№ 1400
гр. ****, 24.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Петя Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430103029 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от Г. В. Й. от гр. **** против „*****“ АД гр.
София. В молбата се твърди, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № 407526/ 02. 02. 2021 год. в съответствие със закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди се, че съгласно
приложение № 1 към договора кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя кредит при следните параметри: главница от 500 лева;
срок на договора- 30 дни; 1 вноска; годишна лихва за ползване на кредита- 40.
54 %; годишен процент на разходите по кредита- 49 %; размер на погасителна
вноска- 534,61 лева. Твърди се, че от приложение № 1 към договора, както и
от погасителния план към него става ясно, че за кредитополучателя възниква
задължение да заплати неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение
в указания в договора срок, като общият размер на тази неустойка възлиза на
34, 61 лв. Твърди се, че в договора, както и в приложенията към него липсват
указания и разпоредби относно начислената неустойка, както и условията за
нейното прилагане. Твърди се, че ищецата е заплатила на 04. 03. 2021 год.
сумата от 165, 16 лв. и на 12.03.2021 год. сумата от 534, 61 лв. Ищцата счита,
че процесният договор за потребителски кредит № 407526/ 02. 02. 2021 год. е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във вр. с
чл. 26 ал. 1 пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД. Твърди се, че ответното дружество
1
представлява финансова институции по смисъла на чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Твърди се,
че видно от предмета на дейност на ответното дружество в ТР при АВ е, че
дружеството извършва дейност като финансова институция, изразяваща се в
отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл. 3
ал. 1 т. 3 и чл. 2 ал. 2 т. 6 от Закона за кредитните институции, воден от БНБ по
реда на чл. 3а от ЗКИ. Твърди се, че процесният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния ЗПК, в който законодателят предвижда
строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени
в глава трета на ЗПК, както и ЗЗП. Твърди се, че кредитополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК- потребител е всяко физическо
лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Твърди се, че
според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Твърди се, че в случая е нарушена
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във връзка с невключването на
клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в ГПР. Твърди се, че съгласно
чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Твърди се, че съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
2
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Твърди се, че предвид изложеното е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Твърди се, че в конкретния
случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Твърди се, че в ГПР не
е включена предвидената неустойка, която представлява скрита
възнаградителна лихва. Твърди се, че всичко това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
Твърди се, че това се явява и в директно противоречие с чл. 3 пар. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13 ЕИО. Твърди се, че бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Твърди се, че от посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е необходимо в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Твърди се, че несъответното в случая е, че заемната сума по договора за
кредит възлиза на 500 лв., а сумата, която е върнала кредитополучателката,
предвид краткия срок на договора, е почти двойна- 699, 77 лв. Твърди се, че
договорът въвежда неустойка за кредитополучателя в случай, че цитираното
задължение за предоставяне на обезпечение не бъде изпълнено. Твърди се, че
клаузата за неустойка и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем налага разбирането, че по своето същество последната
представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка. Твърди се, че същевременно
3
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва,
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че е явно кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Твърди се, че това става ясно и от погасителния план към
договора, като кредиторът изначално включва неустойката към месечната
погасителна вноска. Твърди се, че предвид гореизложеното вземането за
неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите, но
това не е сторено. Твърди се, че клаузата за неустойка е нищожна на
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че съгласно разясненията, дадени с
ТР № 1 от 15. 07. 2010 год. по тълк. д. № 1/ 2009 год. на ОСТК на ВКС
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Твърди се, че в случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Твърди се, че задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Твърди се, че предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Твърди се, че уговаряне на неустойка за
неизпълнение на това задължение с фиксиран размер е в разрез с добрите
нрави. Твърди се, че това е така, тъй като по този начин се цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения
годишен процент на разходите. Твърди се, че освен горното клаузата се намира
в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел,
транспонирана в ЗПК. Твърди се, че на практика подобна уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. Твърди се, че по този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не
стори това дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава. Твърди се, че замисълът на изискването за проверка на
4
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение, въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Твърди се, че целта
за която е уговорена процесната неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я прави
нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Твърди се, че по отправено
преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е
постановено решение от 21. 03. 2024 год. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Твърди се, че в конкретния случай е
посочено, че ГПР е 49. 00 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Твърди се, че предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната неустойка, то тя е с характер на възнаграждение и
следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Твърди се, че
при изчисляване на ГПР с включена неустойка, използвайки онлайн
калкулатор се получава ГПР от 125. 76 %, което многократно надхвърля
установения максимум съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в този
случай макар и да е посочен размер на ГПР, то същият не отговаря на
действителния такъв. Твърди се, че с оглед всичко изложено сключеният
между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл.
22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че предвид
недействителността на договора, то на основание чл. 23 от ЗПК ищцата е
следвало да върне само главницата по договора за кредит, като всички други
суми по договора за кредит се явяват платени без основание. Твърди се, че
заплатената сумата от 199, 77 лв. на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД
подлежи на връщане като недължимо платена по недействително
правоотношение. В заключение ищцата моли съда да прогласи на основание
чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за недействителен сключения между
5
страните договор за потребителски кредит № 407526/ 02. 02. 2021 год., а в
случай на отхвърляне на горния иск при условията на евентуалност да
прогласи за нищожна клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, като
неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Отделно от това ищцата
моли съда да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 199, 77 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит
№ 407526/ 02. 02. 2021 год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
Безспорно по делото е, че на 02. 02. 2021 год. между „*****“ АД гр.
