№ 683
гр. В., 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., II СЪСТАВ НО, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Вероника В. Станкова
при участието на секретаря Полина Ст. Въткова
като разгледа докладваното от Вероника В. Станкова Гражданско дело №
20251320100425 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба на „Сити Кеш” ООД, с ЕИК *********, със
съдебен адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 4, против З. М. Т., ЕГН:
**********, с адрес: гр. Д., обл. В., ул. „Г.Д.“ № 246.
Твърди се, че страните сключили Договор за паричен заем № 779816 от 13.12.2022 г.
Сочи се, че параметрите и условията на сключения договор за потребителски кредит са
описани и в предоставените на заемателя от заемодателя погасителен план, стандартен
европейски формуляр и тарифа към договора за паричен заем, с които заемателят се е
съгласил изрично и безусловно. Излага, че индивидуализацията на начина на плащанията от
страна на заемателя във връзка с паричните задължения към ищеца като размер на плащане
и брой на погасителните вноски, както и падеж на задълженията е в погасителен план към
договор за заем № 779816.
Поддържа се, че сумата е получена от заемателя в брой в деня на сключване на
договора, като договорът служи за разписка за получената/предадената сума съгласно чл. 4,
ал. 1 от същия.
Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задълженията си по договора и не е заплатил
дължимите суми, т.е. не е погасил задълженията си по заема.
Посочено е, че между страните има валиден договор, съгласно който заемодателят
„Сити Кеш“ ООД е изплатил на заемателя З. М. Т. заемната сума, а от своя страна длъжникът
се е задължил да върне заемната сума в размер и срок съгласно уговореното.
Твърди се от ищеца, че от него е подадено заявление по чл. 410 от ГПК и е
образувано ч. гр. д. № 1917/2024 г. по описа на Районен съд – В., по което е издадена
заповед за изпълнение, срещу която е подадено възражение от длъжника.
1
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 463.30 лева –
главница по договор за паричен заем № 779816/13.12.2022 г., ведно със законната лихва
върху претендираната сума от 07.08.2024 г. - датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до пълното погасяване на дължимата сума.
Претендират се съдебни разноски в заповедното производство и разноски в
настоящото производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение в размер на 450.00 лева.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, като
предявеният иск е оспорен изцяло като неоснователен. Оспорва се дължимостта на
посочените в исковата молба суми по основание и размер.
Изложени са следните съображения в отговора на исковата молба:
Твърди се, че представеният с исковата молба Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ
№ 779816 от 13.12.2022 г. е недействителен поради наличието на неравноправни клаузи в
същия и поради противоречието му с императивни разпоредби на Закона за потребителския
кредит. В същия е посочено, че на ответницата се предоставя кредит в размер на 500.00 лв.,
при фиксиран годишен процент 40,05 % и годишен процент на разходите на заема - 49,83%.
Сочи се в чл. 11, ал. 1 същия, че при неизпълнение на чл. 5 от договора за кредит ответникът
дължи неустойка в размер на още 182.44 лв.
Наведени са възражения, че приложеният към исковата молба договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, съгласно които разпоредби договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Установява се от представения по делото договор, че в него е посочен ГПР в размер на 49,83
%, като се сочи също, че в посочения ГПР е включена единствено договорената между
страните възнаградителна лихва.
В ГПР обаче, не е включена и неустойката по чл. 11 от Договора за кредит, която ако
беше включена, размерът на ГПР ще надвиши петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, който е максималният допустим съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Във връзка с горното, ответникът излага, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, като според тази норма към
всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия
срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида
обезпечение /банкова гаранция или поръчител/и/ и срока за представянето му /тридневен/,
2
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло
да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита.
В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Предвид това и с оглед установения в договора начин за погасяване на задължението
за „неустойка“ – разсрочено, чрез вноски с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по
главницата, следва да се приеме, че уговорката за „неустойка“ по същество представлява
разход по кредита, който е предварително известен на кредитора и следва да бъде взет
предвид при изчисляване на ГПР.
Ответникът посочва, че след като ищецът не е включил размера на неустойката в
размера на посочения ГПР по договора за заем, то същият се явява неточно определен, а
съгласно т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното посочване
на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти, които се изискват,
се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит, защото лишава потребителя
от възможността да определи обхвата на задължението. Следователно и липсата на посочен
ГПР и неправилното му изчисляване означава, че не са изпълнени императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Ответникът поддържа, че горепосоченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
води на основание чл. 22 ЗПК до недействителността на Договор за потребителски кредит №
779816 от 13.12.2022 г. Съгласно чл. 23 ЗПК ако договорът за кредит е недействителен,
потребителят дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, като не се
дължат никакви разходи /такси, лихви и други/, уговорени по недействителния договор.
С оглед на гореизложеното ответникът оспорва дължимостта на претендирана сума и
посочва, че е внасяла суми по кредита, които не са отразявани за погасяване на главницата.
