Решение по дело №5385/2019 на Районен съд - Русе

Номер на акта: 1111
Дата: 7 август 2020 г. (в сила от 27 ноември 2020 г.)
Съдия: Надежда Маринова Александрова
Дело: 20194520105385
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 5 септември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

      

     гр. Русе, 07.08.2020 год.

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав, в открито заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА

 

при участието на секретаря Борянка Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5385 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

         Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл. 415, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 92, ал. 1, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. П* Д* № 25, офис сграда лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от юрисконсулт Е* Р*против А.А.Т., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: *** за установяване на вземанията му, както следва: - 522.48 лева, представляващи главница по договор за паричен заем; 61.02 лева- договорна лихва за периода от 30.01.2018 г. до 29.06.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 27.00 лева- разходи за събиране на просрочени вземания; 344.65 лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 1.03.2018 г. до 29.06.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 56.88 лева- обезщетение за забава за периода от 31.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски в заповедното и исковото производство.

Ищецът твърди, че по силата на Приложение № 1 от 01.11.2018 г. на основание Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен с цедента ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, вземането срещу ответника, произтичащо от Договор за паричен заем № 3094175/01.12.2017 год.  били прехвърлени в негова полза, в качеството на цесионер. За цесията на ответника били изпратени две уведомления, но писмата били върнати в цялост. Поради това ищецът счита, че ответникът е надлежно уведомен чрез връчване на приложеното към исковата молба уведомително писмо. Поддържа, че по силата на сключения договор била отпусната парична сума в размер на 600.00 лева. Кредитодателят предал сумата на заемателя. Страните постигнали съгласие възнаградителната лихва за срока на договора да бъде в размер на 82.64 лева. Общо дължимата сума била 682.64 лева, платима на 7 равни месечни вноски от по 97.52 лева, като първата е с падеж 31.12.2017 год., а последната- 29.06.2018 год. Поради неизпълнение на задължението на ответника да предостави обезпечение на задълженията му в тридневен срок, съгласно постигнатата уговорка, е начислена неустойка в размер на 482.51 лева, по отношение на която е постигнато съгласие да бъде разсрочена също на 7 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 68.93 лева. Така погасителната вноска по кредита станала 166.45 лева. На ответника е начислена и такса за събиране на вземането в размер на 45.00 лева.

Ищецът признава извършени плащания от ответника в общ размер 255.00 лева.

Ищецът заявява, че за посочените суми се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена срещу ответника по ч.гр.д. № 3563/ 2019 год. по описа на РРС, която заповед му била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумите по заповедта за изпълнение. Претендира деловодните разноски в исковото и заповедното производства. 

В указания срок ответникът е подал отговор чрез назначения му особен представител. Оспорва исковете, като счита, че първият е частично основателен, а вторият, третият, четвъртият и петият са неоснователни. Намира, че договорът противоречи на императивни разпоредби на ЗПК и ЗПП, поради което го намира за недействителен и като така, че се дължи само връщане на чистата сума по кредита, като се приспаднат извършените плащания.

 

        Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл. 10 от сключения договор за предоставяне на паричен заем № 3094175/01.12.2017 год.

Във формираната с редица решения на ВКС задължителна практика (вж. решение  № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.

Така е и в разглеждания случай. Като приложение към исковата молба ищецът е представил и уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/3094175 за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно с исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на ответника на основание чл. 46, ал. 4, изр. Първо, вр. чл. 51, ал. 1 от ГПК, на 23.11.2019 год., поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последния.

Последователна е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 – чл.148 от ЗЗП.

На първо място следва да се отбележи, че клаузите на процесния договор не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били уговорени с ответника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

 В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 4 от договора за заем, според която се дължи неустойка в размер на 482.51 лева при неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на две лица или банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния консултант.

На следващо място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,  което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на  обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.  Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез

мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответника съгласно чл. 16 от ЗПК, ищецът щеше сам да стигне до заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за кредит, преди да бъде предоставено обезпечението. По изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл. 4 от договора съдът намира, че ответникът не дължи уговорената неустойка.

По отношение на начислените такси в размер на 45.00 лева, които са уредени в посочената в чл. 16, ал. 2 от договора  тарифа, съдът намира следното: на първо място не е представена посочената тарифа и не може да се направи извод за основанието, въз основа на което ищецът претендира тази част от вземането си. На второ място срещу тази такса не се дължи никакво поведение от страна на заемодателя, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава, без значение дали са извършени посочените действия. По делото липсват както твърдения, така и доказателства такива разходи да са били действително извършени. При това положение следва да се приеме, че тази клауза всъщност прикрива една неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на мораторната лихва. По изложените съображения съдът намира, че сумата 45.00 лева, претендирана на основание чл. 16, ал. 2 от договора също не се дължи от ответника.

Според чл. 5 от ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 към закона. В чл. 1, т. 1 от процесния договор е споменато, че е сключен на основание предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя и стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и посочващ индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Посочените в договора и изискуеми от ЗПК документи не са приложени към исковата молба, липсват и данни в нея въобще да са били подписвани, както и да са били налице условията на чл. 5, ал. 13 от ЗПК.

