№ 1131
гр. Варна, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV А СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. И.
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Бойко Ал. Мачорски
при участието на секретаря Марияна Ив. И.а
като разгледа докладваното от мл.с. Бойко Ал. Мачорски Въззивно
гражданско дело № 20253100501618 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава XX ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 34824/16.04.2025 г. на И. Т. И.,
ЕГН **********, срещу решение № 1108/29.03.2025 г., постановено по ГД №
458/2024 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от него срещу
Ж. Т. И., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 202 ЗУТ, за прогласяване нищожността на договор за дарение на
идеална част от недвижим имот от 15.12.2017 г., обективиран в нотариален акт
№ 157, том V, н. д. № 780/2017 г. на нотариус П. П., с район на действие РС –
Варна, с който Т. И. И., ЕГН ********** е дарил на сина си Ж. Т. И., ЕГН
**********, ½ ид. ч. от недвижим имот, представляващ приземен етаж от
жилищна сграда – източен близнак, с административен адрес: гр. А., общ. А.,
обл. В., ул. „***“ № 2, с обща застроена площ от 91,37 кв. м., целият състоящ
се от две спални, дневна, трапезария с кухненски бокс, баня, тоалет, коридор,
както и ½ ид. част от съответния процент идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е изградена
сградата, съставляващ общинско дворно място с площ от 850 кв. м.,
представляващо УПИ ** в квартал ** по действащия план за гр. А., обл. В.,
одобрен със заповед № 358/20.12.2001 г. на Кмета на общ. А., при граници по
скица: УПИ № *** – детска градина, *** и улица „***“, по отношение на ¼
ид. ч. (½ ид. ч. от процесната ½ ид. ч., предмет на дарението), поради
противоречието му със закона.
В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението
поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че
приетата от първоинстанционния съд квалификация на иска е грешна.
1
Липсвало произнасяне по претенцията в исковата молба за обявяване за
нищожно на нотариалното действие по горепосочения нотариален акт, с който
е дарена ½ ид. ч. от процесния имот. Отделно от това, намира, че с оглед
твърденията в исковата молба, както и тези, наведени в съдебно заседание,
правилната квалификация е по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 202 ЗУТ за
прогласяване на договора за нищожен поради невъзможен предмет.
Възразява срещу това, че не му е дадена възможност да постави задачи
във връзка със служебно назначена съдебнотехническа експертиза. Твърди, че
в открито съдебно заседание съдът е отклонявал въпросите му към вещото
лице. Поддържа, че са налице непреодолими правни пречки за одобряване на
инвестиционен проект на процесния имот поради това, че според него имотът
не отговаря на нормативните изисквания, като това е следвало да бъде
предмет на назначената СТЕ. Други правни пречки за одобряване на
инвестиционен проект според въззивника са необходимостта от подкопаване
на основите и конструкцията на носещите стени на цялата сграда, както и че
въззивникът е съсобственик и било необходимо неговото съгласие за това.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение. Иска да бъде
назначена допълнителна СТЕ със задачи, посочени във въззивната жалба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба с
вх. № 44898/21.05.2025 г. от процесуалния представител на въззиваемия.
Намира искането на въззивника за назначаване на допълнителна СТЕ за
неоснователно. Посочва, че въпросът дали строежът е законен, или не, е
относим към възможността за премахването му, но не и към действителността
на разпоредителната сделка, с която се прехвърля правото на собственост
върху него. Излага доводи в подкрепа на тезата, че процесният имот отговаря
на изискванията за самостоятелен обект на собственост. Моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение, както и за сторените пред
двете инстанции разноски.
Въззивна частна жалба с вх. № 45740/22.05.2025 г. срещу определение
№ 6287/14.05.2025 г. по ГД № 458/2024 г. по описа на ВРС е постъпила от Ж.
И.. С нея обжалва определението по чл. 248, ал. 1 ГПК в частта, с която съдът
е отхвърлил претенцията за разноски за горницата над 3500 лв. до пълния
претендиран размер на разноските от 4500 лв. Твърди, че делото се отличава с
фактическа и правна сложност, както и че са положени усилия, които
надхвърлят обичайните. Моли за отмяна на обжалваното определение и за
присъждане на пълния размер на разноските, сторени за адвокатско
възнаграждение.