София като кредитодател и Г. В. Й. от гр. **** като кредитополучател е бил
сключен договор за потребителски микрокредит № 407526. Видно е, че
съгласно договора на ищцата е бил предоставен кредит от 500 лв. Видно е, че
лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40. 54 %, а
годишният процент на разходите е в размер на 49. 00 %. Според раздел V от
договора кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден,
считано от от деня на предоставяне на кредита, да предостави на
кредитодателя едно от следните обезпечения, а именно: двама поръчители-
физически лица, които следва да отговарят на определени условия, или
банкова гаранция. В чл. 5. 6 от договора е посочено, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
кредитополучателят дължи неустойка, чийто размер е индивидуално
определен и изрично посочен в приложение № 1 към договора и погасителния
план, като същата се начислява и заплаща заедно със съответната погасителна
вноска. Видно е, че общият размер на начислената неустойка възлиза на 148,
50 лв.
Основателен е доводът на ищцата, че така въведената клауза за
неустойка е нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Процесната неустойка от договора за потребителскикредит е предвидена за
6
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок
за представяне на тези обезпечения, както и са въведени редица сложни
условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си част несъобразени
с конкретния размер на предоставения заем. При съобразяване на тези
характеристики следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените
й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните задължения. На първо място горното следва от
това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на 500 лв., а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на148, 50 лв., т. е. в размер почти 1/ 3 от главницата по
кредита.Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените
му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението,
но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
7
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване на
сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
кредита.Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича
от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът приема, че
посочената клауза за обезщетителна неустойка от процесния договор за
кредит се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
В тази връзка се поставя и следващият въпрос: дали неустойката е
следвало да бъде включена в ГПР. Според настоящия съдебен състав
отговорът е положителен. Тук е мястото да се отбележат на първо място
разясненията, дадени в решение от 21. 03. 2024 год. по дело C-714/22 на СЕС.
В т. 44 от същото съдът е дал указания на българския съд да вземе предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този
договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на
тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението
8
за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора
посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се
съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата
нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на
понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В случая
неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение, очевидно
представлява договорна конструкция за прикриване на допълнително
възнаграждение по кредита. Кредиторът е бил убеден, че неустойката ще
стане изискуема, затова я е включил в погасителния план още при сключване
на договора и даже е предвидил разсроченото й плащане заедно с месечните
вноски за възнаградителна лихва и главница. Налице е недобросъвестно
използване на затрудненото положение на длъжника, като са му поставени
неизпълними условия за получаване на кредита. А след като неустойката е
скрито възнаграждение за кредитора, същата е следвало да се включи в
общите разходи по кредита за потребителя, тоест и в ГПР. При това положение
договорът не съответства на императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК и се явява недействителен, като следва да се отбележи, че при включване
на размера на обезщетителната неустойка действителният ГПР по кредита би
надвишил значително петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения. По този начин на практика се е стигнало и до заобикаляне на
нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което съставлява допълнително основание за
недействителност на процесния договор. В заключение може да се обобщи, че
предявеният от Г. В. Й. отрицателен установителен иск се явява основателен и
следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
С оглед на обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, като в този
случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, а именно: 500
лв. Нищожното правно основание се приравнява на липса на основание. Оттам
платени без основание се явяват внесените от ищцата суми за неустойка и
лихва, които видно от приложените към исковата молба разписки от 04. 03.
2021 год. и 12. 03. 2021 год., са в размер общо на 199, 77 лв. С оглед на това
9
исковата претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и
доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата направените
деловодни разноски в размер на 85, 00 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение. При определянето на размера на дължимото се
възнаграждение съдът съобрази разясненията, дадени в постановеното на 25.
01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С- 438/ 22, както и
действителната фактическа и правна сложност на делото, и намира, че общо
по предявените искове следва да се присъди възнаграждение в размер на 450
лв.
По така изложените съображения ****ският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „*****“
АД гр. София, ЕИК **********, като кредитодател, и Г. В. Й. от гр. ****, ЕГН
**********, като кредитополучател, договор за потребителски кредит №
407526/ 02. 02. 2021 год.
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. **** № 16, бл. П***, ет. 8, представлявано от С.Ю.Ав, да
заплати на Г. В. Й. от гр. ****, ЕГН **********, сумата от 199, 77 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № 407526/ 02. 02. 2021 год., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба /15. 05. 2025 год./ до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. **** № 16, бл. П***, ет. 8, представлявано от С.Ю.Ав, да
заплати на Г. В. Й. от гр. ****, ЕГН **********, сумата от 85, 00 лв.,
представляваща направени деловодни разноски.
ОСЪЖДА „*****“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. **** № 16, бл. П***, ет. 8, представлявано от С.Ю.Ав, да
10
заплати на адв. С. С. Т. от Адвокатска колегия гр. ****, ЕГН **********,
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 450 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ****ския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ****: _______________________
11