Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Христина
Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№595/2020г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.259 ГПК.
Производството е образувано
по ВЖ на Д.Ж.Д., ЕГН **********, чрез
адв.П.Н. от ВАК, срещу решение №111/09.01.2020г., постановено по ГД
№12179/2018г. на 41 състав на ВРС, с което съдът приема за установено в отношенията между страните, че ответника Д.Ж.Д.,
ЕГН **********,*** дължи на „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, гр.София, ул.„Н. Хайтов“ №12, ет.2, офис 3, суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ЧГД № 7937/2018г. по описа на ВРС, както следва: сумата от 1 886.70 лв., представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на ответника, на основание
чл.15.5 от Общите условия, начислена за периода 19.09.2017г. - 19.09.2017г.,
както и сумата от 610.70 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва, начислена за периода 10.08.2017г. -
19.09.2017г. Със същото решение съдът е отхвърлил като неоснователен и
недоказан предявения от „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр.София, ул. „Н.
Хайтов“ №12, ет.2, офис 3 срещу Д.Ж.Д., с ЕГН ********** и адрес ***, иск за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество следната сума, за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГД№ 7937/2018 г. по описа на ВРС, а
именно сумата от 660 /шестстотин и
шестдесет/ лева, представляваща такси/разноски, сторени от ищеца във връзка
с връчването на уведомлението за прекратяване на договора и изземване на
лизинговия актив, начислени за периода от 15.09.2017г. до 19.09.2017г.
С
жалбата се оспорва решението в частта, в която са уважени исковете на
МОГО БЪЛГАРИЯ ЕООД, вкл. в частта за разноските.
Въззивникът
твърди, че постановеното решение в обжалваната част е неправилно и
необосновано. Излага, че съдът не е взел предвид, че ДФЛ /договор за
фин.лизинг/ от 19.06.2017г. не попада в приложното поле на ЗПК. Обратно, съдът
е достигнал до погрешен правен извод, че договорът се регулира от нормите на
ЗПК, поради което уговорения в чл.5 от него размер на лихвения процент от 36%
не противоречи на морала и закона. Поддържа, че процесния договор е по чл.342,
ал.2 ТЗ – ДФЛ. В тази връзка въззивникът цитира чл.4, ал.4 от ЗПК относно
ограниченията при приложение на разпоредбите на закона. Придобиването на
лизинговия актив не е задължително, а представлява опция /възможност/ за
лизингополучателя. В настоящия договор не е уговорено задължително придобиване
на актива – цит. т.15 от договора и чл.2.5.1 от ОУ на лизингодателя. Поради
това се твърди, че процесните клаузи от договора не следва да се разглеждат в
контекста на ЗПК. Твърди се, че уговорения процент възнаградителна лихва
противоречи на закона и Д.ите нрави. Подобно е твърдението на въззивника и
спрямо уговорката за неустойка в чл.15.5 от ОУ, начислена за 1 календарен ден –
19.09.2017г. Поддържа се, че същата е неравноправна, съотв. нищожна, каквито
оплаквания са направени своевременно от ответника.
В
срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна МОГО
БЪЛГАРИЯ ЕООД, чрез адв.Г.Д. от АК-Кюстендил, за неоснователност на
жалбата. Поддържат се твърденията за неизпълнение задълженията по договора за
лизинг от страна на въззивника Д.Д., за което е изслушана и ССЕ, неоспорена от
ответника. Твърди се, че изложеното във ВЖ не отговаря на събрания по делото
доказателствен материал. Претендира се отхвърляне на жалбата ведно с присъждане
на сторените по делото разноски и адв.хонорар.
В
съдебно заседание пред въззивния съд не се явява представител на въззивника, но
е депозирана молба от пълномощника вх.№15369/15.06.2020г., в която жалбата се
поддържа. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна, с
депозирана молба вх.№15536/16.06.2020г. оспорва жалбата, не сочи доказателства
и претендира сторените разноски.