Поради изложеното съдът приема, че ответникът не е получил преддоговорна информация за точните параметри на кредита. В този смисъл на него му се е наложило да приеме условия, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, в резултат на което не могъл и да прецени икономическите последици от сключването му, водещо до неравноправност на клаузите. Тъй като съдът прие, че уговорките на са индивидуални такива, то те са нищожни на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 9 и 18, вр. чл. 147 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 24 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- посочените клаузи, по отношение на които ответникът не е имал предварителна информация са толкова съществени, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор.

 В съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата необходима на потребителя информация да бъде представена в договора ясно и кратко е поставено с цел на потребителя да бъде дадена възможност да познава своите права и задължения. Изискването за разбираемост има съдържателна и формална страна. От една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. Макар последното изискване да не се съдържа изрично в Директива 2008/48/ЕО, то е намерило място в разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК. Тази разпоредба поставя допълнителни условия към формата на договора за потребителски кредит като освен да е в писмена форма, изисква и всички негови елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това изискване е санкционирано от законодателя с недействителност (нищожност) на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК. Така е и в разглеждания случай.

След изследване на вида на шрифта в приложения към исковата молба договор за предоставяне на паричен заем, съдът установи, че това е шрифтът Times New Roman, размер 11.

В подписания от страните договор, заверен от ищеца „вярно с оригинала“, използваният шрифт е очевидно по- малък по размер от изискуемия от закона, съответно от използвания в образеца. След визуално сравнение съдът установи, че той е шрифтът Times New Roman, размер 11, което е в нарушение на изискването по чл. 10, ал. 1 от ЗПК и води до недействителност на договора само на това основание. За извършване на подобно визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи се по размера на използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 от ГПК. Разпознаването на вид и размер на шрифта на документ не изисква специални знания извън техническите такива, които притежава всеки магистрат с оглед характера на работата, която извършва. Сравняването на различни по размер шрифтове на текстове, пренесени на хартиен носител е лесно установимо посредством визуален анализ и за това не са необходими специални знания (Решение № 210/18.12.2018 год. по в.т.д. № 365/2018 по описа на РОС). Разликата може да бъде онагледена чрез цитиране на част от текста на договора (например чл. 4 от договора) в използвания шрифт Times New Roman, размер 11:

Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения:

1.    Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт'- АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство.

2.    банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2,. т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.“,

съответно 12:

Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения:

1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт'- АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство.

2. банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2,. т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

По изложените съображения и предвид недействителността на договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Договорът е недействителен и на още едно основание- не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т 11 от ЗПК като не са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради това потребителят дължи връщане на главницата от 600.00 лева и законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до изпращане на задължението. Отчитайки извършеното от ответника плащане в размер на 255.00 лева и размера на претендираната главница- 522.48 лева, следва да се приеме, че с него е погасена част от главницата, поради което основателен се явява единствено искът за сумата 267.48 лева.

По отношение на претендираната законна лихва от 03.06.2019 г. до изплащане на вземането, следва да се посочи че същата се дължи съгласно чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, вр. § 12 от ЗИД на Закона за здравето, за периода 03.06.2019 г. до 13.03.2020 г. в размер на 21.17 лева и след това от 14.07.2020 г. до изплащане на вземането.

Съразмерно с уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право на направените в исковото и заповедното производства разноски в общ размер на 19.85 лева  в заповедното производство и 125.54 лева- в исковото производство за държавна такса, депозит за възнаграждение на особения представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, или общо разноски в размер на 145.39 лева.

 Така мотивиран, съдът

 

                                     Р   Е   Ш   И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.А.Т., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. С*, бул. Д- р П* Д* № *, офис сграда Л*, ет. *, офис *, представлявано от Д*Б* Б*, сумата 267.48 лева – неплатена главница по договор за паричен заем № 3094175/01.12.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата за периода 03.06.2019 г. до 13.03.2020 г. в размер на 21.17 лева и след това от 14.07.2020 г. до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 3563 по описа за 2019 год. на Русенския районен съд е издадена заповед № 1841/04.06.2019 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

ОТХВЪРЛЯ предявените от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. С*, бул. Д- р П* Д* № *, офис сграда Л*, ет. *, офис*, представлявано от Д* Б*Б*против А.А.Т., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: *** искове за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по договор за паричен заем № 3094175/01.12.2017 год., 255.00 лева- неизплатена главница, 61.02 лева- договорна лихва за периода от 30.01.2018 г. до 29.06.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 27.00 лева- разходи за събиране на просрочени вземания; 344.65 лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 1.03.2018 г. до 29.06.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 56.88 лева- обезщетение за забава за периода от 31.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението по ч.гр.д. № 3563/2019 по описа на РРС до окончателното изплащане на задължението.

ОСЪЖДА А.А.Т., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: *** да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. С*, бул. Д- р П*Д*№ *, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д* Б* Б* сумата 145.39 лева, представляваща съдебно- деловодни разноски в исковото и заповедното производства.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ: