РЕШЕНИЕ
№ 1808
гр. Плевен, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430104306 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана пред ПлРС
искова молба от М. В. И. с ЕГН ********** против "Кредирект" ЕООД ЕИК:
*** със седалище и адрес на управление: ***
Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права:
Твърди се, че между страните бил сключен Договор за кредит ***
Съгласно чл.3 от Договора кредитодателят се задължавал да предостави на
кредитополучателя кредит в размер на 1400 лева, а последния се задължавал
да върне сумата от 2073 лева, при срок на кредита от 3 вноски.
Сочи се, че в чл.18 ал.1 от договора за кредит било предвидено, че при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение по критерии на кредитора, съгласно чл. 6 от същия договор или
представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в
съглашението, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка за
1
неизпълнение на договора в размер на 554,76 лева, дължима в пълен размер от
денят след изтичане на уговореният между страните 14 дневен срок. На това
основание, на ищеца била начислена неустойка от 554,76 лева.
Твърди се, че ищецът бил добросъвестен и по процесния Договор за
кредит *** заплатил сумата от 1481 лева.
Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор за кредит.
Ищецът счита, че била нарушена разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,
която предвиждала, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. В Договора била посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно дали в него била
включена предвидената неустойка или само лихвата, или лихва и други
разходи, които следвало да бъдат подробно описани. Това правело процесния
Договор за потребителски кредит недействителен поради неспазване на
изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Наред с горното, посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.
При условия на евентуалност, ако не се приеме, че Договора е
недействителен, ищеца навежда доводи за нищожност на неустоечната клауза,
като накърняваща добрите нрави. Сочи се, че с нея бил нарушен принципа на
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, чиято цел
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. С уговаряне на тази клауза се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Клаузата, според ищеца, била и неравноправна
по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата предвиждала заплащането на неустойка,
която била необосновано висока. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК било
2
уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26
от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.
Разгледана в този аспект, неустойката по процесния Договор за кредит ***,
дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. В полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Тя
представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността
на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване
на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на
неустоечната клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
554,76лв.
Претендира се също така да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
сумата от 61лв., представляваща недължимо платена по процесния Договор, а
при условията на евентуалност да му заплати сумата от 50лв., като платена по
нищожната неустоечна клауза.
Ответникът „Кредирект“ ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че установителната
искова претенция е недопустима. На следващо място ангажира становище за
неоснователност на исковете.
3
В о.с.з. на 10.11.2025г. е допуснато изменение на цената на осъдителните
искови претенции, като главния осъдителен иск се счита предявен за сумата от
60,13лв., а евентуалния - за сумата от 40,39лв., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за
кредит.
Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното
съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на
правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в
теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-
голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.
Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно
съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата
произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени
Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК,
Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК,
Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о.,
ГК.
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит ***, че същия е бил сключен
между ответника „Кредирект“ ЕООД, в качеството на заемодател и ищеца М.
В. И., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 1400
4
лв., който е следвало да се върне на 3 погасителни вноски за срок до
29.11.2024г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и
е в размер на 50 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на
62,09 %.
Според обективираното в чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: безусловна
банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица,
отговарящи на определени условия.
Видно е, че в чл.18 е бил определен срок за предоставяне на уговореното
обезпечение от два дни и регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че
в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в
определения посочение срок от сключване на договора, заемателят дължи
неустойка в размер на 554,76 лв., платима разсрочено и невключена при
изчисляване на годишния процент на разходите.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 62,09%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава М.алния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в чл.18, ал.2 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
5
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.6 и чл.18 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на
2000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би
получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова
институция. На следващо място, налице са специално предвидени изисквания,
на които следва да отговарят поръчителите, които са реално неизпълними в
краткия тридневен срок.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 1400 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
6
554,76лв., т. е. повече от една трета от главницата по заема. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 2 - дневен срок
от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
7
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.18 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил значително по размер М.алния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на процесния Договор за
потребителски кредит ***, сключен между ищеца и ответника „Кредирект”
ЕООД е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по този иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуалния иск за прогласяване нищожност на наеустоечната клауза.
8
Съдът обсъди и предявеният от ищеца иск с правно основание 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищеца дължи връщане само на главницата по
него в размер на 1400лв.
С оглед липсата на спор между страните, че ищеца е заплатил над
размера на главницата претендираната за връщане сума от 60,13лв., същата се
явява неоснователно платена и подлежи на връщане. Ето защо предявеният
осъдителен иск се явява изцяло основателен и доказан в претендирания размер
след приетото увеличение на цената на иска в о.с.з. на 10.11.2025г., и следва
да бъде уважен като такъв. Върху главницата следва да се присъди и законната
лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищеца разноски за държавна такса в размер на 106лв., както и
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480лв. От приложения
препис на Договор за правна защита и съдействие от 27.10.2025г., който има за
предмет процесуално представителство по настоящото дело е видно, че е било
уговорено и платено адвокатско възнаграждение в посочения размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. В.
И. с ЕГН ********** и "Кредирект" ЕООД, ЕИК: ***, че сключеният между
тях Договор за потребителски кредит ***, е нищожен, на основание чл. 26, ал.
1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, "Кредирект"
ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в
полза на М. В. И. с ЕГН **********, сумата от 60,13лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит ***, ведно със
9
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
10.07.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА "Кредирект" ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на
управление: *** да заплати на М. В. И. с ЕГН **********, сумата от 586лв.,
представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени на ищеца по следния,
посочен от него начин: с пощенски запис на М. В. И., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: *** или по банкова сметка: ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10