За да се произнесе по
жалбата
съставът съобрази, че производството е образувано по искова молба на „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, чрез пълномощника му адв.Г.Д., срещу Д.Ж.Д.,
ЕГН **********, гр.Варна, с искане за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество суми, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. д. № 7937/2018 г. по описа на ВРС, както следва: сумата от 660
/шестстотин и шестдесет/ лева, представляваща разноски, сторени от ищеца
във връзка с връчването на уведомление за прекратяване на договора и изземване
на лизинговия актив, начислени за периода от 15.09.2017г. до 19.09.2017г., сумата
от 1886.70 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и шест лева и седемдесет
стотинки/, представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
ответника, на основание чл. 15.5 от Общите условия, начислени за периода от
19.09.2017г. до 19.09.2017г., както и сумата от 610.70 лв. /шестстотин и десет
лева и седемдесет стотинки/, представляваща договорна възнаградителна лихва,
начислена за периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г.
В исковата молба се твърди,
че по ЧГД №7937/2018г. е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца за следните
суми: 645,31 лева главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението, 610,70 лева договорна лихва, 660 лева - такси по договора, 8,36
лева - неустойка за забава, и 1886,70 лева - неустойка за прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя. Ответникът подал възражение по чл. 414 ГПК, с което признал, че дължи 645,31 лева главница и 8,36 лева неустойка за
забава, но възразил срещу дължимостта на вземанията за сумата 610,70 лева
договорна лихва, сумата от 660 лева такси по договора и сумата от 1886,70 лева
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, което
обосновава интереса от предявения установителен иск по чл.422 ГПК.
Сочи се, че на
19.06.2017г., между "МОГО БЪЛГАРИЯ" ЕООД, от една страна, в
качеството на лизингодател, и Д.Ж.Д., като лизингополучател, бил сключен
Договор за финансов лизинг № AG0000134, по силата на който ищецът се задължил
да придобие и предостави за ползване на ответника МПС Mercedes-benz CI 500, с
идентификационен № *****, двигател №*****. Към договора били приложени двустранно подписани от страните Общи условия
и Тарифа към същите. Ищецът твърди, че изпълнил задължението си по договора,
като лизинговият актив бил предаден за ползване на ответника на 19.06.2017г.,
за което бил съставен приемо-предавателен протокол. Ответникът поел задължение
да заплати на ищеца договорената лизингова цена (обща сума по кредита съгласно
чл.8 от договора) в размер на 15 058,44 лева, представляваща сбор от дължимата
по договора главница в размер на 10 625 лв. (чл. 6 от договора във връзка с чл.
2 от договора) и общия разход по кредита в размер на 4 333,44 лв. (чл. 7 от
договора). Общият разход по кредита представлява сбор от дължимата по договора
възнаградителна лихва, която се начислява съгласно чл. 5 от договора лихвен
процент в размер на 36 %, фиксиран за целия срок, или общо 4333,44 лева, и
такса ангажимент в размер на 100 лева. Таксата ангажимент била заплатена от
ответника при сключване на договора, а остатъкът от лизинговата цена в размер
на 14 958,44 лева ответникът следвало да изплати на 24 месечни вноски. Първата
месечна вноска била дължима на 10.07.2017 г., а останалите дължими на 10-то
число на всеки следващ месец. Твърди се, че ответникът изпълнявал договорните
си задължения, но в даден момент преустановил плащанията като по договора
възникнали две падежирали и непогасени месечни вноски за главница, за периода
от 10.08.2017 г. до 19.09.2017 г., в общ размер на 645,31 лева, чиято дължимост
ответникът изрично признал в подаденото по ч.г.д.7937/2018 г. възражение. Твърди
се, че ответникът дължи и заплащането на лизингови вноски за възнаградителна
лихва, падежирали в периода от 10.08.2017 г. до 19.09.2017г., в общ размер на
610,70 лева. Съгласно чл.13.5.1 от Общите условия лизингодателят имал право да
прекрати договора в случай на забава в плащането на лизингова вноска, като
съгласно чл.13.6 от Общите условия прекратяването ставало чрез изпращане на
писмено уведомление от лизингодателя до лизингополучателя без предизвестие. С
оглед неизпълнение от страна на ответника на задълженията за заплащане на
дължими суми, договорът за лизинг бил прекратен с писмено предизвестие от
страна на ищеца, връчено лично на ответника на 19.09.2017г. На основание чл.
