Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и девети януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 2210 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 5646 от 09.01.2019 г.,
постановено по гр.д. № 57772/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 47 състав, е прието за установено по предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Д.Б. обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца, сумата от 2 590, 27 лв. - главница за потребена
топлинна енергия за периода м.03.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 873, 64 лв.
- лихва за забава за периода 15.04.2014 г. – 31.03.2017 г., сумата от 70, 13
лв. - главница за услугата дялово
разпределение, заедно със сумата от 10, 95 лв. - лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение, ведно със законна лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 20.04.2017 г., до изплащане
на вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 24456/2017 г. по описа на СРС, 47 състав.
Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 415, 28 лв. - разноски в исковото производство и 74, 07 лв. - разноски в
заповедното производство, съобразно с уважената част от исковете. Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.“ ООД.
С решение № 979 от 05.01.2020 г., постановено по същото дело, на основание
чл.250 ГПК, е допълнено горепосоченото решение, като е отхвърлен предявеният
от „Т.С.” ЕАД срещу И.Д.Б. установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ГПК, за разликата над сумата от
2 590, 27 лв. до пълния предявен размер от 4 600 лв., представляваща главница
за потребена топлинна енергия за периода м.03.2014 г. – м.04.2016 г.
Допълнителното съдебно решение е влязло в сила като необжалвано.
Срещу постановеното съдебно решение № 5646 от
09.01.2019 г. постановено по гр.д. № 57772/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 47 състав, е депозирана въззивна жалба от
ответника И.Д.Б., с която го обжалва изцяло. Счита, че същото е недопустимо и неправилно. Твърди, че между него и ищеца
не е сключван писмен договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди.
За разлика от Общите условия за доставка на топлинна енергия за битови нужди на
абонатите, Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
изрично изисква наличието на договорни отношения между доставчик и потребител,
за да бъде доставена топлинна енергия, което обстоятелство се признава и от
ищеца. Поддържа, че при липсата на договорни отношения между страните
възникналите претенции са с правно основание чл.55 ЗЗД, а не са от категорията
претенции, предвидени в чл.154 ЗЕ. Претенцията, основаваща се на неоснователно
обогатяване, счита, че не може да се разглежда по реда на заповедното
производство, а следва да се разгледа по общия исков ред. Неправилно СРС е
основал решението си само на приетите по делото експертизи, без да са обсъди
поотделно и в тяхната съвкупност останалите събрани по делото доказателства. Счита,
че ищецът не е доказал размерът на присъдената мораторна лихва. Моли съда да прекрати
производството по делото като недопустимо, а в условията на евентуалност - да отмени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран
писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 28.01.2021
г. оспорва въззивната жалба. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му
присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Третото лице – помагач на ищеца - „Т.“
ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната
жалба.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД и чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е собственик на
топлоснабден имот: магазин -шоурум, находящ се в гр. София, ул. „******, с код
на платеца Т3759. В § 1, т.43 от ДР на ЗЕ е регламентирано, че потребител на
топлинна енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което
купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди. Съгласно
чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за стопански нужди от
топлопреносно предприятие се осъществява на основата на писмени договори при
общи условия, които се сключват между топлопреносното предприятие и потребителите
на топлинна енергия за стопански нужди. Ответникът не е предприел необходимите
действия за сключване на писмен договор за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди, но е ползвал доставената от ищеца топлинна енергия през
исковия период. Ответникът не е заплащал стойността на консумираната топлинна
енергия и по този начин се е обогатил за сметка на ищеца. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че му
дължи сумата от общо 5555, 48 лв., от която: 4 600, 76 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.03.2014 г.
– м.04.2016 г., сумата от 873, 64 лв. - лихва за забава върху главницата за
периода 15.04.20134г. до 31.03.2017 г., сумата 70, 13 лв. - главница, представляваща цената на услугата дялово
разпределение и сумата 10, 95 лв. - лихва за забава върху нея, ведно със
законната лихва върху главниците от 20.04.2017 г. до изплащане на вземането. За
посочените суми е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 24456/17 г. на СРС. В срока по чл.414 ГПК ответникът е
депозирал възражение срещу заповедта. Ответникът се е обогатил без основание за
сметка на дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил до
размера на обедняването. Претендира сторените по делото разноски включително
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника, с който оспорва предявените искове като недопустими, респ.
