Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София,
12.01. 2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
НАТАЛИЯ
ЛАЛОВСКА
при секретаря Екатерина
Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 8723 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
42720 от 18.02.2019
г. по гр. д.
№ 16354/2018 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, съдът е признал за установено
по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК,
вр.чл. 86 ЗЗД предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Л.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, че Л.Е.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 56846/2017 г. по описа
на СРС, 32 състав, а именно: 5 064,52лв. - главница за доставка на топлинна
енергия през периода от 01.05.2014 г. -30.04.2015 г. в топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, бул. ********, аб.№ 095026 и 29,22лв. -
главница за дялово разпределение за същия период, ведно със законна лихва за
периода от 18.08.2017 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за
главница за доставка на топлинна енергия за сумата над 5 064,52 лв. до
предявения размер от 9 567,85 лв., както и за главница за дялово разпределение
за сумата над 29,22 лв. до предявения размер от 82,26 лв., както и за периода
от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г.
С решението е отхвърлен предявения от „Т.С.”
ЕАД срещу Л.Е.Д. иск за сумите 2 197,97 лв. - обезщетение за забава върху
сумата за главница за топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. до 19.07.2017
г. и 24,63 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово
разпределение за периода 15.09.2014 г. до 19.07.2017 г.
Със същото решение Л.Е.Д., ЕГН **********
е осъдена да плати на „Т.С.” ЕАД сумата 268,10 лв., разноски по заповедното и
исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД,
вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК, вр.чл. 86 ЗЗД, е останал ищеца в
производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния си представител юрк. Д.Д.го
обжалва при твърдения, че решението е неправилно, необосновано и постановено
при нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че съдът неправилно
е приложил института на погасителната давност, тъй като в раздел 7 от ОУ – чл.
32, ал.1 е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно: 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. В този смисъл счита, че задължението на
ответницата за заплащане на дължимата от нея сума е най-късно до края на
текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ, като с изтичането на този
срок ответницата е изпаднала в забава. С тези доводи, иска съда да отмени
решението в обжалваната част и да уважи исковете изцяло. Претендира разноски и
юрк. възнаграждение.
Въззиваемата страна Л.Е.Д. не е депозирала
отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Решението в уважителната му част, като
необжалвано от ответницата е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД,
вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт
на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото това обстоятелство не е било оспорено
от ответницата.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия, действали за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по отношение на ответницата Д. за сума от 5 064,52 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.
Това е така, тъй като пред първоинстанционния
съд с възражението по чл. 414 ГПК ответницата е направила единствено
възражение, че част от вземанията са погасени по давност.
Относно
възражението на ответницата, че част от задължението й е погасено по давност
настоящият съдебен състав намира следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД
давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 18.08.2017 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
сметките за съответните отчетни периоди, формирани след извършване на
изравняването, в тридесетдневен срок от публикуването им на интернет страницата
на продавача. С оглед на това съда приема, че за да изпаднат в забава
клиентите, ищецът следва да публикува сметките им и да измине предвиденият
тридесетдневен срок, поради което претендираните вземания за периода от
м.05.2013 г. до м.04.2014 г. са погасени по давност. Следователно непогасените
по давност вземания за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. са в размер на 5 064,52
лева, както правилно е определил и първостепенния съд.
По
отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г., приложими за процесния период продавачът на
топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест
само върху общо дължимата сума за съответния отчетен период на база на
изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. за периода 15.09.2014
г. – 19.07.2017 г.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1
от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на
чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите на
топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът
намира, че към дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и
съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение в размер на 29,22 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015
г., необхваната от периода на погасителната давност.
По отношение на цената за услугата дялово
разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивника останаха
недоказани в настоящото производство, като в заключение, съдът приема, че
задължението на ответницата е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните
доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 42720 от 18.02.2019 година
по гр.д.№ 16354/2018 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.