№ 939
гр. Казанлък, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20255510101829 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от С. Н. Т., ЕГН
**********, с адрес: **********, чрез пълномощника адв. Е.И., с адрес:
**********, против „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: **********, представлявано от Х.М.Т. Твърди се, че на
29.04.2024 г. ищцата сключила с ответното дружество договор за кредит, по
силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на
800,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент
на разходите - 42,58% . Съгласно чл. 17 от договора за заем, същият следвало
да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за
кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се
одобрява от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в договора, същият дължал
неустойка визирана в чл. 27 от договора в размер на 0,9 от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение или
сумата от 570,00 лева, като начислената неустойка се заплащала заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен
план. Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за
лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен. Счита, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително
приложения лихвен процент. Сочи, че съгласно договора, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължи
неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума. Сочи, че
неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на по‐
1
ръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на не‐
устойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите
от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Предвидено било да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което било в
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. Моли съдът да постанови решение, с което да
прогласи нищожността на договор за кредит, сключен със „СТИК – КРЕДИТ“
АД на 29.04.2024 г., като противоречащ на принципа на добрите нрави,
заобикалящ материално-равните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника.
Заявява, че оспорва исковата молба като недопустима и неоснователна.
Налице била липса на правен интерес от предявяване на установителен иск.
Твърди, че в конкретния случай кредитът бил погасен изцяло, договорът
между страните бил прекратен. Едновременно с това, в производството бил
предявен единствено установителен иск за недействителност договора и на
клаузи от него. При успешен развой на настоящото дело ищецът щял да
постигне резултат, който по никакъв начин нямало да се отрази на правната му
сфера, нещо повече същите обстоятелства ще трябвало да се твърдят и
отделно да се доказва плащането в следващото производство по осъдителния
иск. Предвид изложеното, моли делото да бъде прекратено като недопустимо
поради липса на абсолютната процесуална предпоставка – наличие на правен
интерес.
Твърди, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД,
както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, са
неоснователни. Процесният договор отговарял напълно на нормативните
2
изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит.
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на
договора от 68,95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42,58%,
било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет
пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало
да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните,
като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка
да бъде включена в ГПР. По отношение на действителността на лихвата по
договора. Сочи, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се
дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. Още в Стандартния европейски формуляр били посочени размерът на
заемната сума, размерът на възнаградителната лихва и размерът на общата
сума, която следвало да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин
кредитополучателят бил напълно информиран за условията, преди да сключи
съответния договор. Погасителният план, неразделна част от Договора,
включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската
представляват главница и каква лихва. Твърди, че оспорената неустойка е
действителна. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответното дружество предоставило паричен заем
срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума
и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
3
кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си
на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на
обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Освен това, страните се договорили, че неустойката се дължи само
след изтичане на срока за обезпечение и само за периодът, за който кредитът
не е обезпечен. В тази връзка изрично било уговорено правото на потребителя
да предостави обезпечение и на по-късен етап от действието на договора, като
в момента, в който бъде осигурено обезпечение неустойката спирала да се
начислява. Моли съдът да прекрати производството или евентуално да
отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски в производството.
Страните, редовно призовани за датата на съдебното заседание не се
явяват, но чрез писмени становище поддържат изложеното в исковата молба и
в отговора. Ответникът изрично оспорва претенция на ищцата за разноски и
прави възражение за прекомерност.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В доказателствена тежест на ищеца да докаже пълно и главно по делото,
че между страните има сключен договор за потребителски кредит №
********** г. с твърдените нищожни клаузи, в който случай ответникът
следва да докаже, че не са налице визираните пороци.
