№ 102
гр. Сливен , 19.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на деветнадесети май, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Мартин Ц. Сандулов
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно частно
гражданско дело № 20212200500221 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, гр.София чрез пълномощник, с която се атакува Разпореждане №
260124/03.02.2021г. на КРС по ч.гр.д.№ 45/2021г. по описа на съда, в частта, с която е
отхвърлено като неоснователно искането на молителя и настоящ жалбоподател за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: 190,05 лв., представляваща
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство № 3602364/12.08.2019г.,
сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и длъжника и сумата от 36 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението по договор за
паричен заем № 3602364/12.08.2019г.
Твърди се в жалбата, че разпореждането в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно. Посочва, че изискването на чл.143 от ЗЗП за неравноправност на клауза
в договор за потребителски кредит изисква кумулативно наличие на проявлението на
посочените положителни материално правни предпоставки, което в случая не било налице.
Неправилни били изводите на съда за недействителност на договора, изведени само на база
факта, че договорът бил типов. Съдът не би могъл да формира подобен извод без да познава
самите договорни клаузи и единствено въз основа на съдържанието на т.12 от заявлението
по чл.410 ГПК.
За гаранционната сделка /поръчителство/ посочва, че дружеството поръчител било
финансова институция, търговско дружество, като било без значение за дейността му кой е
собственикът на капитала. Дружеството следвало да получи съответно възнаграждение по
всяка сключена от него гаранционна сделка. Важал принципът на свободно договаряне и не
можело да се твърди, че договорът бил сключен в противоречие с добрите нрави. Освен това
неправилно районният съд приел, че сумата за разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението не се дължала по аргумент на чл.33, ал.1 ЗПК. Посочва, че сумата се дължала,
съгласно възможността по чл.10а, ал.1 ЗПК, като такси за допълнителни услуги – изпращане
на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни обаждания, лични посещения и
др., които били във връзка с виновното неизпълнение на задължението на длъжника за
връщане на получената заемна сума в уговорения срок. Тези разходи съгласно чл.19, ал.3
1
ЗПК били изключени при изчисляване на ГПР. С оглед изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и да постанови издаване на
заповед за изпълнение за тези суми – по договора за поръчителство и за извънсъдебно
събиране на задължението.
След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа
страна:
Котелският районен съд бил сезиран със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, подадено от настоящия жалбоподател против И.К.К. от гр.Котел
за заплащане на следните суми: главница в размер на 475,51 лв. по договор за паричен заем
№ 3602364/12.08.2019г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно със законната лихва
за забава, считано от подаване на заявлението; договорна лихва в размер на 29,44 лв. за
периода 21.08.2019г. – 04.12.2019г.; сумата от 190,05 лв. – възнаграждение по гаранционна
сделка /поръчителство/; разходи и такси за извънсъдебно събиране – 36 лв. и мораторна
лихва в размер на 43 лв. за периода от 05.12.2019г. до 22.01.2021г.
В заявлението е посочено, че на 12.08.2019г. бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство между длъжника И.К. и „Файненшъл България“ ЕООД /поръчител/ с
уговорено възнаграждение от 202,72 лв., платимо на вноски на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт”
АД. Поради неизпълнение на задължението на длъжника за връщане на заемната сума,
съгласно условията на договора, „Файненшъл България“ ЕООД заплатило дължимата сума
в общ размер от 774 лв. на „Изи Асет Мениджмънт” АД на 05.05.2020г. и встъпило в
правата на удовлетворения кредитор. По силата на рамков договор от 02.03.2020г. и
Приложение №1 към него от 05.05.2020г. между заявителя „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, гр.София и „Файненшъл България“ ЕООД, вземането било
цедирано на заявителя, ведно с всички обезпечения и принадлежности. Към заявлението са
приложени: договора за заем и договора за предоставяне на поръчителство, двата от
12.08.2019г. и информационно приложение към договора за поръчителство; погасителен
план и тарифа на заемодателя.
С атакуваното Разпореждане съдът разпоредил издаване на заповед за изпълнение
срещу длъжника за сумата за главница 475,51 лв. по договора за заем, ведно със законната
лихва за забава, считано от подаване на заявлението 01.02.2021г. и разноски в размер на
75лв. Отхвърлено е искането за издаване на заповед за изпълнение за сумите 29,44 лв-
договорна лихва за периода 21.08.2019г.-04.12.2019г.; 190,05 лв.-възнаграждение по договор
за поръчителство; 36 лв. -разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението по
договора за заем; 43 лв., представляваща законна лихва върху главницата по договора за
кредит за периода от 05.12.2019г. до 12.03.2020г. и от 14.05.2020г. до 22.01.2021г., както и
претенцията за разноски над размера от 75лв. до пълния претендиран такъв от 225лв.
Изложени са съображения за основаване на неравноправни клаузи и нищожни такива по
отношение на отхвърлените вземания.