неоснователни. При липсата на договорни отношения
между страните възникналите претенции са с правно основание чл.55 ЗЗД, а не са
от категорията претенции, предвидени в чл.154 ЗЕ, поради което заповедното
производство е неприложимо. Счита
исковата молба за недопустима, тъй като претендираните суми не са
конкретизирани дали са за отопление, битово горещо водоснабдяване, сградна
инсталация, мощност или за отопление на общите части на сградата. Ако се
претендира неплащането на топлинна енергия на имота, твърди, че през исковия
период в него не е имало отоплителни тела и тръбите са затапени. В случай, че
се претендира неплащане на топлинна енергия за отопление на общите части на
сградата такова не е осъществявано, а и общите условия на ищеца не предвиждат
такова. Твърди, че през процесния период имотът е ползван от търговско
дружество по силата на наемни правоотношения. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск.
На 20.04.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.Д.Б., за
сумата от 4 670, 89 лв. - главница, както и 884, 59 лв. – мораторна лихва
за периода 15.04.2014 г. – 31.03.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия през периода от м.03.2014
г. до м.04.2016 г., който период включва дължимата сума за действително
потребена топлинна енергия за топлоснабден имот – магазин - шоурум, находящ се
в гр. София, ул. „******, аб. № 3759. Посочено е, че дължимите суми са както
следва: за доставена незаплатена топлинна енергия са 4 600, 76 лв. –
главница и 873, 64 – лихва, а за дялово разпределение – 70, 13 лв. – главница и
10,95 лихва. Твърди се, че сочения длъжник се е обогатил без основание за
сметка на заявителя, поради което е длъжен да върни онова, с което се е
обогатил до размера на обедняването.
С разпореждане от 28.04.2017 г. по ч. гр. д. № 24456/2017
г. по описа на СРС, 47 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение, като е присъдил в полза на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 111, 11 лв. - държавна такса и 50 лв. -
възнаграждение на юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано
възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената заповед за
изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК, ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Видно от представения по делото нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 77, том XXIV, дело № 5029/1992 г., на 09.04.1992 г. процесния
имот – апартамент № 2, находящ се в гр. София, Център - ул. „******, е продаден
от Й.М.Б.и М.Л.Б.на И.Д.Б..
Представен е и нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека № 181, том IІI, peг. № 11507, дело № 0521 от 2010 г.
установяващ, че на 12.07.2010 г. ответникът е учредил ипотека върху процесния
недвижим имот, представляващ негова собственост.
На 12.03.2014 г. е сключен договор за наем между И.Д.Б.
– наемодател и „С.“ ООД - наемател, по силата
на който наемодателят е отдал за временно и възмездно ползване собствения си недвижим
имот – апартамент № 2, находящ се в гр. София, Център – ул. „******, който имот
е преустроен в магазин – шоурум, с разрешение за ползване удостоверение № 1405
от 21.12.2009 г. за срок от три години, считано от 01.05.2014 г., с гратисен
период от 12.03.2014 г.
Съгласно удостоверение за идентичност издадено от
Дирекция „Обслужване на клиенти и управление на вземанията“ при „Т.С.“ ЕАД,
магазин – шоурум /бивш коктейл бар и обменно бюро/, преобразувани от
преустройството на апартамент № 2, находящ се на ул. „****** (по нотариален
акт), е идентичен с апартамент № 10, регистриран в базата данни на адрес ул. „******,
с абонатен № 3759.
По делото е приложено писмо рег. индекс П 7955/20.10.2016
г. от „Т.С.“ ЕАД до И.Д.Б., в което ищецът го уведомява, че съгласно чл.149,
ал.1, т.3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за небитови нужди от „Т.С.“ ЕАД се
извършва само въз основа на писмен договор, поради което изпраща формуляри за
уреждане на търговските си отношения с ответника. Отправена е покана в 7 –
дневен срок от датата на получаване на писмото да заплати дължимите суми за
топлинна енергия, определени към 19.10.2016 г. с посочени в писмото размери. Съгласно
направено отбелязване върху писмото, ответникът е уведомен за неплатените си
задължения на 24.10.2016 г.
Видно от представени протоколи от проведеното на
22.09.2001 г. Общо събрание на етажната собственост, находяща се в гр.София, ул.