15.5 от Общите условия лизингополучателят дължал неустойка за прекратяване на
договора по негова вина в размер на три лизингови вноски, като неустойката се
начислявала на база на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди
датата на прекратяване на договора. Дължимата от ответника неустойка била в
размер на 1 886,70 лева, предвид обстоятелството, че договорът бил прекратен
поради непогасяване на две поредни месечни вноски за главница и възнаградителна
лихва. На основание чл.1.35 от Общите условия във връзка с т.18 от Тарифата към
Общите условия, приложими към договорите за финансов лизинг ответникът дължал и
такси във връзка договора за лизинг в общ размер на 660 лева, състояща се от:
сумата от 120 лева, представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка с
връчване на уведомление за прекратяване на договора и сумата от 540 лева,
представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка с изземване на лизинговия
актив поради прекратяване действието на договора. Претендира се уважаване на
исковете.
В срока по чл.131 от ГПК е
постъпил отговор на исковата молба.
Ответникът поддържа, че исковете са допустими, но неоснователни. Не
оспорва, че страните са сключили Договор
за финансов лизинг с № AG0000134/19.06.2017г. за МПС Mercedes-benz CI 500, с
идентификационен № *****. След забавяне на вноската по лизинга, автомобилът бил
задържан от ищеца, а сключеният договор прекратен чрез уведомление за
прекратяване на договор за лизинг №0000134, от дата 19.09.2017 г. След
прекратяване на договора, срещу него било подадено заявление по чл. 410 от ГПК
и образувано ЧГД 7937/2018 г. Ответникът твърди, че не е съгласен с претенциите
за дължими суми, поради което подал възражение срещу заповедта. Оспорва иска за
сумата от 610,70 лв. - възнаградителна лихва за период 10.08.2017г. -
19.09.2017г., като неоснователен и недоказан, и поради нищожност на клаузата,
определяща възнаградителна лихва, доколкото противоречи на закона и морала
предвид уговорения размер от 36%. Оспорва иска за сумата от 1886,70 лева -
неустойка за прекратяване на договора, която се претендирала на основание чл.
15.5. от ОУ, като неоснователен и недоказан поради нищожност на клаузата,
доколкото противоречи на закона и морала предвид уговорения размер. Оспорва
иска за сумата от 660 лв., представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка
с връчване на уведомлението за прекратяване на договора и във връзка с
изземването на лизинговия актив, като недоказан и неоснователен. Моли за отхвърляне
на предявените искове.
Съдът, въз основа на
събраните доказателства, наведените от страните твърдения, доводи и възражения,
в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съдът прецени, че постъпилата
ВЖ вх.№9707/04.02.2020г. на Д.Д. и постъпилия към нея отговор на МОГО БЪЛГАРИЯ
ЕООД, отговарят на изискванията на редовност - подадени са от надлежна страна,
чрез редовно упълномощени проц.представители на страните, в преклузивния срок.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда.
Допустимостта на иска е в предметните предели на въззивното обжалване. По
отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ
от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се
изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с материалния закон,
необоснованост.
Решението се обжалва частично, в уважената му част.
Страните не правят
доказателствени искания.
Обсъждането на изводите на
първата инстанция, вкл. по преценка на събраните доказателства, представлява
оплакване срещу правилността на обжалвания акт.
Въззивният съд намира
предявения установителен иск с правна квалификация чл.422 ГПК за допустим, тъй
като се установява издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ЧГД
№7937/2018г. на ВРС за идентични суми на предявените с исковата молба;
постъпило възражение от длъжника срещу част от сумите по издадената заповед,
същите предмет на исковото производство; упражнено в срок право на кредитора да
установи вземането си със сила на пресъдено нещо. Във възражението по
заповедното дело не се съдържат обосновани възражения срещу вземането.
Предмет на исковото
производство са задълженията за договорна /възнаградителна/ лихва за 1 месец,
вземане за такса за прекратяване на договора и връщане на лизинговата вещ както
и неустойка за предсрочно прекратяване на договора.
От приложените към делото
доказателства се установява, че страните са обвързани от Договор за финансов
лизинг. С протоколно определение от 20.02.2019г. са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства: че между страните е бил сключен Договор за финансов
лизинг № AG0000134/19.06.2017 г., по силата на който на ответника е бил
предоставен лизинговия обект: МПС Mercedes-benz CI 500, с идентификационен № *****,
№ на двигател *****; че към договора са били приложени двустранно подписани от
страните Общи условия и Тарифа към тях; че ответникът е забавил две вноски по
договора; че договорът е прекратен на 19.09.2017 г. и лизинговият обект е бил
предаден на ищеца. Към доказателствата по делото са приобщени договор за
финансов лизинг № 19.06.2017г., общи условия към договори за финансов лизинг
сключвани от „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с физически лица – потребители, както и тарифа
към същите /л.9-26/.
