Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ........./15.04.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5442 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 41807 от 21.08.2018 г. постановено
по гр.д. № 8962/2013 г. на СРС, 50 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че Г.П.Г., дължи на „Т.С.”
ЕАД, сумата 1 260.85 лв. със законната лихва от 10.10.2012 г. доокончателното й
плащане, като стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот-апартамент №5 в гр.София, район Слатина, ул.********, по абонатен №354305,
за периода м.09.2009 г.-м.04.2012 г., за която сума е издадена Заповед от
12.10.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№20699/2012
г.на Софийски районен съд, III г.о., 84 състав, като е отхвърлен предявения иск
за сумата 1302,74 лв. (над дължимите 1 260,85 лв. до пълния размер на иска от 2
563,59 лв.), както и е признато за установено още, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, че Г.П.Г. дължи
на „Т.С.” ЕАД, сумата 209.04 лв.- мораторна лихва за периода 31.10.2009
г.-21.09.2012 г., закоято сума е издадена Заповед от 12.10.2012 г. за
изпълнение на парично задължение почл.410 ГПК по ч.гр.д.№20699/2012 г. на
Софийски районен съд, III г.о.-84 състав, катоОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата
117,21 лв. (над уважената част от иска-209,04 лв. допълния му размер от 326,25
лв.). С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като
е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът Г.П.Г. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от сумата
417.46 лв.-разноски по делотов исковото производство, и сумата 144,71
лв.-разноски в заповедното производство. Решението е постановено
при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.с.” ЕООД.
Това
решение е обжалвано в срок от ответник Г.П.Г.
в частите, в които исковете срещу него са били уважени, и в частта за
разноските. С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на
решението като постановено при нарушение на материалния и на процесуалния
закон. Конкретно се правят оплаквания за недопустимост поради несъбиране на
дължимата от ищеца държавна такса по
предявените искове за главница и лихви, също и за неправилност поради липса на
доказателства за дължимост на исковите суми поради недоказване наличието на
облигационно отношение между страните, липсата на убедителни писмени доказателства, които да
обосноват извод за дължимост на претендираните от ищеца суми, не се установявало и изправността на уредите, чрез които е извършвано
измерването на топлинна енергия (ТЕ) през процесния период, със суми за връщане са прихванати стари задължения,
извън процесния период, липсата на отчетните документи и
невъзможност за прилагане служебно начисляване на топлинна енергия /ТЕ/, поради което не следвало да бъде обсъждана СТЕ която е дала заключение само по документи от ищеца
и третото лице-негов помагач, непредставянето на фактури или други отчетни
документи, подписани от ответника, поарди което не следвало да се съобразяват
приетите по делото СТЕ и ССчЕ, че липсвали документи за метрологична проверка на топломера и, че нямало качествени параметри на услугата, за
нарушение на чл.62 от ЗЗП за доставяне на непоискана енергия/услуга, за липсата
на методика за определяне на ТЕ поради отмяна на методиката за дялово
разпределение с решение от 13.04.2018 г. по а.д.№ 1372/2016 г. на ВАС, 4 –то
отд. Относно вземането за лихва за забава вързява за липсата на публикуване на
фактурите в сайта на дружеството или по
друг начин, при което ответникът не е изпаднал в забава. Претендира за присъждане на разноските по делото, оспорват правото на ищеца на юрисконсултско възнаграждение. Излага
доводи, че юрисконсулта на ищеца полага труд при него, не е адвокат и за
възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК е неприложима Наредба № 1/2004г.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД
и третото
лице-помагач „Т.с.” ЕООД не са дали писмен отговор по въззивната жалба, в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо. Дължимата от ищеца
държавнатакса е биласъбрана надлежно в първоинстанционното производство по
предявените искове, съгласно определението от 15.03.2013 г., според цената на
обективно съединените искове-общо 152,54 лв., при което не се констатира такава
нередовност, както твърди с жалбата ответника.