„******, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.“ ООД,
което дружество да извършва дяловото разпределение на топлинна енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на
етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 21.11.2001 г. е сключен договор между „Т.“ ООД
и етажната собственост с адрес в гр. София, ул. „******, по силата на който
дружеството се е задължило да монтира индивидуални топлинни разпределители и
термостатни вентили и да извършва дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сградата.
Видно от сключен на 05.08.2015 г. договор между „Т.С.“
ЕАД– възложител и „Т.“ ООД – изпълнител е, че последния се е задължил да
извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите
в сгради – етажна собственост или сграда с повече от един потребител в гр.
София при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-013/20.06.2005 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Пред СРС е ангажиран договор № У-N 96/02.11.2007 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „Т.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. К.С.по
изслушаната пред СРС съдебно - техническата експертиза, се установява, че за
измерване на доставената в абонатната станция топлинна енергия се използва
топломер с автономна памет, отчитан по електронен път към 00.00 часа на първо число
на месеца. Реалните отчети на фирмата за дялово разпределение са извършвани
един път годишно съответно на 21.05.2014 г., 15.05.2015 г. и на 27.04.2016 г. и
са в съответствие с действащата нормативна уредба. За процесния период в
процесния имот според реалните отчети на фирмата за дялово разпределение не е
осигурен достъп за проверка на индивидуалните разпределители, предвид което
дяловото разпределение е определено съгласно Методиката за дялово разпределение
и Наредба №16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. На абоната е начислена топлинна
енергия за сградна инсталация, отопление и битово –горещо водоснабдяване, без
да са му начислявани суми за мощност и топлинна енергия за общите части на
сградата. Дължимите суми за топлинна енергия начислени на абоната за процесния
период са формирани първоначално на база на прогнозните фактури издавани от
топлопреносното дружество и съпътстващите ги към тях съобщения, а след изтичане
на отчетния период фирмата за дялово разпределение е изготвила изравнителна
сметка, в която е формирано крайното задължение на абоната. Технологичните
разходи са определени своевременно от топлопреносното дружество и са
приспаднати за негова сметка. Вещото лице е констатирало, че за абонатен № 3759
са издадени 3 бр. изравнителни сметки за м. 05.2013 г. – м.04.2014 г. със сума
за доплащане в размер на 1 092,31 лв., за м. 05.2014 г. –м.04.2015 г. –
със сума за доплащане в размер на 690,22 лв. и за м. 05.2015 г. – м.04.2016 г.
– със сума за доплащане от 9,55 лв. Дължимата сума по прогнозни фактури на
ищеца е в размер на 2 554, 25 лв., а след изготвяне на изравнителни сметки
е 3 254, 01 лв. Установената разлика е в размер на 699,76 лв.
От заключението на вещото лице Р.Г.по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че няма данни за извършени плащания за покриване на
начислените суми за исковия период. Стойността на изравнителните сметки за
процесния период е в размер на 991, 01 лв. Размерът на дължимите суми за
топлинна енергия за периода м. 03.2014 г. – м.04.2016 г. възлиза на 2 590,
27 лв., от които: 1 561, 88 лв. за отопление на процесния имот, сумата от 262,
28 лв. за сградна инсталация и 766, 11 лв. за битово горещо водоснабдяване.
Дяловото разпределение възлиза на сумата от 70, 13 лв. Мораторната лихва за
забава върху главниците за периода 15.04.2014 г. – 31.03.2017 г. е в размер на
884, 59 лв., от който 873, 64 лв. за топлинна енергия и 10, 95 лв. – дялово
разпределение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното
съдебно решение съдът приема следното:
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна
квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които
страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и константната съдебна практика – решение №
124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.
В случая първоинстанционният съд
неправилно е определил правната квалификация на спорното право като е посочил чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вместо вярната такава чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.59 ЗЗД. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е обаче
обстоятелството дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца
фактически твърдения или не.
С обжалваното решение съдът е
разгледал заявените в исковата молба фактически обстоятелства. В изготвения по
реда на чл.146 ГПК доклад на делото СРС е дал правна квалификация на правата,
претендирани от ищеца – чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. В постановеното
съдебно решение съдът е посочил заявеното фактическо твърдение на ищеца, че
ответникът се е обогатил за негова сметка, като не е заплащал доставената
топлинна енергия в собствения му недвижим имот. Решаващият съд е обсъдил
предпоставките за придобиване на качеството потребител на топлинна енергия за
стопански нужди въз основа сключен писмен договор, като е достигнал до извода,
че липсата на сключен писмен договор няма отношение за спора, тъй като предмет
на делото е цената на топлинната енергия в сграда етажна собственост,
собственик на отделен обект, в която е ответникът.
Дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация на претенцията като такава по чл.79, ал.1 ЗЗД не съответства на
изложеното в исковата молба. В т.12 от заявлението по чл.410 ГПК ищецът е
посочил, че през исковия период ответникът е ползвал топлинна енергия,
доставена до процесния имот, без да заплаща стойността й, поради което се е
обогатил неоснователно и дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването. Позоваването на легалната дефиниция за потребител на
топлинна енергия за стопански нужди не променя фактите, на които заявителят
основава претенцията си. Също така в исковата молба ищецът е заявил конкретни
фактически твърдения относно наличието на неоснователно обогатяване на
ответника – въпреки отправената до него покана за сключване на писмен договор, съгласно
изискването на чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ, ответникът
в качеството на собственик на имота не е предприел необходимите действия за
сключване на договор. Същевременно е ползвал топлинна енергия, която не е
заплащал. По този начин се е обогатил за сметка на ищцовото дружество. Ищецът е
посочил в обстоятелствента част на исковата молба §1, т.43 ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), която
съдържа дефиниция на понятието „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди“, макар и
неприложима относно исковия период, през който се прилага нормата на §1, т.33а от ДР на ЗЕ (нова ДВ,
бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Оттук обаче не може да се направи
обоснован извод, че ищецът се стреми да ангажира договорната отговорност на
ответника, тъй като нито в заявлението по чл.410 ГПК, нито в исковата
молба, депозирана в срока по чл.415, ал.4 ГПК, ищецът е поддържал фактическо
твърдение за сключен писмен договор с ответника. Напротив, в исковата молба се
твърди, че въпреки изпратената от ищеца покана, ответникът не е предприел
действия по сключване на договор за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди.
Изложените и поддържани от ищеца
конкретни факти и обстоятелства сочат категорично на предявен иск за
неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, с правна
квалификация на претенцията чл.422,
ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.59, ал.1 ЗЗД. С обжалваното решение първоинстанционният
съд е установил липсата на подписан писмен договор, като е разгледал стойността
на топлинната енергия, ползвана от ответника като собственик на топлоснабдения
имот. С оглед на това съдът приема, че съдът е изследвал релевантните за
спорното право обстоятелства – дали е налице обогатяване на ответника без
основание за сметка на ищеца посредством спестяване на разходи за доставената и
ползвана от него топлинна енергия за процесния имот и съответно пораждането на задължение
за заплащане равностойността на онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Липсата на подробни съображения в тази насока нямат отношение към
допустимостта на обжалваното съдебно решение, а към неговата обоснованост и правилност.
Жалбоподателят
поддържа, че заповедното производство е неприложимо за вземания, които произтичат
от неоснователно обогатяване. Такова ограничение не е въведено в процесуалния
закон. Съгласно чл.410, ал.1, т.1 ГПК заявителят може да поиска издаване на
заповед за изпълнение за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на
районния съд. Ето защо предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е
процесуално допустим.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че обжалваното съдебно решение е процесуално
допустимо, поради което следва да се разгледат доводите относно неговата
правилност.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките
на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и
продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират
със Закона за енергетиката.
Страните не спорят, че процесният топлоснабден имот е предназначен за
задоволяване на стопански, съответно – небитови нужди, доколкото същият
представлява магазин - шоурум.
Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна
енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за
стопански нужди.
Нормата на § 1, т.43 от ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), действала до 17.07.2012 г., определя като потребител на енергия
или природен газ за стопански нужди всяко физическо
или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Нормата на § 1, т.33а от
ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), действала през
исковия период, определя като „небитов клиент“ клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди.