Автомобилът,
предмет на договора за лизинг, е предаден на ответника на 19.06.2017г. в 15:30
часа, за което е съставен приемо-предавателен протокол подписан от страните
/л.27/. На 19.09.2017г. ищцовото дружество е отправило уведомление за
прекратяване на договор за лизинг № 0000134, получено от ответника на същата
дата /л.7-8/.
Страните не спорят относно характера на възникналото между страните правоотношение по договор за лизинг.
Изслушано е заключение на
ССЕ, което настоящият състав кредитира като обективно, което установява, че
размерът на лизинговата цена по договор за финансов лизинг AG00000134 от
19.06.2017г. е 15 058.44 лева. Ответникът направил плащане на първа вноска на
20.07.2017г., в размер на 528.70 лева, след което не е извършвал други плащания
до 18.11.2018г., когато платил 219 лева данък МПС. На 14.12.2018г. и
07.01.2019г. ответникът направил още две плащания всяко в размер 219 лева, за
което не е ясно как е отнесено, за погасяване на кое задължение по договора е
направено. Не е правено искане за съобразяване на това обстоятелство от съда
нито за доизясняване на плащанията посредством експертиза.
Размерът
на непогасената договорна възнаградителна лихва съгласно договора и
погасителния план за периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г. е определен на
609.45 лева. Съобразно заключението, при прилагане на законната лихва
задължението за лихва възлиза на 117.49 лева, а при удвоен размер на законната
лихва – 234.98 лева, съотв. за утроен размер на законната лихва – 352.47 лева.
Размерът
на дължимата непогасена неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, съгласно чл.15.5 от ОУ се определя в размер на последните
три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора или общо 1
783.46 лева. В случай, че непогасената неустойка се изчисли съобразно размера
на законната лихва за периода от 10.08.2017г. до 25.05.2018г. върху
непогасената, но дължима главница по кредита за периода от 10.08.2017г. до
19.09.2017г., то размерът би бил 828.17 лева.
Годишния
лихвен процент по договора за лизинг е фиксиран на 36%, така както било
записано и в самия договор. В устните обяснения вещото лице поддържа
заключението.
Въз
основа на обсъдените доказателства въззивният съд достига до следните правни
изводи по спора:
Решението
се обжалва в частта, в която са уважени исковете на МОГО БЪЛГАРИЯ ЕООД
за приемане за установено между страните, че ответника Д.Ж.Д., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ
на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7937/2018 г. по описа на ВРС:
сумата от 1886.70 лв. /хиляда осемстотин
осемдесет и шест лева и седемдесет стотинки/, представляваща неустойка за прекратяване на договора
по вина на ответника, на основание чл. 15.5 от Общите условия, начислени за
периода от 19.09.2017г. до 19.09.2017г., както и
сумата от 610.70 лв. /шестстотин и десет
лева и седемдесет стотинки/, представляваща договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 10.08.2017г. до
19.09.2017г.
В
частта, в която искът е бил отхвърлен за такси и разноски за връчване на
уведомление и прекратяване на договора, решението не е предмет на въззивното
производство.
Разпоредбата
на чл.342, ал.2 ТЗ предвижда, че с договора за финансов лизинг /ДФЛ/ лизингодателят
се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от
лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение.
Разпоредбата в ал.3 предоставя възможност на лизингополучателя да придобие
вещта по време на договора или след изтичане на срока му. Предвид посочените
правни норми, разпоредбата на чл.344 ТЗ, съгласно която лизингодателят има
задълженията на наемодател по чл.230 ЗЗД, и препращащата норма на чл.347, ал.2 ТЗ, основните задължения на лизингодателя по договора за финансов лизинг са
следните: 1/ да придобие вещта - предмет на договора за лизинг от трето лице
при условия, определени от лизингополучателя; 2/ да предаде лизинговия обект за
ползване на лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките
на срока на договора; 3/ да прехвърли на лизингополучателя собствеността на
лизинговата вещ в уговорения срок. По своята същност финансовият лизинг
представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във
веществена форма по избор на лизингополучателя. Задълженията на
лизингополучателя са предвидени в разпоредбата на чл.345 ТЗ: 1/ има
задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, а именно да си
служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова -
съгласно предназначението й, /чл.232 ЗЗД/, да плаща лизинговата цена и
разходите, свързани с ползуването на вещта /чл.232, ал.2 ЗЗД/, да съобщава
незабавно на лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху
наетата вещ /чл.233, ал.2 ЗЗД/. Поради неизпълнение на основно задължение на
лизингополучателя да заплаща редовно лизинговата цена, договорът е прекратен
едностранно от страна на лизингодателя.