Приетото за установено, обуславя следните правни изводи:
Съдът намира жалбата за процесуално допустима, подадена от лице, разполагащо с
правен интерес от обжалване и в законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно измененията в ГПК, ДВ бр.100/2019г., е предвидена задължителна проверка
от страна на заповедния съд в производството по издаване на заповед за изпълнение
относно наличие на неравноправни клаузи, респ. обоснована вероятност от такива в
2
договорите, сключени потребител. Такъв е и процесния договор за заем, сключен с
длъжника И.К.. При наличие на такава и ако искането е основава именно на неравноправна
клауза, респ. е налице вероятност за това, съдът отхвърля изцяло или частично искането,
съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК. Въззивният състав споделя правните изводи
на заповедния съд, че искането за вземанията, по отношение на които е отхвърлено
заявлението, се основава на неравноправни клаузи в представените договори, уговорени във
вреда на потребителя, неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Най-общо, тук важи нормата на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗП, тъй като договорът
за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство, представени от
заявителя, очевидно имат общ, типов характер и не са индивидуално съставени – с оглед
личността на клиента или с оглед някакви индивидуални особености. В тази връзка
съображенията в жалбата са изцяло неоснователни. Договорите очевидно са били изцяло
изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на
съдържанието им. От своя страна самото съдържание на тези съглашения противоречи на
изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 ЗЗП
придобива характер на неравноправност. Недействителността на договора за заем е
възникнала при наличието на условията по чл. 22 ЗПК, съгласно който „когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК,
договорът е недействителен.“ В случая е безспорно, че е нарушена разпоредбата на чл. 11
ал. 1 т. 10 ЗПК – в представения договор за заем не е ясно и разбираемо посочено
съдържанието по тази точка – „годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Двата договора, които в цялост
съставляват източника на облигационното задължение на длъжника по заявлението са
сключени на една и съща дата, имат един и същ номер, като от съдържанието им е видно, че
кредитополучателя не е имал реална възможност за избор на „поръчител“ по смисъла на чл.
4 от договора за паричен заем /предвидена е възможност за избор до три дни от сключване
на договора, а всъщност договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД е
сключен на същата дата и със същия номер като договора за заем, т.е. едновременно с него/,
т.е. сключването на „договора за предоставяне на поръчителство“ от кредитополучателя е
било ултимативно условие за предоставянето на кредита. Освен това вноските по договора
за предоставяне на поръчителство са били включени в месечните вноски по договора за
кредит, което води до оскъпяване на кредита.Така кредитополучателят дължи
възнаграждение за поръчител, което общо възлиза на 202,72 лв. при заета сума от 500 лв., за
която се дължи и възнаградителна лихва от 40%, като тази вноска не е включена в ГПР,
съобразно ЗПК. След като разходът за допълнително ежеседмично възнаграждение за
поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче той не е
включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната
цена на кредита. По този начин е нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, което води
до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Така съобразно чл.23
ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не и на
лихви и други разходи по него. Относно претенцията за възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство – настоящият въззивен състав също споделя виждането на
заповедния съд за нейната неоснователност. От данните в ТР се установява, че поръчителя
по договора за предоставяне на поръчителство, сключен с кредитополучателя е собственост
на кредитора. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на
недобросъвестност, с оглед обективираните права и задължения по договора за
предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от
кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се
3
заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни
възнаграждения за поръчителя, които не са и надлежно описани в Договора за паричен заем,
макар да са включени в месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита
в ущръб на потребителя, който е поставен в неравноправно и неизгодна позиция. Това
правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, защото кредитодателят и поръчителят
се домогват да заобиколят изискванията на този закон, което е забранено с чл. 21 ЗПК.
Ето защо, като противоречащи и на общо основание на добрите нрави и
справедливостта, договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и не поражда
права и задължения за страните, а в частност – за целите на настоящото производство –
попадат и под санкцията на чл. 21 ал.1 ЗПК, в който нормотворецът е разписал, че “всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна“. По отношение на искането за неплатени такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 36 лв., въззивният съд също
споделя изводите на заповедния съд. Според твърденията на заявителя вземането за такса и
разходи за извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните
задължения. Съгласно чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е
претендирана наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се
постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане,
чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза
противоречи на чл. 33 ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още
едно обезщетение за забава. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и действието, за
което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В
заявлението по чл.410 ГПК твърдяните разходи са посочени общо като не става ясно как
точно е определен размерът на това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства
какви конкретни действия фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно
събиране на задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано
реалното му извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност на
задължението за възстановяване на разходи следва, че не е ясно и претендирането му в този
вид отново противоречи на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните
в договорното правоотношение. Освен това, дейностите по изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си
не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за
евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението.
Тези дейности нямат характеристиката "допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са
разходи, както самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране
на задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Дори
и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то са
такива по управление на кредита. Поради това претендирането им от потребителя
противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Освен това
следва да се посочи и че заявителят не е представил доказателства, както за извършването на
тези разходи, така и за размера им, в т.ч. самата Тарифа на кредитора, въпреки изискването
чл.410, ал.3 ГПК, относно представянето на всички приложения към договора. Поради това
и за всички вземания освен главницата /чистата стойност на кредита/ и обезщетението за
забава върху него от подаването на заявлението, не следва да се издава заповед за
изпълнение.
По изложените аргументи, частната жалба се явява изцяло неоснователна и следва да
се остави без уважение. Като е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение по
отношение на сумите, за които се обжалва, поради наличие на обоснована вероятност за
4
неравноправни клаузи, заповедният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт, който следва да се потвърди в атакуваната с частната жалба част.
Предвид горното и на основание чл.278 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, гр.София против Разпореждане № 260124/03.02.2021г. по ч.гр.д. №
75/2021г. на КРС, в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против И.К.К. от гр.Котел за сумите 190,05 лв., възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство № 3602364/12.08.2019г. и 36 лв., разходи и
такси за извънсъдебно събиране на задължението по договор за паричен заем №
3602364/12.08.2019г.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 260124/03.02.2021г. по ч.гр.д. № 75/2021г. на
КРС в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно с оглед разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5