№ 17021
гр. София, 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20241110105670 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес: АДРЕС, представлявано от управителите ПВ ХМ чрез юрк. БТ срещу И.
И. И., ЕГН **********, с адрес: гАДРЕС, с която се моли съда да приеме за установено, че
ответницата дължи на ищеца:
-сумата от 300 лева (триста лева) главница, представляваща задължение по договор за
потребителски кредит № 1111111/15.01.2020 г. между „ЮЛ” ООД и ответницата,
- сумата от 25.44 лева (двадесет и пет лева и четиридесет и четири стотинки),
представляваща договорна лихва за периода 15.01.2020 г. до 15.06.2020 г.,
-сумата от 30.16 лева (тридесет лева и шестнадесет стотинки) обезщетение за забава,
начислено за периода от 15.06.2020г. до 16.06.2023 г.,
-ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
11.07.2023 г., до изплащане на вземането, по отношение на които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №38688/2023 г., по описа на СРС, 46 състав.
Ищецът твърди, че на 15.01.2020 година И. И. И., ЕГН: **********, е сключила
Договор за потребителски кредит № 1111111 с „ЮЛ“ ООД, по силата на който е получил
сумата от 300.00 лева, срещу което се съгласил да върне 5 броя вноски в по 103.00 лева в
срок до 15.06.2020 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план,
неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен
процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 48.34 %
Излагат се доводи, че процесният договор е действителен като сключен според
повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК.В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по
Договора за потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки
ден забава
Поддържа се, че ответникът И. И. И., ЕГН ********** не е изпълнил в срок
задълженията си по Договора за кредит.
Твърди се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022
г. „ЮЛ“ ООД като цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания
договор за потребителски кредит на цесионера „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
1
адрес на управление: АДРЕС. Вземането срещу длъжника по настоящото производство е
индидуализирано на стр. № 16 от Приложение № 1 към договора за цесия. Длъжникът е
уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на дата - година, както и със СМС
на посочения от него телефонен номер. Уведомление за извършената цесия се прилага и
като приложение към исковата молба.
Представени са писмени доказателства.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът И. И. И. чрез назначения й особен представител не
е подала отговор на исковата молба. С молба вх. №290803/16.09.2024 г. особеният
представител е поискал да бъде даден ход на делото в негово отсъствие, катосъдът да
извърши пълна проверка за неравноправни клаузи в потребителския договор.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Между И. И. И. и „ЮЛ“ ООД е сключен договор за паричен заем кредирект
№1111111/15.01.2020 г., по реда на ЗПФУР, по силата на който И. И. И. е получил в заем
сумата от 300 лева както и, че заемните средства са предоставени от „ЮЛ“ ООД на
потребителя, съобразно условията в договора.
По силата на договора е отпуснат заем в размер на 300 лева, който е следвало да се
върне разсрочено на 5 месечни погасителни вноски с падежи: 17.02.2020 г., 16.03.2020 г..,
15.04.2020 г., 15.05.2020 г. и 15.06.2020 г., като във всяка вноска е включена част от
дължимата лихва, главница и неустойка. Крайният срок на договора е 15.06.2020 г. Уговорен
е годишен лихвен процент в размер на 40.05 % и годишен процент на разходите в размер
на 48.34 %.
Според чл.6.5 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция.
В чл. 6.6 от договора е посочено, че при неизпълнение на т.6.5 заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 179.55 лева. Неустойката се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписване на договора се счита, че заемодателят е уведомен за нейното
начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ страните могат да уговорят предоставянето на някое от
следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната;-не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената
главница и лихва.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ заемодателят си запазва правото еднолично и без да се
мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема и да
откаже сключване на договор за заем.
2
Представен по делото е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022
г., сключен между „ЮЛ“ ООД –цедент и „ЮЛ“ ЕООД–цесионер. Представено е и извадка от
Приложение № 1 към него г., с което ЮЛ“ ООД е прехвърлило вземането си към различни
длъжници, индивидуализирани в приложението. Видно от същото е цедирано вземане по
договор с №1111111 с длъжник И. И. И..
В договора е посочено, че , с което цедентът „ЮЛ“ ООД е упълномощил цесионера
ЮЛ“ ЕООД да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания на
дружеството, които то е цедирало.
Не са представени доказателства уведомително писмо да е връчено на ответника преди
завеждане на делото. Независимо от това във връчената исковата молба са направени
изявления за уведомяване за цесията.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Софийският
районен съд достига до следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените искове е чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД във вр. с чл. 422 ГПК във вр.
чл. 415 ГПК.
Предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК е допустим предвид издадената в
полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, която е връчена на длъжника,
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а исковата молба е предявена в едномесечния срок по чл.415,
ал.1 от ГПК.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че „ЮЛ“ ООД и
ответника И. И. И..Светлин Стефанов Гатев са били в облигационни отношения, възникнали
по силата на договор за потребителски кредит. Спрямо този договор се прилагат
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Ответникът е усвоил изцяло сумата от 300 лева, за което е
налице изявление от негова страна в договора. Доколкото крайният падеж на договора-
15.06.2020 г. е настъпил всички вземания по договора са изискуеми.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен
договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на
съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие
при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на
длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99,
ал. 3 и ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за
цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му
спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай, предвид
приложените към договорите пълномощни. Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем се
определя според волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени
никакви изрични ограничения посредством императивни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на договаряне няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за
прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че ответникът е платил
3
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил
преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се
твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай
неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение.
Още с Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е
прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата , съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника , на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание чл.
235 ал.3 ГПК. В този смисъл е константната практика на върховната инстанция: Р. №
3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Р. № 78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Р.
№ 114/07.09.2016 г., т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о, Р. №46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. и др.
Връчването на материалноправно изявление/в случая съобщаване за цесията/ и на
особения представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В този
смисъл е Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС
Ето защо в процесния случай с оглед доказателствата за връчване на съобщението като
част от преписката към исковата молба на процесуалния представител на ответника, както и
поради изричното изявление, инкорпорирано в исковата молба, е изпълнено изискването
длъжникът да е уведомен за цесията Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е
породила своето действие спрямо кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор
спрямо ответника.
Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да
отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно
посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на
чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им
влече нищожност на сключения договор.
В случая в чл.6 от договора във вр. чл. 33 от ОУ само формално е уговорена неустойка
за неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи не
неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца
след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с
такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата,
кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие
4
такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой
случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя по причина, че лице,
което има средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на
банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма да сключи договор за кредит и то с
небанкова финансова институция.
Налага се извод, че и двете опции по чл.6 от договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да
бъдат изпълнени кредитодателят на основание чл. 33, ал. 2 от ОУ без да се мотивира може
отново едностранно да начисли неустойка
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера от 179.55 лева на база целия размер на заемната сума – 300 лева,
СРС счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо
тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като
неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на
част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера
на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно годишният лихвен процент няма да е 40.05%, както е записано, а следва да е
по-голяма число, ако в него участва и вземането от 179.55 лева, формално уговорено като
неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен
процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 179.55 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването й размера на ГПР надвишава законовия максимум- 50 %, /чл.19, ал.4 ЗПК/.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 300 лева, като
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата
стойност.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят
5
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане
на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК./ Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито
да бъде прието, че единствено частично недействителни са уговорените клаузи ,,Защита на
кредита“ и ,,Еднократна такса за оценка на риска“, невключени в ГЛП и ГПР. Ако съдът
изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C:618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C:26/13, EU:C:2014:282, т.
79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C:70/17 и C:179/17,
EU:C:2019:250/.
Частичната основателност на иска налага съразмерно уважаване молбата на ищеца с
правно основание чл. 78, ал. 1 ГПК за присъждане на направените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски за сумата от 437.78 лева от пълно претендиран
размер – 550 лева- държавна такса в размер на 50 лева, депозит за особен представител -400
лева и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лева по реда на
чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ.
Съгласно мотивите към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за делимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Видно от приложените към заповедното производство
доказателства следва да се присъдят съразмерно разноски в размер от 32.22 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК: *********
със седалище и адрес: АДРЕС, представлявано от управителите ПВ ХМ чрез юрк. БТ срещу
И. И. И., ЕГН **********, с адрес: гАДРЕС, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД във вр.
с чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК, че ответницата дължи на ищеца сумата от 300 лева
6
(триста лева) главница, представляваща задължение по договор за потребителски кредит №
1111111/15.01.2020 г. между „ЮЛ” ООД и ответницата, по отношение на които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №38688/2023 г., по описа на
СРС, 46 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата от 25.44 лева (двадесет и пет лева и
четиридесет и четири стотинки), представляваща договорна лихва за периода 15.01.2020 г.
до 15.06.2020 г., сумата от 30.16 лева (тридесет лева и шестнадесет стотинки) обезщетение за
забава, начислено за периода от 15.06.2020г. до 16.06.2023 г., както и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 11.07.2023 г., до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА И. И. И., ЕГН **********, да заплати на „ЮЛ“ ЕООД, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК съдебно-деловодни разноски в размер на 437.78 лева за настоящото
производство и 32.22 лева за ч.гр.д. №38688/2023 г., по описа на СРС, 46 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7