РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 3025 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20005503/08.01.2021 г., постановено по гр.д. № 21482 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 171 състав, първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството в частта, в която е бил предявен иск с правно основание чл. 439 ГПК от ищеца Г.Д.Д. срещу ответницата Г.Г.Д. за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответницата сумата от 5400,00 лева, представляваща издръжка по чл. 144 от СК за периода от 01.09.2018 г. до 31.08.2019 г. С крайния съдебен акт ответницата е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 5400,00 лева, представляваща неоснователно получена издръжка за периода от 01.09.2018 г. до 31.08.2019 г. г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от завеждане на исковата молба в съда – 08.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответницата е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 516,00 лева, представляваща направените по делото разноски. Ищецът е бил осъден да заплати сумата от 216,00 лева на Софийски районен съд, представляваща държавна такса по иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Срещу решението в осъдителната част е подадена въззивна жалба от ответницата, в която се твърди, че съдебният акт в тази част е постановен при съществено нарушение на процесуалния закон, при неправилна преценка на фактите, довела по неправилно прилагане на материалния закон, и при необоснованост. Твърди се, че искът бил недопустим – не била внесена дължимата държавна такса и исковата молба не съдържала задължителните реквизити по чл. 127 от ГПК. СРС бил приел, че нормата на чл. 144 от СК била императивна и трябвало да се тълкува стеснително. Посочва се, че редовната форма на обучение не изключвало обучението по време на редовен стаж. Стажът също бил форма на обучение и при него нямало и не можело да има задочност на обучението – той винаги бил редовна форма на обучение. Твърди се, че ответницата не е губила студентските си права, не е преставала да бъде студент, докато се е обучавала на стажа си, и това било видно от факта, че след като е свършила стажа е продължила в магистърска степен образуванието си, като не ѝ бил даден нов факултетен номер, а е запазила този от бакалаварската си степен. През време на стажа си ответницата не получавала заплата, защото това била редовна обучителна форма, а не форма на престиране на личен труд и знания. Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че направеното изменение по смисъла на чл. 214 от ГПК в съдебно заседание било недопустимо. Законът не давал възможност да се предявява нов иск чрез изменение на петитума на исковата молба. Направено е искане за отмяна на решението и оставяне без уважение на исковата претенция. Направено е искане за присъждане на разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, в който се поддържа, че депозираната жалба е неоснователна. Посочва се, че по време на стажа си ответницата не била редовен студент и не ѝ се дължала издръжка – липсвало удостоверение, че ответницата е редовен студент или платежен документ за заплатен есенен или пролетен семестър за учебната 2018 – 2019 г. В текста на чл. 144 от СК се говорило за деца, учещи редовно, а не стажуващи. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното решение.
В открито съдебно заседание страните по спора не са се явили лично, а са били представлявани от пълномощниците си. Пред въззивния съд адвокат Б., пълномощник на въззивницата – ответник, е уточнил, че с подадената въззивна жалба се атакува решението на СРС единственото в осъдителната част. На етап устни състезания са били преповторени накратко доводите, изложени във въззивната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски, за които е бил представен списък по чл. 80 от ГПК.
На етап устни състезания процесуалният представител на въззиваемия – адвокат Б., частично е преповторил доводите си в отговора на въззивната жалба. Посочил е, че текстът на чл. 214 от ГПК давал възможност на ищеца успоредно с предявения иск, ако иска да предяви още един иск, ако иска да смени основанието, ако иска да добави и нов ответник. В тази връзка пълномощникът е изразил становище, че възраженията в жалбата в тази насока са неоснователни. Заявена е претенция за присъждане на разноски, за което е бил представен списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивната инстанция е било допуснато събирането на доказателства – като писмено доказателство по делото е било прието удостоверение, издадено на ответницата на 31.08.2020 г., заедно с превод към него.
Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваната част от съдебно решение е
валидно, но процесуално недопустимо.
В искова молба с вх.
№ 2009742/15.04.2019 г. ищецът е посочил, че със съдебно решение №
323775/26.01.2018 г., постановено от СРС, III ГО, 92 състав и потвърдено с решение №
1402/27.02.2019 г. на СГС, ГО, II брачен
въззивен състав, е бил осъден да заплаща месечна издръжка на ответницата в
размер на 450,00 лева, считано от 12.06.2016 г. Изложени са твърдения, че в
периода от 01.09.2018 г. до 31.08.2019 г. ответницата е била стажант по
програма в Европейска организация за безопасност на авиацията, поради което не
се е обучавала в редовна форма на обучение. В петитума на исковата молба е било
поискано да се установи, че ищецът не дължи присъдената издръжка в размер на
450,00 лева месечно, считано от 01.09.2018 г.
В отговора на
исковата молба ответницата е възразила срещу основателността на исковата
претенция.
С Определение №
90043/17.05.2020 г., съставляващо по същността си определение по чл. 140 от ГПК, първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв с правно основание по
чл. 439 от ГПК и е разпределил съобразно това доказателствената тежест между
страните. Няма данни страните да са възразили по доклада по делото.
В
открито съдебно заседание от 08.11.2020 г. пълномощникът на ищеца е депозирал
заявление, с което е поискал съдът да допусне допълване на петитума на исковата
молба в следния смисъл: „И МОЛЯ, да осъдите ответницата да ми заплати
получената от нея неоснователно издръжка в размер на 5400,00 лева, заедно със
законната лихва от 01.09.2018 г.”. С протоколно определение съдът е допуснал
иска да се счита предявен при обективно-кумулативно съединяване на искове, а
именно: ответницата да бъде осъдена да плати сумата в размер на 5400,00 лева,
представляваща неоснователна издръжка ведно със законната лихва от 01.09.2018
г.
Въззивният
съд счита, че съдът, допускайки горепосоченото изменение на иска, е допуснал
процесуално нарушение, което е било възпроизведено и в крайния му акт по същество
на спора, върху който настоящата инстанция осъществява инстанционен контрол.
Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане, или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно, или размера. Правната теория и съдебната практика познават допустими хипотези на изменение на иска чрез добавяне на основание или искане. Изменението обаче не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като това води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 от ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 от ГПК промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на делото. Съгласно чл. 210, ал. 1 от ГПК, обективното съединяване на искове срещу един и същи ответник е възможно само с първоначалната искова молба, не и с последваща молба по време на разглеждане на делото.
Видно от съдържанието на горепосоченото заявление ищецът е поискал защита от съда на ново основание – недължимо платена сума, незаявено с исковата молба, и чрез осъдително решение. При образуване на процеса ищецът е търсил защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск, въз основа на който да се установи, че ищецът не дължи издръжка. По делото липсват данни за изменение на фактите в хода на процеса, които съдът следва да вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, и на които принципно ищецът може да се позове, за да премине от установителен към осъдителен иск с оглед максимална защита на правния си интерес. Ищецът е поискал не просто добавяне на нов петитум, а произнасяне от съда по изцяло нов иск с нови основание и петитум, добавяйки искането ответницата да бъде осъдена да му върне недължимата сумата в размер на 4500,00 лева. Страната е предприела едновременно добавяне на ново основание и нов петитум към вече предявения с исковата молба установителен иск, след размяната на съдебните книжа по делото и изготвянето на проекто – доклада по чл. 146 ГПК. Съгласно чл. 210, ал. 1 от ГПК, обективното съединяване на искове срещу един и същи ответник е възможно само с първоначалната искова молба, но не и с последваща молба по време на разглеждане на делото.
Предвид
гореизложеното, решението в обжалваната част се явява недопустимо и като такова
следва да бъде обезсилено, а делото следва да бъде прекратено в тази част. В
тази хипотеза е безпредметно, а и в разрез с процесуалните правила, въззивният
съд да се произнася по оплакванията в жалбата по отношение правилността на
решението на СРС.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която ответницата е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 516,00 лева, представляваща направените по делото разноски. На въззивницата – ответник се дължат разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. Страната претендира такива за адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лева и за платена държавна такса в размер на 108,00 лева, като по делото са представени доказателства за посочените разходи. Въззиваемата страна не е направила възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от въззивницата. Предвид изложеното искането за разноски следва да се уважи в пълен размер.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 20005503/08.01.2021 г., постановено по гр.д. № 21482 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 171 състав, В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд е осъдил ответницата Г.Г.Д., ЕГН **********, да заплати на ищеца Г.Д.Д., ЕГН **********, сумата от 5400,00 лева, представляваща неоснователно получена издръжка за периода от 01.09.2018 г. до 31.08.2019 г. г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба в съда – 08.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като недопустимо и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ОТМЕНЯ Решение № 20005503/08.01.2021 г., постановено по гр.д. № 21482 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 171 състав, В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд е осъдил ответницата Г.Г.Д., ЕГН **********, да заплати на ищеца Г.Д.Д., ЕГН **********, сумата от 516,00 лева, представляваща направен по делото разноски.
Първоинстанционното решение в останалата част не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Г.Г.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата в размер на 708,00 (седемстотин и осем) лева, представляваща адвокатско възнаграждение и платена държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.