Предявеният иск е установителен и у ищеца е налице правен интерес от
предявяването му (в този смисъл определение № 1968/19.06.2025 г. на ОС-
Пловдив по в. ч. гр. д. № 1666/2025 г.). Действително ищецът разполага с
възможността да предяви претенция за връщане на платените по договора
суми, основана на принципа за неоснователно обогатяване. Но това не
означава, че ищецът, който има качеството на потребител, не разполага и с
възможността да предяви установителен иск, с който да поиска да бъде
прогласена нищожността на договора. Ищецът длъжник във всички
положения има интерес да се освободи от договорната си обвързаност, което
от своя страна ще му даде яснота в договорните отношения. Това, че е
извършено определено плащане не гарантира на длъжника по кредита
сигурност, тъй като кредитодателят в бъдещ момент би могъл да насочи други
4
претенции срещу потребителя, които се основават на сключения между
страните договор.
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните
съдът счита, че по делото се установява, че на 29.04.2024 г. между ищеца и
ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит предоставен
от разстояние № **********. Съгласно чл. 1 от Договора кредиторът
предоставя на потребителя кредит под формата на паричен заем съгласно
условията на този договор. Страните се съгласили за размера на главницата на
заема 800 лева (осемстотин лева ); срок за погасяване на първи транш – 30
дни; при фиксиран лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на
разходите - 42,58% .
Договорът за кредит е вид договор за заем, който е реален договор и
същият се сключва с предаването на сумата от заемодателя на
заемополучателя. Страните не спорят, че с оглед превеждане на сумата от
ответника на ищеца е сключен договорът за кредит.
Предвид изложеното съдът намира, че страните са обвързани от договор
за потребителски кредит от разстояние № ********** г., по който ищцата е
кредитополучател, а ответникът –кредитор.
С превеждане на сумата от 800 лева ответникът е изпълнил и
задължението си по договора за кредит.
Спорен въпрос по делото е действителността на договора за кредит.
Съгласно чл. 17 от договора потребителят заемател следва в срок до 3
дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД
в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговоря за
изпълнението на всички задължения на потребителя или да предостави
банкова гаранция.
Съгласно чл. 27 от договора в случай, че потребителят не изпълни
задължението си, същият дължи на кредитора неустойка в размер на размер
на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е пред‐
ставено обезпечение или сумата от 570,00 лева, като начислената неустойка се
заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения погасителен план.
Страните се съгласяват, в случая на настъпване на дължимостта на
неустойката, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка
заедно с всяка погасителна вноска.
Съдът кредитира експертно заключение с вх. № 18716/26.11.2025 г. като
обективно и компетентно изготвено. Според вещото лице в ГПР са включени
разходите за лихви, изчислени върху главница от 800,00 лева за един месец
при 36,00% годишен лихвен процент. При включването на неустойката към
разходите по кредита ГПР ще бъде 2229,81%, т.е. оскъпяването е с 2187,23%.
Договорената клауза за неустойка би могла да се счита за нищожна, като
5
нарушаваща принципа на справедливост и създаваща условия за
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора. Неустойката следва
се приеме за нищожна, ако единствената цел за която е уговорена, излиза
извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Уговорената по договора неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителна и санкционна функция на неустойката. Задължението за
заплащане на неустойка за неосигурено обезпечение не обезщетява
претърпяна загуба или пропусната полза, а има за цел само неоснователно
разместване на блага. Посочената неустойка няма за цел задоволяване на
имуществения интерес на кредитора, а води до неговото неоснователно
обогатяване
От непредоставянето на това обезпечение няма да произтекат вреди,
поради което уговарянето на процесната неустойка в договора не е обвързано
с настъпване на вреди. Освен това преценката за кредитоспособността на
кредитополучателя се прави преди сключването на договора в съответствие с
чл. 16 от ЗПК.
Съдът намира, че същата е нищожна поради противоречие със закона, а
именно: с разпоредбата на чл. 33 от ЗПК. В случая се въвежда допълнително
задължение при забава на длъжника. А съгласно чл. 33 от ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената сума за
времето на забавата.
Предвид изложеното съдът намира, че клаузите на чл. 17 от договора са
нищожни поради противоречие със закона чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съдът приема, че с оглед обстоятелството, че неустойката е включена
наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че
не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено
в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал.
