№ 861
гр. София, 09.01.2026 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20251110139757 по описа за 2025 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 09.01.2026 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
девети януари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 39757/2025 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е молба с вх. № 373972/14.11.2025 г. от „Национална електрическа
компания“ ЕАД за изменение на Решение № 19467/29.10.2025 г., постановено по гр. д. №
39757/2025 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че в
хода на производството е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение претендирано от ищеца, но същото не било разгледано от съда. Поддържа,
че основание за намаляването на адвокатското възнаграждение на ищеца било липсата на
осъществено процесуално представителство, като упълномощеният процесуален
представител – адв. П. П. не се бил явил в о. с. з. от 02.10.2025 г. Освен това производството
не представлявало фактическа и правна сложност. Навежда довод, че самият ищец бил
практикуващ адвокат, поради което ангажирането на процесуален представител нямало за
цел друго освен сторянето на разноски. Иска изменение на решението в частта за
разноските.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се твърди, че
адвокатът имал право на възнаграждение за всяка предоставена услуга. Поддържа, че
ангажирането на процесуален представил по лични дела е препоръчително, което
обосновава с трайно виждане на адвокатското съсловие и обективната преценка при
осъществяването на субективните права. Навежда доводи, че процесуалното
представителство като услуга е комплекс от дейности, като явяването или неявяването в о. с.
з. не обуславя заплащането на адвокатското възнаграждение. Излага съображения по
отношение на извършените по конкретното дело действия, като сочи, че както в исковото
1
производство, така и в заповедното производство възнагражденията са близки до минимума
в НМРАВ. Твърди, че процесуалният представител на ответника не е въвел по делото
надлежно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Иска отхвърляне на молбата.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства с оглед направените искания, намира следното от фактическа и правна страна.
Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, поради
което същата е процесуално допустима, а по същество съдът намира следното:
В правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Според постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е прието, че „С приемането на действащия ГПК отпадна
правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на
разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5
ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на
възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл.
78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и
фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане,
той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е.
да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща
основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.“.
Съдът констатира, че в о. с. з от 02.10.2025 г. е направено възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК от ответника, поради което същото следва да бъде обсъдено.
Представен е Договор за правна защита и съдействие от 03.04.2025 г., сключен между
А. Ю. Р. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Й. П. от друга страна, в
качеството на довереник. По договора е уговорено осъществяването на правна защита и
съдействие за производство по чл. 410 ГПК срещу ответника, като е договорено
възнаграждение от 480,00 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой.
Приложен е Договор за правна защита и съдействие от 07.07.2025 г., сключен между
А. Ю. Р. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Й. П. от друга страна, в
качеството на довереник. По договора е уговорено осъществяването на правна защита и
съдействие за изготяване и депозиране на искова молба срещу ответника, като е договорено
възнаграждение от 550,00 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой.
В постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е възприето, че „Съдебни разноски за адвокатско
2
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“.
Следователно в случая безспорно се установява, че ищецът е заплатил на адв. П.
сумата от общ 1030,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че материалноправният спор по отношение на
разноските за адвокатско възнаграждение се концентрира върху въпросът за неговата
прекомерност.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
3
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на
чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на
адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от
делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия
от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната
норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията,
установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos
Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени,
като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват
икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват
„предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С-
399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи
се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за
осъществяване на икономическа дейност.
Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право
на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за
правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в
точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на
Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-
428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в
една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и
поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата
попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на
конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо
ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет
4
ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно
правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове,
определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на
обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно
практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).
СЕС обаче допуска изключение от това правило, като излага в точки 40 - 44 от
мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16, че когато държавата е натоварила
частноправен орган да приеме с нормативен акт подобни минимални тарифни ставки, това
може да бъде оправдано, ако тарифите се определят въз основа на „установени със закон
критерии от обществен интерес". За да може да се приложи това изключение обаче, следва
да се установи целта, с която са приети съответните разпоредби, както и дали предлаганите
от Висшия адвокатски съвет минимални размери на възнагражденията са присъщи на (т.е.
годни да постигнат) поставените цели и дали те засягат конкуренциятa в минимално
необходимата за постигането на поставените цели степен (т.нар. тест за пропорционалност) -
изрично посочен в точки 52 - 55 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16.
