01.2020 г. Определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като
неоснователна.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Ц.Г.С., ЕГН **********, адрес: ***, aп. 1 сумата от 300 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.