РЕШЕНИЕ
№ 108
гр. Враца, 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иван Цв. Иванов
при участието на секретаря А. Л. М.
като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело №
20241420102266 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. А. Б. с ЕГН ********** и адрес гр. **********
срещу „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 първоначална искова молба, с която е предявен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, хипотеза 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във
вр. с чл. 23 от Закона за потребителския кредит ЗПК) и чл. 143, ал. 3, т. 5 от Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) за установяване на нищожността на чл. 18, ал. 1 от договор
за потребителски кредит № 974199 от 02.12.2023 г., уреждащ начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, поради противоречието й с добрите нрави и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатата сума по кредита.
Ищцата поддържа, че на 02.12.2023 г. между нея като кредитополучател и ответника
„Кредирект“ ЕООД като кредитор бил сключен договор за потребителски кредит №
********** , съдържащ клаузи, които ищцата намира за неравноправни, незаконосъобразни
и съответно нищожни, при следните условия: 1 200,00 лева главница; 47 % фиксиран лихвен
процент; 57,19 % годишен процент на разходите (ГПР); 3 погасителни вноски, 1 776,00 лева
– обща сума, дължима от кредитополучателя; обезпечение – поръчител или банкова
гаранция. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за заем ищцата е следвало в срок от 2 дни от
сключването на същия договор да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от
1
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата
сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва;
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на няколко
условия. Сочи се, в чл. 18, ал. 1 от договора за заем е предвидено, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще
дължи на кредитора неустойка в размер на 480,81 лева, като ищцата намира тази клауза за
нищожна като противоречаща на добрите нрави. Въпросното вземане, макар и именувано
„неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите
на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е
гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки
за сигурно неизпълнение – осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в двудневен
срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага,
съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Развиват се по –
нататък в исковата молба съображения, че предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на
дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а
внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП в договорното съдържание с
цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че
неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се
дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция. Ищцата счита, че посочената клауза с
която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за
нищожна на основание както на основание чл. 143, ал. 5, т. 5 от ЗПП, така и на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника по първоначалната искова молба „Кредирект“
ЕООД е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище, че предявените искове са
допустими, но неоснователни. Поддържа се, че в случая е налице злоупотреба с право от
страна на ищцата, като се развиват подробни мотиви в тази насока. Излага се, че посочената
неустойка не е нищожна, като същата не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Твърди се на
следващо място, че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения –
2
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл.
11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответникът е предоставил паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният
договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищцата, която е попълнила
искане за сключване на договор за кредит, получила е подробна информация за желания от
нея кредитен продукт под формата на стандартен европейски формуляр и е имала пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, включително да предложи
различни формулировки. Дори да не е могла да обмисли достатъчно добре ангажимента,
който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща я да предостави обезпечение по
кредита, кредитополучателят е разполагала с цели 14 дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което е получила още със
стандартния европейски формуляр, без да е обвързана по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици като
заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се
гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е била удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение
като издаването на запис на заповед например. В случая ищцата Д. А. Б. не се е възползвала
от нито едно от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищцата става ясно, че потребителят
изобщо не е имала намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на
кредита е целяла да се обогати неоснователно за сметка на кредитодателя си, като ползва
сумата по кредита и впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу
своя кредитор. Очевидно е, че същата е договаряла недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 от ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да
черпи права от неправомерното си поведение. Въз основа на тези и други подробно
изложени съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск и да присъди на
първоначалния ответник разноски, като се прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищцата.
В срока по чл. 131 от ГПК „Кредирект“ ЕООД е подало срещу Д. А. Б. насрещна
искова молба, с която са съединени иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал.
1 от ЗЗД и предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 23 от ЗПК за
сумата 1 200,00 лева – главница по договор за потребителски кредит № ********** от
02.12.2023 г.
Твърди се в насрещната искова молба, че между страните е налице договор за
потребителски кредит, по силата на който „Кредирект“ ЕООД е предоставило на
ответницата по насрещния иск Д. А. Б. заемна сума в размер на 1 200,00 лева. Заемната сума
3
е предоставена на кредитополучателя на датата на сключване в брой чрез наредено плащане
по Изипей съгласно чл. 2 от договора. Съгласно чл. 3 от договора и погасителния план,
кредитополучателят се е задължила да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 47
% на 3 месечни вноски с дата на първо плащане 02.01.2024 г. и последна вноска на
04.03.2024 г., като в погасителния план са посочени конкретните дати на месечните падежи.
Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди Д. А. Б. на основание чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за
недействителен – на основание чл. 23 от ЗПК, да заплати на „Кредирект“ ЕООД сумата 1
200,00 лева, представляваща неизплатено задължение за главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 02.12.2023 г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на насрещния иск до окончателното плащане. Претендират се разноски.