Следва да се има предвид, че под „легитимна цел" правото на Европейския съюз
разбира такива интереси на обществото, които изискват особена защитата от страна на
държавата, каквито представляват, от една страна, основните права на гражданите, а от
друга – норми, уреждащи основите на функционирането на държавната власт като
инструмент за защита на правата на гражданите (напр. правилата относно обществения ред,
запазването от епидемии, националната сигурност) - виж точка 8 от мотивите на решението
по дело 120/78 Cassis de Dijon. Доколкото правомощието на Висшия адвокатски съвет да
определя минимални размери на адвокатските възнаграждения е дадено с нормативен акт –
ЗАдв., преценката дали същото е приета в изпълнение на легитимна цел и дали
овластяването именно на професионалната организация на адвокатите дава възможност да
се постигне тя, настоящият съдебен състав намира, че проверката следва да бъде направена с
оглед на мотивите, изработени при приемането на ЗАдв - нормативният акт, който дава на
Висшия адвокатски съвет правомощия да приеме подобни минимални ставки.
В мотивите на Законопроекта за адвокатурата (вх. № 9 254-01-116), които са достъпни
в интернет на адрес: http://parliament.bg/bills/39/254-01-116.pdf, правото на определяне на
възнаграждение на адвоката е споменато само бегло, като се посочва, че то е уредено в
закона и са посочени рамките му, без да са изложени мотиви защо са били необходими тези
рамки и кое е наложило приемането им именно във вида, в който са въведени в чл. 36 ЗАдв.
— чрез приемане на тарифа от Висшия адвокатски съвет. В стенограмата от пленарното
заседание на Народното събрание от 10 юни 2004 г. (достъпна в интернет на адрес:
http://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/l/ID/1106) също не са посочени коментари относно
разпоредбата на чл. 36 ЗАдв., както и обосновка защо същата е въведена в този си вид.
Стенограмата от обсъжданията на законопроекта в правната комисия на Народното събрание
не е налична от общодостъпен източник. С оглед на изложеното не е ясно кое е наложило
законодателният орган да делегира на Висшия адвокатски съвет правомощието да приеме
наредбата.
Косвена преценка за това законодателно решение следва да направи и с оглед
декларираните в ЗАдв принципи при определяне на тарифите от Висшия адвокатски съвет, а
именно общият принцип на самоуправление на адвокатурата, както и въведените в чл. 36,
ал. 2 ЗАдв. изисквания размерът на възнаграждението да е „справедлив и обоснован". За
разлика от други обществени сфери (като например висшето образование), за които
законодателят е дефинирал изрично какво разбира под професионално самоуправление, нито
Конституцията, нито ЗАдв. изрично са установили особено значение на този термин при
адвокатурата. Затова по силата на чл. 9 ЗНА понятието следва да се тълкува в
общоупотребимото си значение. „Самоуправление" означава в този смисъл възможността на
5
една общност сама да взема решения по въпроси, които я засягат. Доколкото обаче понятието
„самоуправление“ има и правно значение, следва да се приеме, че то не изключва напълно
прилагането на държавното право спрямо самоуправляващите се общности. Всички
предвидени от Конституцията и законите такива общности (професионални общности,
висши училища, общини) имат ограничения по въпросите, по които тяхното самоуправление
действа. В случая следва да се приеме, че това важи и за адвокатурата, и то особено по
чувствителния въпрос за определяне на минимални цени на предлаганите от цялата общност
услуги. Очевидно е, че решението по този въпрос не засяга само вътрешен за общността
проблем, а включва и трети страни - клиентите на адвокатите, поради това наличието на
самоуправление на адвокатурата не може само по себе си да обоснове правото на органите й
да приемат разпоредби, засягащи конкуренцията.
Що се отнася до уредените в чл. 36, ал. 2 ЗАдв. критерий за „справедливост и
обоснованост" на възнаграждението на адвокатите, същите не разкриват особени
съображения от обществен интерес, които да налагат именно орган на адвокатурата да
определи минималните размери на адвокатските възнаграждения. Вярно е, че тези органи
имат по-преки наблюдения върху наложилата се на пазара цена на адвокатския труд, тъй
като са адвокати, избрани от професионалната си общност. Именно това им качество обаче
ги поставя и в сериозен конфликт на интереси, тъй като членовете на Висшия адвокатски
съвет имат естествена склонност да защитават единствено правата на самата адвокатска
общност. Така не може да се очаква определяне на „справедливо“ възнаграждение от орган,
който представлява само едната страна по договорното правоотношение за предоставяне на
адвокатска защита.