Съдът е сезиран и с въззивна частна жалба с вх. № 46284/27.05.2025 г. от
И. И. по чл. 248, ал. 3 ГПК срещу определение № 6287/14.05.2025 г. по ГД №
458/2024 г. по описа на ВРС, в частта му, с която И. И. е осъден да заплати на
Ж. И. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лв. Наведени
са оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е определил
квалификацията на иска. Сочи, че въззиваемият е следвало да поиска
допълване в частта за разноските на определение № 13059/2024 г. по описа на
ВРС, с което е прекратил производството по исковете с правно основание чл.
26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС. Твърди, че за присъждането на разноските
е необходимо да бъдат представени списък на разноските и договор за правна
помощ, в който да е уточнено как е извършено плащането. Прави възражение
2
за прекомерност на разноските.
Моли за обезсилване на определението поради недопустимост на
производството, а в условията на евентуалност - за неговата отмяна поради
неправилност на акта.
Срещу въззивната частна жалба на И. И. е депозиран отговор с вх. №
60607/07.07.2025 г. от Ж. И., в който посочва, че делото е със завишена правна
и фактическа сложност. Твърди, че адвокатското възнаграждение е заплатено
по банков път, както и че е приложен списък на разноските.
В открито съдебно заседание процесуалните представители на
въззивника молят за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново, с което да бъде уважен предявеният иск. Претендират
разноски съгласно представения списък, както и правят възражение за
прекомерност на претендираните от ответната страна разноски.
Процесуалният представител на въззиваемия моли подадените въззивна
жалба и въззивна частна жалба да бъдат оставени без уважение. Моли
подадената от въззиваемия въззивна частна жалба да бъде уважена, както и да
им бъдат присъдени сторените в производството разноски съгласно
представения списък.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
становищата на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
От удостоверение за наследници № 525/10.11.2023 г., издадено от
Община А., Област **, се установява, че И. Т. И. и Ж. Т. И. са наследници по
закон (синове) на Т. И. И., починал на **** г.
С договор за доброволна делба № 42, том IV, рег. № 9515, дело №
633/17.10.2016 г., сключен между Т. И. И., Ж. Т. И. и И. Т. И., е извършено
следното:
В дял на Т. И. И. е поставен приземен етаж от жилищна сграда – източен
близнак, находяща се в гр. А., Община А., Област **, ул. „***“ № 2, със
застроена площ от 91.37 кв. м., състоящ се от две спални, дневна, трапезария,
кухненски бокс, баня, тоалет и коридор, както и съответния процент идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления
имот.
В дял на Ж. Т. И. е поставен поземлен имот № *** с площ от 400 кв. м.,
находящ се в гр. А., Община А., Област **, по плана на новообразуваните
имоти на местност *** /селищно образувание/, код по ЕКАТТЕ: ***, одобрен
със Заповед № РД – 15 – 7706 – 235 от 12.03.2015 г. на областен управител на
Област **; както и първи етаж от жилищна сграда – източен близнак,
находяща се в гр. А., Община А., Област **, ул. „***“ № 2, със застроена площ
от 91,37 кв. м., състоящ се от: две спални, дневна, трапезария с кухненски
бокс, баня, тоалет и коридор, както и ½ ид. ч. от тавански етаж /подпокривно
пространство/, с площ от 91,37 кв. м., състоящ се от три спални, санитарен
възел и складово помещение, както и съответния процент идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот и от
второстепенна постройка със застроена площ от 40 кв. м.