С
развалянето му за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на
предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи връщането им в
случай, че същите са били платени до този момент. В случая, лизингодателя е
упражнил именно потестативното си право да развали договора поради сбъдване на
едно от условията за това съгласно т.13.5, „I”
от ОУ към договора за лизинг – неплащане, вкл. забава в плащането на лизингова
вноска повече от пет дни.
От
изслушаното и неоспорено заключение на вещото лице по ССЕ се установява, че
действително е налице неизпълнение на задължението по договора за заплащане на
вноските по погасителен план. Лизингополучателят е заплатил единствено
първоначална вноска в размер на 3 875 лева както и първа вноска по плана в
размер на 528.70 лева, от които 308.63 лева главница и лихва от 220.07 лева,
дължима за периода 19.06.2017г. до 10.07.2017г., след което не е налице друго
плащане. Не е налице заплащане на падежирала главница за периода от
10.08.2017г. до 19.09.2017г. Горното осъществява основанието по т.13.5, първа
хипотеза от ОУ за разваляне на договора.
Съобразно
заключението, размерът на непогасената възнаградителна лихва по договора за
периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г. възлиза на 609.45 лева. Вещото лице е
посочило какъв е размера на лихвата при изчисляването и в размер не по
погасителен план, а съобразно законната лихва, умножена по две и по три. Не са
ангажирани доказателства от ответника /сега възивник/ за погасяване на това
вземане.
Не се
спори, че посочената крайна дата 19.09.2017г. е датата на прекратяване на
договора за лизинг. Прекратяването се приравнява на разваляне, тъй като е
упражнено едностранно от лизингодателя по вина на лизингополучателя, при
наличие на предпоставките на т.13.5 от ОУ.
Настоящият
състав споделя изводите на първата инстанция относно регулиране на процесното
правоотношение от разпоредбите на ЗПК поради качеството на лизингополучателя на
потребител по см. на пар.13, т.1 от ДР на закона, така и поради естеството и
предмета на договора. Това произтича от спецификите на договора за финансов
лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на лизингополучателя.
За срока на договора последният ползва паричния ресурс на лизингодателя, т.е. в
месечната вноска се включва и част от стойността на вещта, предмет на лизинга.
Налице са и условията по чл.3, ал.3 от ЗПК, поради което към договора
приложение намират разпоредбите на закона. Съгласно чл.24 ЗПК, приложими към
тези правоотношения са и нормите на ЗЗП, съотв. разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК,
съгласно която съдът служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в
потребителски договор. Предявените
претенции както за договорна лихва, така и за неустойка, предмет на въззивното
производство, са точно и ясно посочени в договора и приложимите ОУ на
лизингодателя. Същите не са променяни по времедействие на договора.
Същевременно, възнаградителната лихва представлява компонент от ГПР, уговорена
е във фиксиран размер от 36% в договора за лизинг. Очевидно е от погасителния
план, че същата представлява съществен елемент от погасителната вноска.
Съгласно т.9 от договора за лизинг, ГПР съставлява 42.64% като се формира от
договорната лихва и такса ангажимент. Съгласно относимата разпоредба на чл.19,
ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
упражняване на служебното си правомощие и поради възраженията на ответника,
съдът не констатира при уговаряне клаузата за възнаградителна лихва страните да
са се отклонили от императивната разпоредба, уреждаща защита на потребителя. Не
е извършвана промяна на фиксирания лихвен процент. Компонентите на договора и
дължимите от ответника плащания са ясно посочени в договора за лизинг. Въз
основа на изложеното съдът намира, че не се установяват основания за нищожност
на уговорения годишен процент на разходите, в частност на възнаградителната
лихва като негова компонента. Разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК ограничава ГПР до
петкратния размер на законната лихва (или 50%). Поради това възражението на
ответника за нищожност на клаузата от договора, поддържано и с въззивната
жалба, се явява неоснователно.