Тези аргументи дават основание и на настоящия съдебен състав да приеме, че не е
обвързан от правилото, че при присъждане на възнаграждение, следва задължително да се
съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на адвокатските
възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива минимални тарифни
ставки противоречи на правото на Европейския съюз (чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС) и поради
това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на на чл. 36 ЗАдв. и чл. 38, ал. 2 ЗАдв в
тази й част. Съобразно принципа на предимството на правото на Европейския съюз,
установен от СЕС в решението по дело 6/64 Costa v ENEL националната разпоредба ще се
приложи в останалата си част, тъй като липсата на препратка към Наредбата за размерите на
минималните адвокатски възнаграждения не пречи да се изведе възможно за приложение
правило и от останалата част от разпоредбата - а именно, че съдът определя адвокатското
възнаграждение по своя преценка.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че след като НМРАВ не е
задължителен, то същият не може да служи и като жалон, за да се определи справедливият
размер на адвокатското възнаграждение. Фактът, че ВКС ползва НМРАВ също не обвързва
настоящият съдебен състав, тъй като при преценка на множество критерии, съдът може и
следва да определи размера на възнаграждението по справедливост, което е един от
критериите в чл. 36 ЗАдв. Като в случая, съдът отчита както посочените по-горе критерии за
правна и фактическа сложност на производството, така и процесуалното поведение на
адвоката при осъществяването на процесуалното представителство, но и
икономическото положение в страната.
В случая с оглед представените от ищеца договори за правна защита и съдействие се
изяснява, че адв. П. П. точно е изпълнил предмета на договора, т.е. престирал е
облигационния резултат за който е бил поел съответното задължение. Действително в случая
с оглед отделянето на спорното от безспорното, не може да се приеме, че настоящото
производство представлява фактическа сложност. Но съдът намира, че същото разкрива
правна сложност, тъй като фактическият състав на претенцията изисква изследването на
6
правни норми от различни правни клонове и съобразяването на съответните норми, за да
може да се достигне до правилни правни изводи. Отделен е и въпросът, че в случая трябва
да се вземе предвид и поведението на ответника, които въпреки извънсъдебната
кореспонденция с ищеца има трайно неправомерно поведение, което очевидно е
енергизирало процесния правен спор. В тази насока трябва да се спомене, че именно в о. с.
з. от 02.10.2025 г. ответникът противно на липсата на оспорване на доклада по делото, едва в
устните състезания е започнал да оспорва факти, които са били обявени за безспорни.
Фактът, че адв. П. не се е явил в о. с. з. от 02.10.2025 г. е ирелевантен, вкл. с чисто
формалния аргумент, че предмета на договора за правна защита и съдействие, т.е. мандатът е
бил единствено за изготвянето на исковата молба. Като очевидно и в случая отговорът на
молбата по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден от адв. П., за което последният може да има
пълномощно – с оглед процесуалното представителство, но няма мандатно задължение – по
договора.
На последно място настоящият съдебен състав намира, че следва да отбележи и
факта, че всяко лице независимо от своето професионално качество има право да ползва
правна защита и съдействие от лице, което осъществява адвокатската професия и дейност.
Този извод на съда се обуславя от приложението на чл. 6 КЗПЧОС, където е гарантирано
правото на справедлив съдебен процес, включително правото на защита и правна помощ.
Право на справедлив процес включва достъп до адвокат, което е основна процесуална
гаранция, гарантираща равнопоставеност и ефективна защита, като всеки има право на
правна помощ и може да избере да се представлява сам, но при нужда от задължително
участие на адвокат или ако не може да си го позволи, държавата осигурява такъв. Това право
осигурява възможност за подготовка на защитата и справедлив съдебен процес, съгласно
европейските норми за правата на човека. Касае се за една от процесуалните гаранции за
справедлив процес в светлината на чл. 6 КЗПЧОС. Казано иначе, независимо дали страна по
делото упражнява адвокатската професия или като цяло юридическа професия, същата може
във връзка със собствените си работи и защитата на собствените си субективни права да
ползва професионална правна помощ, което предпоставя заплащането на същата, доколкото
безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. е оставена на
свободната преценка на адвоката, а не е негово задължение.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че молбата е неоснователна и като такава
следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 373972/14.11.2025 г., подадена от
„НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: .........., със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „.......... за изменение на Решение № 19467/29.10.2025 г.,
7
постановено по гр. д. № 39757/2025 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за
разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8