В дял на И. Т. И. е поставен поземлен имот № *** с площ от 400 кв. м.,
3
находящ се в гр. А., Община А., Област **, по плана на новообразуваните
имоти на местност ***, /селищно образувание/, код по ЕКАТТЕ: ***, одобрен
със заповед № РД – 15 – 7706 – 235 от 12.03.2015 г. на областен управител на
Област **; както и втори етаж от жилищна сграда – източен близнак,
находяща се в гр. А., Община А., Област **, ул. „***“ № 2, със застроена площ
от 91.37 кв. м., състоящ се от: две спални, дневна, трапезария с кухненски
бокс, баня, тоалет и коридор; както и ½ ид. ч. от тавански етаж /подпокривно
пространство/, с площ от 91.37 кв. м., състоящо се от три спални, санитарен
възел и складово помещение, както и съответния процент идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот и от
второстепенна постройка със застроена площ от 40 кв. м.
От нотариален акт № 157, том V, рег. № 8181, н. д. № 780/2017 г. на
нотариус П. П., с район на действие ВРС, се установява, че Т. И. И., ЕГН
**********, е дарил на сина си – Ж. Т. И., ЕГН **********, ½ ид. ч. от
недвижим имот, представляващ приземен етаж от жилищна сграда – източен
близнак, с административен адрес: гр. А., Община А., Област **, ул. „***“ №
2, с обща застроена площ от 91,37 кв. м., целият състоящ се от две спални,
дневна, трапезария с кухненски бокс, баня, тоалет, коридор, както и ½ ид. част
от съответния процент идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху поземления имот, в който е изградена сградата,
съставляващ общинско дворно място с площ от 850 кв. м., представляващо
УПИ ** в квартал ** по действащия план за гр. А., обл. В., одобрен със
заповед № 358/20.12.2001 г. на кмета на Общ. А., при граници по скица: УПИ
№ ** – детска градина, ** и улица „***“.
От удостоверение № 12/28.01.2016 г., издадено от Отдел „Строителен
контрол“ към Дирекция „УТ“ при Община А. се установява, че в УПИ V – 892,
кв. 64 по действащия план на гр. А., Община А., Област ** е изградена
жилищна сграда – източен близнак. Сградата е изградена по одобрен проект и
разрешение за строеж № 6/10.02.1971 г., като след изграждането е променено
предназначението на избения етаж в жилищен и в тавана са обособени
помещения за обитаване. Всеки от етажите се ползва като самостоятелно
жилище и е със застроена площ от 91.37 кв. м. Достъпът се осъществява чрез
вътрешно стълбище. Приземният, първи и втори етаж са идентични и се
състоят от: две спални, дневна, трапезария с кухненски бокс, баня, тоалет и
коридор. Жилището в подпокривното пространство се състои от три спални,
санитарен възел и складово помещение. Констатирано е, че строежът е
търпим и не подлежи на премахване и забрана за ползване. В удостоверението
е посочено, че строежът може да бъде предмет на прехвърлителна сделка.
В заключението на изготвената и приета по делото СТЕ е посочено, че
приземният етаж на жилищната сграда – източен близнак с административен
адрес: гр. А., ул. „***“ № 2 отговаря на изискванията за самостоятелен обект с
определен в КК тип – жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда.
Приложено е разпределение на етажа, съгласно което процесният имот има
самостоятелен вход, стая, кухня, баня – тоалетна и складово помещение.
Същият е нанесен в кадастъра с идентификатор ******.
Прието е, че до 15.12.2017 г. няма одобрен проект за обособяване на
приземния етаж като самостоятелен обект на собственост.
Съдът не обсъжда останалите събрани доказателства поради това, че не
4
са необходими за изясняване на фактическата обстановка.
При така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
След няколкократни указания за отстраняване на нередовности на
исковата молба първоинстанционният съд, съобразявайки твърденията,
наведени в последната молба от 11.11.2024 г., е приел, че е сезиран с иск по чл.
26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 202 ЗУТ – прогласяване за нищожен договор за
дарение поради противоречието му със закона. В последната молба
действително са наведени твърдения, че е извършено нотариално действие в
противоречие със закона – сключен договор в нотариална форма, с който е
прехвърлен имот, без да са спазени изискванията на чл. 202 ЗУТ и по
конкретно – без да е представен инвестиционен проект, съобразно
изискването на цитираната норма.
В чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите,
които противоречат на закона. За да бъде основателен предявеният иск на това
основание, следва оспорената сделка, с която е прехвърлена собствеността
върху гореописания имот, да е сключена в противоречие на материалния
закон, като следва да се има предвид, че не всяко противоречие с императивна
правна норма води до нищожност на сделката. Релевантна за случая е
разпоредбата на чл. 202 ЗУТ. В нея е предвидено, че доброволна делба на
съсобствена сграда, жилище или друг обект, както и правни сделки за
прехвърляне на реално определени части от тях могат да се извършват само
ако обособените дялове или части отговарят на одобрени за това
инвестиционни проекти, с изключение на обектите по чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ
(постройките на допълващото застрояване, с изключение на постройките,
предназначени за производство, обществено обслужване или търговия и
постройките по чл. 151, ал. 1).
В тази връзка следва да бъде съобразено и задължителното тълкуване на
закона, направено с ТР № 3/28.06.2016 г. на ВКС по ТД № 3/2014 г., ОСГК. С
него бе прието, че ако към момента на сключване на сделката, реално
определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не
са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като
самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон
към този момент, договорът не е нищожен.
Тоест, сключването на договор в противоречие на разпоредбата на чл.
202 ЗУТ не води автоматично до нищожност на сделката, без да бъдат
съобразени конкретните фактически данни за случая. Изискването по чл. 202
ЗУТ се свързва с това прехвърляната реално определена част от имот да
отговаря на одобрен инвестиционен проект, т. е. на изискванията за
самостоятелен обект на право на собственост, без задължителна поредност –
първо одобряване на проекта и след това сделката, доколкото евентуален
недостатък в тази насока може да бъде саниран.
В чл. 40, ал. 1 ЗУТ са регламентирани изискванията, на които трябва да
отговаря самостоятелен обект на право на собственост. Предвидено е, че всяко
жилище трябва да има самостоятелен вход, най – малко едно жилищно
помещение, кухня или кухненски бокс и баня – тоалетна, както и складово
помещение, което може да бъде в жилището или извън него. В настоящия
5
случай, видно от приетото по делото и кредитирано от съда заключение по
СТЕ, процесният имот отговаря на изискванията за самостоятелен обект с
определен в КК тип – жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда.
Обектът има самостоятелен вход, стая, кухня, баня – тоалетна и складово
помещение, а отделно е и нанесен в кадастъра с идентификатор ******.
Следователно може да бъде направено заключение, че имотът е фактически
обособен, както и че същият отговаря на изискванията за жилище. Поради
това и договорът за дарение на ид. част от недвижимия имот от 15.12.2017 г.
не се явява сключен в нарушение на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
По тези причини предявеният установителен иск е неоснователен, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По въззивните частни жалби, подадени по реда на чл. 248, ал. 3
ГПК:
По въззивна частна жалба с вх. № 45740/22.05.2025 г., подадена срещу
постановеното от първоинстанционния съд определение в частта, с която е
отхвърлена претенцията за горницата над 3500 лв. до пълния заявен размер от
4500 лв., съдът намира следното:
С определението си по чл. 248, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд
правилно е съобразил, че претендираните от ответника разноски в размер на
4500 лв. са прекомерни с оглед действителната правна и фактическа сложност
на спора. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд и
отчита, че е разгледан един установителен иск, приета и приобщена е една
СТЕ, като не са разпитвани свидетели, както и че производството е разгледано
в едно открито съдебно заседание. Адвокатското възнаграждение е намалено
до размера, претендиран от ищеца. Видно от изготвения протокол от открито
съдебно заседание, проведено на 28.02.2025 г., процесуалният представител на
ищеца към онзи момент – адв. М., е направил възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от страна на ответника, като е
поискал размерът му да бъде редуциран до този, претендиран от ищеца. От
представения от процесуалния представител на ищеца списък на разноските
по чл. 80 ГПК се установява, че той е претендирал заплащането на адвокатски
хонорар в общ размер от 3500 лв., доколкото е намален и този на ответника.
Поради изложеното, подадената въззивна частна жалба с искане за
присъждане на пълния претендиран размер от 4500 лв. е неоснователна.