В постъпилия в срока и по реда на чл. 131 от ГПК Д. А. Б. оспорва насрещната искова
молба изцяло, развивайки подробни съображения и поддържайки съображенията, изложени
в исковата молба.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и исканията и възраженията на страните, приема за установено следното:
Не е спорно между страните, че помежду им е възникнало облигационно отношение по
договор за потребителски кредит № ********** от 02.12.2023 г., сключен между Д. А. Б.
като заемател и „Кредирект“ ЕООД като заемодател, за сумата 1 200,00 лева, която ищцата е
усвоила. Процесният договор за потребителски кредит е сключен при следните параметри:
срок на кредита – 3 погасителни вноски, първа падежна вноска на 02.01.2024 г. и последна
на 04.03.2024 г., фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по кредита – 47 %, а относно
годишния процент на разходите (ГПР) по кредита е отразено, че възлиза на 57,19 %.
Посочено е също, че ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК,
съгласно формулата към приложение 1 към същия закон и включва единствено договорената
между страните възнаградителна лихва. Представен като доказателство е и стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит във връзка с
процесния договор. Други относими по делото доказателства не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
По първоначално предявения иск.
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, хипотеза 3, във вр. с чл. 23 от ЗПК
и чл. 143, ал. 3, т. 5 от ЗЗП в тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че клаузата за неустойка в чл. 18, ал. 1 от сключения договор за потребителски
кредит № ********** от 02.12.2023 г. нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Съдът споделя съображенията на ищцата, че
процесната клауза за неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на
4
своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от
ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК, в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В чл. 6 от договора е предвидено, че договорът
за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или
поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл. 18, ал. 1 в случай, че
кредитополучателят не представи договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 480,81 лева,
платими посредством разсрочено плащане по начина, посочен в погасителния план, който е
част от договора за кредит (стр. 2 от договора). Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в Тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на Върховния касационен съд (ВКС), а
именно – такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечението на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в двудневен срок от
сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени
условия (чл. 6 от договора), като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран
размер от 480,81 лева – чл. 18, ал. 1 от договора. По начина, по който е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите да се предостави обезпечение и риска от предоставянето на кредит към
5
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата
на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и
се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага
извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1, във вр. с ал. 4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по чл. 18, ал. 1 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че
предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 18, ал. 1 от
договор за договора за кредит, поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва
да бъде уважен.
По насрещния иск.
В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, хипотеза 1 от
ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК е да докаже при условията на пълно
и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици,
a именно: че между „Кредирект“ ЕООД и Д. А. Б. е възникнало облигационно
правоотношение по процесния договор за потребителски кредит, по силата на което за
кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума за главница в
претендирания размер. Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава
провежда принципа на законността, закрепен в чл. 4 от Конституцията на Република
България (КРБ). Затова чл. 5 от ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и
задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона.
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни
норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало, закрепено в чл. 6
от ГПК. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,
когато: 1) е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква
събиране на доказателства; 2) е относимо до формата (външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ); 3) е налице противоречие с добрите нрави, като
в този смисъл е трайната съдебна практика: решение № 229от 21.01.2013 г. по търг. дело №
1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК
на ВКС и др.; 4) е налице неравноправна клауза. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Договорът за кредит е
6
сключен в писмена форма и съдържанието му е представено на еднакъв шрифт с размер не
по-малко от 12 пункта, с което е изпълнено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съдът счита, че
са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, и 12, а т. 8 и т. 9а, както и че
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, са неприложими към вида на договора. Посочен е общият размер на
кредита, уговорен е фиксиран лихвен процент за срока на договора.Спазено е и изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, като в договора е уредено правото на потребителя да се откаже
от договора, както и срока и другите условия за упражняването му, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, както
и за размера на лихвения процент на ден. Съдът намира обаче, че не е спазено изискването
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя. Легалната дефиниция на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула.
Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо и задължително, защото предоставя на потребителя възможността да
съобрази реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите
последици от сключване на договора и по този начин да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи или не. Нарушение е налице, тъй като в
процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна
стойност на ГПР – 57,19 %. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият от 57,19 %). Посоченият лихвен процент от 47 % не е ясно как точно се
съдържа в ГПР и как е изчислен по отношение на общия ГПР. Посочено е, че единствено
уговорената възнаградителна лихва е включена при изчисляване на ГПР. Неустойката, която
е включена в погасителните вноски също не е включена в ГПР. По този начин потребителят
е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт. Годишният процент на разходите представлява величина, чийто
7
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, поради което приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР, както и общото посочване, че
размерът му е изчислен в съответствие с приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК и
посочените в закона допускания, без да са конкретизирани кои точно, не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо в договора трябва да е посочено
не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), за съда съществува задължение да провери
дали посочения в договора размер на ГПР е изчислен правилно, съобразно императивното
правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР,
залегнала и в самата директива. Това е така, защото неправилното изчисляване и посочване
на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора. Приема се още, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не
са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Много често се
получава така, че неправилното изчисление има за цел и да заобиколи изискването на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, поради което на това основание така формулираната клауза също би била
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна,
какъвто е и настоящия случай, тъй като реално ГПР, без включения лихвен процент и
неустойка, в проценти възлиза на 57,19 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В този смисъл процесният договор за
кредит дори формално не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в
него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. В резултат последният не съответства на действителния такъв,
8
определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение
на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му
осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В този смисъл е и практиката на СЕС, като в решение от 16.07.2020 по дело C-686/19
на СЕС се приема, че понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в
член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното
удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия за
евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и
условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от
друга страна, тези разходи са известни на кредитора. Решението касае разходи за
удължаване на срока на договора, но е относимо и към настоящия случай, доколкото
разходите за обезпечение на задълженията по договора чрез неустойка са известни на
кредитора към датата на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Между
страните не е налице спор относно обстоятелствата, че помежду им е възникнало
облигационно отношение по договор за потребителски кредит № ********** от 02.12.2023
г., сключен между Д. А. Б. като заемател и „Кредирект“ ЕООД като заемодател, за сумата от
1 200,00 лева, която ищцата е усвоила. На ответницата бе възложена процесуалната тежест
да установи положителния факт на погасяване на главницата по договора, като не ангажира
каквито и да е доказателства в тази насока. Напротив, поискала е при уважаване на исковата
претенция, съдът да приложи нормата на чл. 241 от ГПК, чрез разсрочване на задължението.
Не са налице предпоставките за прилагане на тази разпоредба, доколкото ответницата не е
ангажирала никакви доказателства за приложението й. Предвид изложеното, предявеният
иск за главница се явява основателен, поради което ще бъде уважен изцяло, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба в съда – 26.09.2024 г.
По разноските.
По първоначалния иск ищцата е доказала разноски в размер на 50,00 лева – заплатена
държавна такса, които ответникът следва да бъде осъден да й заплати. По отношение на
разноските за безплатно адвокатско представителство на ищцата по главния иск, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, настоящият съдебен състав намира следното: В чл. 38, ал. 1
от ЗАдв е предвидена възможност за оказване на безплатна правна помощ и съдействие на:
лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на
друг юрист, като в ал. 2 от същата разпоредба се посочва, че ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
9
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в определение № 163 от 13.03.2016 г.,
постановено по ч. гр. дело № 2266/2016 г., I г.о. на ВКС, ако противната страна твърди, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните
по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без
насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл. 38 от ЗАдв, тя
следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството,
като опровергае наличието на поддържаното основание. С молба с вх. № 16676/06.12.2024 г.
на Врачански районен съд ответното дружество е оспорило наличието на материална
затрудненост на ищцата, като е отправило искане да бъде задължена същата да представи
декларация за имущественото си състояние. Съдът е указал на ищцата Д. А. Б. да представи
декларация за доходите си, но това не е сторено, като е посочено, че това действие на съда
се намира за неправомерно. Ответникът е представил искане за сключване на кредит от
02.12.2023 г. (л. 59-60 от делото), в което е деклариран от ищцата разполагаем доход от
850,00 лева, живее при родителите си и няма задължения. Съдът счита, че в конкретния
случай не се установява материална затрудненост на ищцата, доколкото в представеното
искане за сключване на договор за кредит е деклариран от същата разполагаем доход към
02.12.2023 г. в размер на 850,00 лева. Тази сума се намира над приетата от Националния
статистически институт линия на бедност за страната за 2024 г. в размер на 526,00 лева. В
искането за кредит е посочено, че ищцата живее с родителите се, като не са декларирани
месечните й разходи. В допълнение на горното, следва да се посочи, че не е представена
декларация за материално и гражданско състояние, в която под страх от наказателна
отговорност да са декларирани доходите на ищцата, месечните й разходи, както и
притежаваното от нея движимо и недвижимо имущество. По насрещния иск ищецът също е
доказал извършване на разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева. Доказал е и
разноски в размер на 480,00 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, посочена в чл. 18, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № ********** от 02.12.2023 г., сключен между Д. А. Б. с ЕГН
********** и „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *********, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на Д. А. Б. с ЕГН ********** и
адрес гр. ********** сумата 50,00 лева-направени по делото разноски по главния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК Д. А. Б. с ЕГН
********** и адрес гр. ********** да заплати на „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 сумата 1
200,00 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №
10
********** от 02.12.2023 г., сключен между Д. А. Б. с ЕГН ********** и „Кредирект“
ЕООД с ЕИК *********, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.09.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Д. А. Б. с ЕГН ********** и адрес гр.
********** да заплати на „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 съдебно-деловодни разноски в
размер на сумата 50,00 лева – държавна такса и сумата 480,00 лева с ДДС – заплатено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
11