По
отношение на претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
финансов лизинг:
Договорът
е прекратен поради наличие на неизпълнение на задължението за плащане на
лизингови вноски съгласно т.13.5 от ОУ. Изслушаното по делото заключение на ССЕ
сочи наличието на едно единствено плащане на вноската за м.07.2017г. Съгласно
т.15.5 от ОУ, при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски – същата се
изчислява въз основа на последните три падежирали лизингови вноски преди
прекратяването. В случая не е спорно, че прекратяването на договора е
настъпило, считано занапред от 19.09.2017г. Към този момент, при изключване на
платената вноска за м.07.2017г., неизплатени са вноските за м.08. и м.09.2017г.
Съобразно заключението последните три вноски са за м.07, 08 и 09.2017г., на
обща стойност от 1 783.46 лева. В тази връзка въззивният съд констатира, че с
решението си съдът е уважил иска до по-високия претендиран размер от 1886.70
лева, в която част решението подлежи на отмяна /за разликата над 1783.46 до
1886.70 лева/.
По
възражението за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ, предвиждаща
неустойка за прекратяване на договора, като неравноправна и нищожна, съдът го намира
за неоснователно. В жалбата си въззивникът визира противоречие с разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, съответно неравноправност на клауза, която не е
индивидуално договорена, а представлява част от съдържанието на Общите условия
на лизингодателя. Съгласно цитираната разпоредба от ЗЗП, неравноправна е
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145
ЗЗП, неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при
вземане предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или
друг договор, от който той зависи, а според чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи
в договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло
от търговеца методика на изчисляване на неустойки в размер, многократно завишен
спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидими от забавата вреди, е в
разрез с принципа на Д.осъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
на услуга, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. Съдът следва да отговори дали е
налице такова несъответствие в уговорената неустойка при предсрочно
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, при това дали същото е
обусловено от положението на потребител на страна в правоотношението. Съгласно
ОУ, неустойката е осъразмерена с три лизингови вноски с настъпил падеж преди
прекратяването.
В случая е налице разваляне
на договора по вина на длъжника – сам длъжникът не оспорва, че е било налице
забавено изпълнение за лизингови вноски в размер на 645.31 лева, което
представлява и основанието за разваляне. Налице е уговорка в Общите условия на
лизингодателя за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в т.15.5,
поради което съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо оставащото
изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на неустойка в
размер на три лизингови падежирали вноски – разваляне на договора и изрична
договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това
основание.
Съдът дължи произнасяне по
възражението за нищожност на неустойката като неравноправна, нарушаваща Д.ите
нрави, на осн.чл.143, т.5 ЗЗП вр.чл.26, ал.1 ЗЗД. Налице е изрично възражение
на ответника, а от друга страна както съгласно чл.7, ал.3 ГПК, така и въз
основа на ТР №1/2010г., т.3 на ОСТК на ВКС, съдът дължи служебно преценка
относно недействителността на неустоечната клауза с Д.ите нрави, т.е. при
надхвърляне на присъщите и функции.
Установената в нормата на
чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и
отсъствието на императивни законови правила, регулиращи начините на
определяне неустойката и нейните граници, както и въведения в гражданските и търговски
правоотношения принцип за справедливост, позволява да се приеме, както изрично
е посочено и задължителна практика на ВКС /вкл.решение № 129 от
09.07.2010 г., по т. д. № 977/2009 г. на II-ро т. о. на ВКС/, че
съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото предели на
нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай към датата на
сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД намира приложение
и при търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието "Д.и
нрави", но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването
им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в това
понятие смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които бранят
правила, принципи, права и ценности -общи за всички правни субекти и тяхното
зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, не само на някоя от
договарящите страни. Такива са принципите на справедливост, на Д.осъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване
несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. /цит.
реш.88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, Първо т.о./ В тази връзка, въпросът
за накърняване на Д.ите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната
клауза, но при отчитане на други фактори. Съгласно задължителната практика на
ВКС, обективирана в Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3,
преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските договори
/договорът за лизинг е абсолютна търг.сделка съгл.чл.1, т.15 ТЗ/ поради
накърняване на Д.ите нрави се извършва въз основа на различни критерии,
например: естеството на задълженията на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. В
случая размерът е ограничен до три лизингови вноски с настъпил падеж. Съдът не
би могъл да осъразмери вредата за кредитора –лизингодател с друго освен с
плащането, което би получил от лизингополучателя до края на срока на договора,
т.е. до 10.06.2019г., вкл. при евентуално придобиване на лизинговата вещ.
Договорът е развален още в началото на действието му през м.09.2017г. при
оставащи неплатени повече от 20 вноски и цена на МПС 14 500 лева.
Същевременно, вещта е върната на лизингодателя, който свободно може да я отдаде
отново за ползване на трето лице /или продаде на трето лице/като извлече полза
от това.
Съдът
съобразява съществуваща ръководна съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, обективирана
в тълкувателната част на решение №193/9.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. по
описа на ВКС, ТК, I ТО, съгласно която уговорката за неустойка при предсрочно
прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина
на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от лизинговата
цена, е нищожна, поради противоречие с Д.ите нрави, т. к. излиза извън
присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече разваления
договор получава имуществена облага от насрещната страна, в размер, какъвто би
получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на
собствената му вещ, което води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава
принципа за справедливост. В случая договорната отговорност на
лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на лизинговата вноска при
оставащи още 21 вноски. От заключението се установява, че сборът от три
падежирали главници възлиза на 1 783.46 лева, а не сумата посочена от
ищеца 1882.14 лева. Неустойката обезпечава изпълнението, но в случая се
проявява нейната обезщетителна и санкционна функция, която страните са
ограничили до трикратния размер на вноската. Същата има за предназначение да
обезщети лизингодателя за вредите от предсрочното прекратяване на договора о
вина на лизингополучателя. Съдът намира, че уговорката не разкрива белези на
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5 вр.чл.146 ЗЗП, не е налице и
нарушаване Д.ите нрави, в съгласие с договорната свобода, поради което
претенцията е основателна. Размерът е съобразен с изричната воля на страните и
ограничен до трикратната погасителна вноска по договора. Съдът не е сезиран с
искане за намаляване размера на неустойката поради прекомерност с оглед участие
в правоотношението на страната на лизингополучателя на нетърговец.
За
разликата в сумата по претенцията и заключението по експертизата, решението на
ВРС следва да бъде отменено и искът отхвърлен.
Като е
достигнал до аналогични правни изводи, РС е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Разноски
за въззивното производство с оглед изхода му се следват на въззиваемата страна,
която изрично е заявила, че не претендира разноски.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №№111/09.01.2020г., постановено по ГД №12179/2018г.
на 41 състав на ВРС, в обжалваната част, с която съдът: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Ж.Д., с ЕГН
********** и адрес *** ДЪЛЖИ на „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр.София, ул.„Н. Хайтов“ №12, ет.2, офис 3, разликата над 1 783.46 лева до
претендираните 1886.70 лева, представляващи неустойка за прекратяване на
договор за финансов лизинг от 19.06.2017г., по вина на лизингополучателя, за които е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по ЧГД № 7937/2018г. по описа на ВРС,
начислена за периода от 19.09.2017г. до 19.09.2017г., като вместо това
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********* и
седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Н. Хайтов“ №12, ет.2, офис 3 срещу
Д.Ж.Д., с ЕГН ********** и адрес ***, иск за установяване, че ответникът дължи
на ищеца разликата над 1 783.46 лева до претендираните 1886.70 лева,
представляващи неустойка за прекратяване на договор за лизинг от 19.06.2017г.,
по вина на лизингополучателя, за които
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ЧГД
№ 7937/2018г. по описа на ВРС, начислена за периода от 19.09.2017г. до
19.09.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №№111/09.01.2020г.,
постановено по ГД №12179/2018г. на 41 състав на ВРС, в обжалваната част, с
която съдът: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Д.Ж.Д., с ЕГН ********** и адрес *** ДЪЛЖИ на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК
********* и седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Н. Хайтов“ №12, ет.2,
офис 3, суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ЧГД № 7937/2018г. по описа на ВРС, както следва: за сумата от 1 783.46 лв.,
представляваща неустойка за прекратяване на договор за финансов лизинг от
19.06.2017г. по вина на ответника, на основание чл. 15.5 от Общите условия,
начислена за периода от 19.09.2017г. до 19.09.2017г., както и за сумата от 610.70 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва към договора за лизинг, начислена за периода от
10.08.2017г. до 19.09.2017г.
В останалата част решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: