Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260903 22.03.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на втори март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 15920 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищцата Н.П.Х., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявила против „Вива Кредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ********* Д.С.Д., искове за прогласяване като нищожни поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаващи предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК на следните две клаузи от сключения между страните договор за кредит от 17.08.2018 г.- клаузата на чл. 1 ал. 3 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документи и клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 17.08.2018 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 350 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 29 % и ГПР- 49, 44 %. Според чл. 1 ал. 3 от договора се дължала такса за експресно разглеждане на документи в размер на 56, 62 лева, ведно с месечната вноска. Тази уговорка била нищожна като неравноправна. Опциите при сключване на договора били или приоритетно разглеждане и плащане на такса с получаване на становище до 20 минути от подаване на предложението, или обикновена заявка без такса със срок на становище от 10 дни. При това положение заемателят бил принуден да избере приоритетното разглеждане, без предварително да е наясно в какъв размер е таксата, която се начислявала едва след подаване на заявката. Нямало еквивалентност между таксата и насрещната услуга, поради което таксата имала неравноправен характер, защото целяла неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и представлявала скрит разход по кредита, като по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 4 от договора пък като обезпечение се предвиждало поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 56, 63 лева, платима разсрочено ведно с погасителната вноска. Посочва се, че кредитът бил усвоен, но по него не били плащани суми за описаните по- горе такса и неустойка. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40, 29 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури един поръчител, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на тези две клаузи от договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който оспорва исковете. Твърди се, че ищцата била изплатила задълженията си по кредита, като преди подписване на договора й била предоставена цялата информация за условията по него. По отношение на неустойката се твърди, че било право на кредитната компания да изисква обезпечение на заемите си, като тя била начислена поради неизпълнение на задължението на лицето да осигури поръчител. Ищецът бил запознат предварително с тези изисквания, като неговата кредитоспособност била оценена още при разглеждане на заявката му за кредит. В ГПР нямало как да се включи неустойката, защото тя се заплащала само при неизпълнение и не представлявала разход по кредита, т.е. касаело се за задължение, което към момента на сключване на договора още не било възникнало. Изискването за начина на изчисление на ГПР дори и според законодателството на ЕС било към момента на сключване на договора, а тогава неустойка не се дължала и нямало как да се включи едно условно задължение, зависещо от бъдещо несигурно събитие. Освен това трябвало да се изхожда от позицията на добросъвестното изпълнение на задълженията, т.е., че длъжникът ще е коректен към кредитора си. Не били основателни твърденията за заблуждаваща търговска практика, нито пък имало основание за прилагане на чл. 22 от ЗПК, защото в случая договорът бил действителен. По отношение на клаузата за таксата за експресно разглеждане на документи се посочва, че заемополучателят имал право на избор да реши дали да се възползва от услугата и съответно да плати по- висока цена за това. Тук важал принципът за свобода на договарянето, като размерът на таксата се определял свободно от кредитора и нямало лимит на цената. Клиентът бил доброволно избрал тази услуга и именно поради това цената й не била включена в ГПР. Нямало заобикаляне на закона, защото тук не става въпрос за такса по управление на кредита, а за предхождаща го времево услуга. След като ищецът доброволно бил приел тази услуга и бил наясно с последиците, той не можел да се позовава на неравноправна клауза. Експресното разглеждане на кратък срок до минути от подаване на заявката изисквало ангажиране на по- голям ресурс от финансовата компания, което логично оскъпявало кредита. По отношение на лихвения процент се посочва, че възнаградителната лихва, която представлявала цената на услугата, надвишавала незначително трикратния размер на законната лихва, не противоречала на добрите нрави и ищецът бил информиран за това преди подписване на договора с получаване на стандартния европейски формуляр. Договорната лихва нямала санкционен характер, не била неправомерна и не водела до противоправно облагодетелстване на кредитора. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ****от 17.08.2018 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 350 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 1 месец, на една вноска, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 29 %, ГПР- 49, 44 % и общ размер на всички плащания- 418, 37 лева, включваща и таксата за експресно разглеждане на документи.
Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 40, 29 %, като е посочило, че в него се включвала единствено договорната лихва от 3, 357 % месечно. Таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката оскъпявали кредита с 32, 36 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- таксата за експресно обслужване и тази за неустойката, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
По отношение на
клаузата в договора, предвиждаща заплащане на такса експресно обслужване- чл. 1
ал. 3 от договора, следва да се отбележи, че тя очевидно заобикаля закона и
накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Опциите при
сключване на договора за паричен заем са две и за това няма спор между
страните, като то се признава и в отговора: или избиране приоритетно
разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и
получаване на становище до 20 минути след подаване на предложението
за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената
заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни, поради което
при необходимост от разглеждане на заявката в по- кратък срок, заемателят
винаги ще е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата за
експресно разглеждане е във фиксиран размер- 56, 62 лева или около 15 % от
размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и
извършената услуга от заемодателя. Заемодателят не представя попълненото от
заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е видно дали в
него е посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, а
оттук- да се направи и извод дали лицето е било запознато с размера на
предвидената такса преди самото сключване на договора и съответно- дали е
информирано за това. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи,
които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП
е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи,
изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално
уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи в предвидения в договора размер. Оттук- така предвидената
клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла
на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от
длъжника.
На следващо място,
дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по
производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи
начисляването на подобна такса, а именно- че „Вива Кредит“ ООД е разгледал
заявката на заемателя в срок от 20 минути. Липсват доказателства за часа, в
който е подадено заявлението и часът, в който е сключен договорът между
страните. Липсват и данни от заемодателя да е представено становище по искането
за заем в посочения срок от 20 минути от подаване на предложението за сключване
на договора за паричен заем, поради което не са налице предпоставките за
начисляване на такса за експресно разглеждане документите.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 44 %, а възнаградителната лихва- 40, 29 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 56, 63 лева (отново около 15 % от отпусната заемна сума), като тя се прибавя към месечната вноска. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че и тази клауза от договора е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Предвид изхода
на делото- уважаването на иска, на основание
чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца
се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в
размер на 50 лева (лист 21), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150
лева (л. 37), които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна
последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник
в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същата моли за
определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
ищцата (л. 23) е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Е.И., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед общата цената на иска
тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба №
1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от
300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Вива Кредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ********* Д.С.Д. и Н.П.Х., ЕГН: **********,***, че са нищожни, поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаващи предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, следните две клаузи от сключения между страните договор за паричен заем № ****от 17.08.2018 г.- клаузата на чл. 1 ал. 3 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документи и клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ********* Д.С.Д., да заплати на Н.П.Х., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ********* Д.С.Д., да заплати на адвокат Е.Г.И., ЕГН: **********,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Н.П.Х., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД