Решение по дело №2654/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от ГДИН срещу решение № 3036 от 02.04.2024 г., постановено по адм дело № 1686 по описа на Административен съд Пловдив за 2023 година, ХХХ състав, в частта, в която ГДИН е осъдена да плати на П. Ч. обезщетение за неимуществени вреди от липсата на достатъчно жилищна площ в размер на 1447,31 лева за периода от 04.08.2020 г. до 07.08.2020 г. и от 05.08.2021 г. до 05.08.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, и обезщетение за неимуществени вреди от ненавременно и адекватно лечение в размер на 1000 лева за периода от 19.02.2020 г. до 05.08.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Според касатора решението е неправилно и необосновано, неправилни са изводите на съда за реално претърпени вреди от ищеца, защото битовите условия в затвора не могат да се квалифицират като пример за нечовешко или унизително отношение и защото по делото не са установени факти, обосноваващи наличие на причинно-следствена връзка между конкретно бездействие от страна на органите на ГДИН, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Иска се отмяна на решението в осъдителната част или връщане на делото за ново разглеждане.

Ответниците не вземат становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за основателност на касационната жалба.

Административен съд Пловдив, ХХІІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от страна по делото, за която обжалваното съдебно решение в осъдителната част е неблагоприятно, поради което касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на П. Ч. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в неосигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ за периода от 19.02.2020 г. до 05.08.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба – 03.07.2023 г. до окончателното й изплащане, и 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица при ответника, изразяващи се в ненавременно и неадекватно лечение в периода от 19.02.2020 г. до 05.08.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 03.07.2023 г. до окончателното й изплащане.

С обжалваното решение съдът след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че предявеният иск е частично доказан и основателен. Съдът е установил, че по отношение на първия иск за период от 370 дни е налице единствено липса на достатъчна жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен ищецът и размер на обезщетението от 1447,31 лева най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца, като този размер съответства на направената от съда преценка на установените факти и обществения критерий за справедливост, като в останалата част искът за сумата над 1447,31 лева до пълния предявен размер от 5000 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По отношение на втория иск съдът е приел за безспорно доказано единствено, че ищецът е имал нужда от от медицинско лечение с насочваща диагноза увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб, като ответникът не е представил доказателства, дали е била осигурена възможност реално ищецът да посети д-р Б. и дали направлението за хоспитализация/лечение е изпълнено от лекар по КП 056. Според първоинстанционния състав на ищеца са причинени негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото достойнство, морални и физически страдания вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГДИН по осигуряване специализирани медицински прегледи в нарушение изискванията на чл.3, ал.2 ЗИНЗС и тези негативни преживявания излизат извън прага на строгост по чл.3 ЕКПЧОС, поради което следва да бъдат възмездени парично. Отчитайки броя неосъществени прегледи (два при д-р Б. и един по издаденото направление), начина, по който това се е отразило на ищеца, който е изпитал страх за здравето си, първоинстанционният състав е приел, че обезщетение в размер от 1000 лева е справедливо. Съответно искът за разликата до претендирания пълен размер от 10 000 лева като неоснователен и недоказан е отхвърлен.

Съответно спрямо уважените размери на главните искове е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 03.07.2023 г. до окончателното й изплащане.

Решението е правилно в обжалваната осъдителна част.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на обжалваното решение.

Първоинстанционният състав е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Правилно са приложени нормите на чл.284 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧ. Правилно са определени размерите на обезщетенията, които са съобразен изцяло с релевантните обстоятелства и съдебната практика по идентични дела, в т.ч. и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства.

Доводите, наведени в касационната жалба, освен че са бланкетни, не съответстват на изводите, направени от първоинстанционния съдебен състав, въз основа на които частично са уважени претенциите на ищеца, тъй като относно неблагоприятните условия в затвора съдът е посочил, че единственото нарушение по чл.3 ЗИНЗС е неосигуряването на необходимата минимална жилищна площ от 4 кв.м за всяко лице. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“ не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и престой на открито, защото тази възможност е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.

Неоснователно е възражението на касатора за недоказаност на вредата, бездействието от страна на администрацията и причинно-следствената връзка между тях. Вярно е, че затворите са пенитенциарни заведения, но съгласно чл.3 ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. С оглед презумпцията на чл.284, ал.5 ЗИНЗС в доказателствена тежест на касатора е било да установи, че не е налице нарушение на чл.3 ЗИНЗС, за да не се предполага настъпването на неимуществени вреди, каквото доказване не е проведено в съдебното производство пред първоинстанционния състав.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІІ касационен състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3036 от 02.04.2024 г., постановено по адм дело № 1686 по описа на Административен съд Пловдив за 2023 година, ХХХ състав, в обжалваната част.

Решението е окончателно.