4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК. Съгласно чл. 19 ЗПК - ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите,
които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПК да не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва.
С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща
търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС. Уговорката има неравноправен
характер, от което следва неравноправен характер на договора относно цената
на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение,
размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК,
следователно с оглед чл. 19, ал. 5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и
6
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т. е. договорът за кредит
следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако
съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето –чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ответникът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Ето
защо процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и искът като основателен следва да се уважи.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на РС-Казанлък сумата от 60 лв. държавна такса съобразно цената на
иска и 200 лв. възнаграждение за вещо лице.
Ответникът следва да заплати на процесуалния представител на ищеца
на адв. Е.И., с адрес: ********** процесуален представител на С. Н. Т., ЕГН
********** сумата в размер на 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействия на
основание разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Действително, съгласно
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. При определяне на размера
на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА обаче следва да
се отчете практиката на Съда на Европейския съюз. С Решение от 28.07.2016 г.
по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да
гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски,
като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или
труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право.
Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва
7
да бъдат "пропорционални". Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на
общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който
се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Съдът
на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие
на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена
инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното
законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е
необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело
№ 106/1977 на Съда на ЕО.
С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16.
Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл.
4, § 3 от ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал.
2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-
нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 от ДФЕС. Прието е, че
запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Предвид предимството на първичното общностно право - чл. 101, § 1 от
ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл. 633 от ГПК,
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален
размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско
възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана. По
всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд следва да
извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде
ограничаван от определения в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимален размер.
Единственото ограничение тук е свързано с преследваната от наредбата цел
да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен
и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за
свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на предоставяните правни
услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ.
С оглед на гореизложеното съдът следва да направи правилна преценка
на обема на извършените от пълномощника на ищеца правни действия във
връзка с делото. В конкретния случай следва да се отчете, че материалният
интерес по делото е 1500 лв. и минималния размер на адвокатското
възнаграждение е 450 лв. без ДДС, т. е. претендирано е възнаграждение в
по-нисък размер: 400 лв. без ДДС. Действително делото не се отличава с
8
правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има
установена многобройна и безпротиворечива съдебна практика. С исковата
молба обаче пълномощникът на ищеца е направил доказателствено искане-
допускане на ССЕ, което е уважено.
Предвид горното съдът намира, че справедливият размер на
адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца би бил
в размер на 400 лв., претендиран в размер под минималния размер по Наредба
№ 1 с оглед общия материален интерес по делото и реално извършените от
адвоката действия по оказване на правна помощ, а именно - изготвяне на
исковата молба, направени доказателствени искания.
Що се отнася до аргументите на ответника за липса на материална
затрудненост на ищцата, следва да се отбележи, че наличието на основанията
по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда, дори и при
депозирано от другата страна възражение за липса на основанието по чл. 38,
ал. 1 от ЗАдв. и ангажирани по него доказателства. Това е така, защото
преценката да окаже безплатна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв. е само и
единствено на адвоката, тъй като разпоредбата не предвижда изискване
клиентът да доказва пред него, че е материално затруднено лице, нито
адвокатът има правомощия да проверява дали това е така.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
********** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК,
по предявения иск от С. Н. Т., ЕГН **********, с адрес: **********, чрез
пълномощника адв. Е.И., с адрес: **********, против „СТИК КРЕДИТ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: **********,
представлявано от Х.М.Т..
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК, „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: **********, представлявано
от Х.М.Т., да заплати на РС-Казанлък разноски по делото: държавна такса в
размер на 60 лева и 200,00 лв. възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: **********, представлявано от Х.М.Т., да заплати на адв. Е.И.,
с адрес: ********** процесуален представител на С. Н. Т., ЕГН **********, с
адрес: **********, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата от 480,00 лева с
ДДС - адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните пред ОС-Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
9