Страните не спорят, а и от представените нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 77, том XXIV, дело № 5029/1992 г. от 09.04.1992 г. и нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека № 181, том IІI, peг. № 11507, дело №
0521 от 2010 г. от 12.07.2010 г., подробно обсъдени по-горе, безспорно се
установява, че ответникът е собственик на процесния имот, както и че същият е
предназначен за задоволяване на стопански нужди, съответно небитови нужди,
доколкото представлява магазин - шоурум, с адрес: гр. София, ул. „****“ № 6,
етаж 1. Ето защо, топлоснабдяването му следва да се извършва при условията на
чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ – писмен договор при Общи условия, сключен между
топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
В производството по делото липсва спор, че за исковия период между страните
по делото не е подписан договор за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди при общи условия на ищеца. От приложеното писмо от 20.10.2016 г. обсъдено
по –горе е видно, че ищецът е отправил предложение до ответника за сключване на
такъв в съответствие с изискванията на 149,ал.1,т.3 ЗЕ, но последният въпреки,
че е бил уведомен лично на 24.10.2016 г. за това, не се е възползвал от
предоставената му възможност.
Ответникът своевременно е релевирал с писмения отговор на исковата молба
възражение, че не е ползвал процесния имот и съответно не е потребявал топлинна
енергия. Решаващият съд не е обсъдил това негово възражение.
Съгласно представеният по делото договор за наем от 12.03.2014 г. през
исковия период топлоснабдненият имот е ползван от наемателя „С.“ ООД, а не от
собственика на имота.
Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.
Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване
на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той
иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води
до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска с
правно основание чл.59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество,
без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията,
дадени с решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК).
В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е спестил разходи за
доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот. След като
ответникът не е ползвал процесня имот през исковия период, а същият е ползван
от наемател, то незаплащането на стойността на реално доставената до имота
топлинна енергия не е довело до спестяване на разходи от ответника.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ответникът не се е
обогатил за сметка на ищеца, поради което предявеният иск е изцяло
неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното
решение следва да се отмени, като предявеният иск следва да се отхвърли.
По разноските
по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъдят сторените във въззивното
производство разноски. Техният размер възлиза на 122, 92 лв.- заплатена
държавна такса за въззивно обжалване.
Ответникът не е доказал сторени разноски в производството
пред СРС, поради което такива не следва да му се присъждат на основание чл.78,
ал.3 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 5646 от 09.01.2019 г., постановено по гр. д.
№ 57772/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 47 състав, с която е признато за установено по
предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, срещу И.Д.Б., ЕГН **********, иск с вярна правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с
чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че И.Д.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ****, сумата от 2 590, 27 (две хиляди петстотин и деветдесет лева и
двадесет и седем стотинки) лв. - главница за потребена топлинна енергия
за периода м.03.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 873, 64 (осемстотин седемдесет и три лева и шестдесет и четири
стотинки) лв. - лихва за забава за периода 15.04.2014 г. – 31.03.2017 г.,
сумата от 70, 13 (седемдесет лева и
тринадесет стотинки) лв. - главница за
услугата дялово разпределение, заедно със сумата от 10, 95 (десет лева и деветдесет и пет стотинки) лв. - лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законна лихва върху
главниците от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 20.04.2017 г.,
до изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 24456/2017 г. по описа на СРС, 47 състав, И.Д.Б., ЕГН **********, е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 415, 28 (четиристотин и петнадесет лева и двадесет и осем стотинки)
лв. - разноски в исковото производство и 74,
07 (седемдесет и четири лева и седем стотинки)лв. - разноски в заповедното
производство, съобразно с уважената част от исковете. като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете,
предявени в условията на обективно, кумулативно съединяване от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ****, с адрес ***, срещу И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес ***, с правно
основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД – за
признаване за установено, че И.Д.Б., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от 2 590, 27 (две хиляди петстотин и деветдесет лева и
двадесет и седем стотинки) лв. - главница за потребена топлинна енергия
за периода м.03.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 873, 64 (осемстотин седемдесет и три лева и шестдесет и четири
стотинки) лв. - лихва за забава за периода 15.04.2014 г. – 31.03.2017 г.,
сумата от 70, 13 (седемдесет лева и
тринадесет стотинки) лв. - главница за
услугата дялово разпределение, заедно със сумата от 10, 95 (десет лева и деветдесет и пет стотинки) лв. - лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, с адрес ***, да
заплати на И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 122, 92 (сто двадесет и два лева и деветдесет и две стотинки) лв.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.“ ООД, ЕИК ****, с адрес: ***.
Решение № 979 от 05.01.2020 г., постановено по гр.
д. № 57772/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав, по реда на чл.250 ГПК, е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.