По въззивна частна жалба с вх. № 46284/27.05.2025 г., подадена срещу
постановеното от първоинстанционния съд определение в осъдителната част,
с която е допълнено решението в частта за разноските, като ищецът е осъден
да заплати на ответника разноски в размер на 3500 лв., съдът намира
следното:
Оплакването, че по делото не е представен договор за правна защита и
съдействие е неоснователно. Дори при липса на представен договор за правна
защита и съдействие, но при доказаност на понесени от страната разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, те подлежат на
възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са
реално направени от страната разноски по делото.
Както беше посочено по – горе, ответникът в първоинстанционното
6
производство е претендирал 4500 лв. за сторени разноски за адвокатско
възнаграждение. По делото е представено платежно нареждане,
удостоверяващо извършеното плащане от страна на ответника в размер на
4500 лв. От представената фактура от 13.04.2024 г. се установява, че общата
сума от 4500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение е получена от
заплащането на три суми по 1500 лв. за всеки от първоначално предявените
искове от страна на ищеца. Приложено е и пълномощно, съгласно което адв. Д.
е упълномощена да представлява ответника до окончателното му
приключване пред всички инстанции. Тоест, безспорно е, че адв. Д. е
осъществила процесуално представителство на ответника в производството.
Несъмнено са сторени разноски от ответника в горепосочения размер с оглед
представените доказателства за това.
В частната жалба е наведено оплакване, че ответникът е следвало да
иска изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното от
първоинстанционния съд определение № 13059/19.11.2024 г., с което
производството е прекратено по отношение на два от общо трите предявени
искове поради оттегляне от страна на ищеца. То е неоснователно, тъй като
това не е окончателният акт, с който е приключено делото пред
първоинстанционния съд. В чл. 81 ГПК е посочено, че във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането
за разноски. Актът, с който е приключило производството пред ВРС, е
постановеното решение № 1108/29.03.2025 г. Респективно това е и актът, по
отношение на който може да бъде инициирано производство по чл. 248, ал. 1
ГПК.
Поради изложеното, подадената въззивна частна жалба срещу
постановеното от първоинстанционния съд определение в осъдителната част,
с която е допълнено решението в частта за разноските, като ищецът е осъден
да заплати на ответника разноски в размер на 3500 лв., е неоснователна.
По разноските в настоящото производство:
При този изход на спора по същество, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
разноски се дължат на въззиваемата страна.
От представените по делото списък на разноските по чл. 80 ГПК,
фактура от 17.05.2025 г., както и платежно нареждане от 24.09.2025 г., се
установява, че въззиваемият – Ж. И. е заплатил на неговия процесуален
представител – адв. Д., сума в размер на 3500 лв. за изготвяне на отговор на
въззивна жалба и процесуално представителство пред въззивния съд. Предвид
резултата от настоящото производство на въззиваемия И. следва да бъдат
заплатени сторените от него разноски във въззивното производство.
Настоящият състав намира за основателно възражението за
прекомерност, направено от процесуалните представители на въззивника, тъй
като заплатеното адвокатско възнаграждение не отговаря на действителната
правна и фактическа сложност на делото. По – горе бяха изложени аргументи
в тази насока. Разноските за адвокатско възнаграждение обаче не следва да
бъдат намалявани до размер под този, претендиран от насрещната страна.
Въззивникът, който е направил възражението за прекомерност, сам е оценил
високо фактическата и правната сложност на делото, като е уговорил и
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лв. Поради тази
7
причина разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемия следва да
бъдат намалени до претендираната от въззивника сума – 2100 лв.
Оплакванията, свързани с липсата на представен по делото договор за
правна защита и съдействие, са неоснователни по изложените по – горе
съображения, които съдът намира за ненужно да преповтаря.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1108/29.03.2025 г., постановено по ГД №
458/2024 г. по описа на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 6287/14.05.2025 г., постановено по ГД
№ 458/2024 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, И. Т. И., ЕГН **********, да
заплати на Ж. Т. И., ЕГН **********, сума в размер на 2100 лв. за сторени
разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на
РБ с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8