Не се оспорват възникналите договорни отношения между страните по сключения
договор за потребителски кредит № 779816, сключен на 13.12.2022 г. в размер на 500.00
лева.
По делото са ангажирани писмени доказателства. Назначена е съдебно-счетоводна
експертиза.
Съдът, като разгледа предявените искове и взе предвид в съвкупност и по отделно
представените по делото писмени доказателства и заключението на назначената
експертиза, приема за установено следното по допустимостта на иска и от фактическа
страна:
3
Ищцовото дружество е предявило иск за установяване на вземането си в
едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, като е довнесло дължимата държавна такса,
поради което предявеният с молбата иск е допустим.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за потребителски кредит № 779816/13.12.2022 г.) се установява, че между
ответникът З. М. Т. /заемател/ и ищеца „Сити Кеш” ООД /заемодател/ е сключен описания
договор, тоест че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение.
Съгласно чл. 3 от процесния Договор, ответникът трябва да върне сума по кредита от
531.56 лева, при сума на получаване 500.00 лева, при ГПР 49.83 %, годишен лихвен процент
– 40.05 %, при срок на кредита от 14 месеца. В чл. 5 от Договора е предвидено, че
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от сключване на договора да предостави
едно от следните обезпечения:
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия:
При един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната. При двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната.
Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.
Да не е/са кредитополучател/и по други договори за кредит, сключени с кредитора,
по които е налице неизпълнение.
Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ.
Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
В чл. 11 е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 5
от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 182.44 лева.
Видно от съдебно-счетоводната експертиза е, че сумата от 500.00 лева по процесния
договор за кредит е изплатена на ответницата в деня на сключване на договора, като сумата
е получена в брой. Вещото лице е посочило, че ответницата е направила 1 /един/ брой
4
плащане по кредита в размер на 102.00 лева на 13.12.2022 г., като по счетоводни данни на
ищцовото дружество са погасени следните задължения: 36.70 лева – погасена главница, 7.78
лева – платена възнаградителна лихва и 57.52 лева – платена неустойка. Вещото лице е
посочило, че от представена от ищцовото дружество информация по Договора за кредит
остава непогасен остатък от 612.00 лева, разпределени както следва: 463.30 лева – остатък
от главница, 23.78 лева – възнаградителна лихва за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г. и
124.92 лева – договорна неустойка за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г.
Със заключението на вещото лице е даден отговор на поставените задачи. Същото е
обективно, компетентно изготвено и относимо към предмета на доказване в производството,
поради което е прието от съда.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски кредит, уреден в чл.
430, ал. 1 и 2 от ТЗ.
Не се спори, че договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума,
която кредиторът е предал.
Предмет на установяване в настоящото производство е съществуване на задължение
на ответника да върне дължими от него суми по Договор за потребителски кредит № 779816
от 13.12.2022 г.
В отговора на исковата молба ответницата е навела доводи за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит поради неизпълнение на задължението на
ищеца по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради това, че липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР. Посочено е, че сумите за неустойка не е включени в ГПР, което според
ответницата е извод за неправилно посочване на ГПР, създава неяснота кои точно суми ще
се включат в ГПР и съответно колко ще се оскъпи кредитът.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между
страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител
по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
5
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ответника, в
качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава
изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално,
като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че
процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната
страна - кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 – 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
6
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 11 от Договор за потребителски кредит
№ 779816/13.12.2022 г., според която се дължи неустойка в размер на 182.44 лв., при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител,
който да отговаря едновременно на посочените в чл. 5 от Договора условия или безусловна
банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната
в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 182.44 лева при
главница от 500.00 лева, няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл.
33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 11 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или заематели по друг договор. Освен това следва този поръчител/и да
представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези специфични
7
изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите условия не е
предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички случаи
вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното,
същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план. При тези
трудно изпълними условия и предвид размера й от 182.44 лева /при главница от 500.00 лева/
настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо
тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40,05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 182.44 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ответницата за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР,
разписана в чл. 3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него
"неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК като разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за
главница и лихва. Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй е почти в двоен размер от
предоставената сума по кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
8
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на
неустойката, ГПР от 49.83 % би нараснал допълнително и то значително като за този извод
не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка ще се
получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит
и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време надхвърля повече от
половината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент на
разходите, размерът му значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. В случая, по отношение на този иск, следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между
страните се регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца –
кредитополучател, поради което процесната „неустоечна“ клауза по чл. 11 от договора за
кредит е неравноправна и по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо – повече от тридесет процента от размера на
предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
9
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел - да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
Именно поради гореизложените съображения процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т. 10 от чл. 11 води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на
чл. 22 от ЗПК. Тази норма се твърди от ответника, че от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да
се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка
с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Възражението на ищеца в молба вх. № 12612/16.10.2025 г., че конкретни клаузи от
договора са израз на признатата в чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето е неоснователно.
Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл. 9 ЗЗД, според който страните
могат да свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при
оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на
законността и да приложи закона точно. След като страните по сделката имат задължение да
спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми,
когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до
съда спор, ще бъде констатирана. Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава
баланса между основните принципи на гражданския процес като абсолютизира
диспозитивното начало за сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да
следи за спазването на императивните правни норми, които са основа на обществения ред.
Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.
Поради посоченото и на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита. Съобразно договора чистата стойност е 500.00
лева, от която следва да се приспадне извършеното плащане, посочено по-горе в съдебно-
счетоводната експертиза, в размер на 102.00 лева или искът се явява основателен до размер
10
от 398.00 лева. В останалата част до пълния претендиран размер от 463.30 лева следва да се
отхвърли като неоснователен.
Вземанията, фигуриращи в издадената заповед по ч.гр.д. № 1917/2024 г., а именно:
23.78 лева – възнаградителна лихва за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г.; 124.92
лева – договорна неустойка за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г.; 110.48 лева – законна
лихва за забава за периода от 01.03.2023 г. до 01.07.2024 г.; 125.00 лева – неустойка за забава
начислена еднократно на 01.05.2023 г. не са претендирани в исковото производство.
По тази причина, в частта на тези вземания, издадената Заповед за изпълнение следва
да бъде обезсилена.
По разноските
Ищецът претендира разноски по исковото производство за държавна такса в размер
на 25.00 лева, 150.00 лева – разноски за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 450.00 лева. Възнаграждението за юрисконсулт, с оглед предмета на делото и
фактическата и правна сложност, следва да се определи в размер на 200.00 лева, съгласно
чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ /НЗПП/ във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл.
78, ал. 8 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи на
ищеца сторените в настоящото производство разноски съобразно уважената част от иска в
общ размер на 322.15 лева /21.48 - заплатена държавна такса, 128.86 лева – разноски за вещо
лице и 171.81 лева юрисконсултско възнаграждение/.
В заповедното производство по ч.гр.д. № 1917/2024 г. ищецът е сторил разноски в
размер на 25.00 лева за държавна такса и 260.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно уважената част от иска ответникът следва да заплати на ищеца разноски по
заповедното производство в общ размер на 133.84 лева /11.74 лева – заплатена държавна
такса и 122.10 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски съобразно
отхвърлената част от иска се дължат на процесуалния представител на ответника – адвокат
Д. Г. Дикова-Кайцанова в размер на 56.38 лева - адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Така определеното
възнаграждение е в минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.).
Мотивиран от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че З. М. Т., с ЕГН **********, с адрес: гр. Д., обл.
В., ул. „Г.Д.“ № 246 дължи на „Сити Кеш” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 4 сумата от 398.00 лева -
главница по Договор за потребителски кредит № 779816 от 13.12.2022 г., ведно със законната
11
лихва от 07.08.2024 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
1917/2024 г. по описа на Районен съд - В. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска
до пълния му претендиран размер от 463.30 лева, като неоснователен.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 1055 от 08.08.2024 г., издадена по ч.гр.д. № 1917/2024 г. по
описа на Районен съд - В. в частта й за вземанията за следните суми: 23.78 лева –
възнаградителна лихва за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г.; 124.92 лева – договорна
неустойка за периода от 13.12.2022 г. до 21.03.2023 г.; 110.48 лева – законна лихва за забава
за периода от 01.03.2023 г. до 01.07.2024 г.; 125.00 лева – неустойка за забава начислена
еднократно на 01.05.2023 г.
ОСЪЖДА З. М. Т., с ЕГН **********, с адрес: гр. Д., обл. В., ул. „Г.Д.“ № 246
ДА ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 4, разноски в настоящото производство
съобразно уважената част от иска в общ размер на 322.15 лева /21.48 - заплатена държавна
такса, 128.86 лева – разноски за вещо лице и 171.81 лева юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА З. М. Т., с ЕГН **********, с адрес: гр. Д., обл. В., ул. „Г.Д.“ № 246 ДА
ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 4, разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 1917/2024 г. по описа на Районен съд - В. съобразно уважената част от иска в общ
размер на 133.84 лева /11.74 лева – заплатена държавна такса и 122.10 лева –
юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 4 да заплати на адвокат Д. Г. Дикова-
Кайцанова, БУЛСТАТ: *********, служ. адрес: гр. В., ул. „Дунавска“ № 2, ет. 3, вписана в
АК – В., с личен № **********, сумата в размер на 56.38 лева - разноски за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника З. М. Т., съгласно чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв., във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.).
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - В. в двуседмичен срок от
връчването му на страните, като след влизането му в сила да се приложи препис по ч.гр.д. №
1917/2024 г. по описа на Районен съд - В..
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
12