Въззивната жалба на ответника е насочена срещу
първоинстанционно решение в частите, в които исковете срещу него са били
уважени.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на
съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответника с нея.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено
жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка
на ТЕ при договор при Общи условия, обвързващи ответницата като собственик на
жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за размера и цената на
реално доставената ТЕ за жилището му, установети от приетата по делото
съдебно-техническа експертиза и писмени доказателства за отчет и изравнителни
сметки, представени от третото лице-помагач.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Досежно правилността
на първоинстанционното решение настоящият въззивен състав намира наведените от
ответницата с въззивната
жалба доводи за неправилност за неоснователни.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответникът е
съсобственик на апартамент № 5, находящ се в гр.София, район Слатина,
ул.********по реда на ЗЖСК въз основа на реализирано право на строеж от ЖСК,
удостоверето това право на собственост с нотариален акт за собственост върху жилище и гараж,
построени върху държавно място от ЖСК „И********, гр.София, с №195/16.04.1998 г., том XIII, н.д.№1506/1998
г. на I-ви нотариус при СРС. За това
жилище при ищеца се води партида на абонат с
абонатен №354305 на името на Г.П.Г.. Това сочи, че ответникът се
явяват потребители на ТЕ за битови нужди съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до
изм. с ДВ, бр.54/2012 г. Така изградената договорна е продължила да съществува
и за исковия период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната, нито
че през исковия период ответникът е
загубил правото на собственост върху жилището. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката,
облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по
силата на закона. Страни по договора са топлопреносното дружество и
собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник,
като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са
специални по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор
при общи условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. Видно от
приложените по делото ОУ/2008 г., за процесния период ищецът е обявил надлежно
ОУ за доставка на топлинна енергия, като обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия могат да възразят по
съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото не се твърди
и не се доказва ответницата да е подала възражение по посочения ред.
Събраните по делото писмени
доказателства сочат, че най-късно към есента на 2002г. сградата на етажната
собственост ( ЕС) на ЖСК“И.“ е била топлоснабдена и "Топлофикация
София" е доставчикът на ТЕ. С решение от 16.03.2000 г. ЕС на вх.Б, където
е процесното жилище, е решила да сключи договор
на услугата "топлинно счетоводство" с третото лице-помагач по
делото, и да се монтират индивидуалните измервателни урежи на отоплителните
тела в имотите на етажните собственици (изискване съгласно ЗЕЕЕ/отм./). Ответникът,
придобивайки жилището през 1998 г., и невъзразявайки срещу ОУ за продажба на ТЕ
на абонатите на "Т.С." ЕАД след това, придобива качеството на
потребители на ТЕ и става страна в облигационното правоотношение с ищеца,
съдържанието на което облигационно отношение се регулира от закона и Общите
условия, които се считат приети от ответницата, доколко тя не са доказала, че е
възразила срещу тях в срок. Към 2002 г. действа ЗЕЕЕ(отм.), който за първи път регулира договорните отоншение
мужду доставчика на ТЕ, какъвто в случая е ищецът "Т.С." ЕАД, и
потребителите на ТЕ за битови нужди, и в частност тези в сгради Етажна
собственост- раздел V от ЗЕЕЕ отм. За възникване на това облигационно отношение
и за правата и задълженията на страните по него, законът не е поставил като условие
установяване законност на абонатната станция, доколкото съгласно същия закон,
тя е собственост на топлопреносното предприятие-доставчик на ТЕ, и същото
предприятие-ищецът има задължението да поддържа топлопреносната мрежа и нейните
елементи в съотвествие с техническите изисквания и изискванията за безопасност
-чл.102 от ЗЕЕЕ(отм., но в сила към 2002 г.). Общите условия на топлопреносните предприятия, одобрените от
регулационната комисия, задължително се публикуват най-малко в един централен и
един местен всекидневник, което по делото е установено. Те влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им без писмено приемане от потребителите, и в
срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат различни условия. Предложените от потребителите
и приети от топлопреносните предприятия различни условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения. Данни за такива различни условия по делото няма.
За да уважи предавените искове за главница, и
обусловения иск за мораторна лихва за забава, първоинстанционият съд не се е
позовал на представените от ищеца фактури, а на приетата по делото съдебно-техническа
експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите , приети по
делото- документите за отчет и
изравнение от третото лице-помагач. Ето защо оплакването по въззивната жалба на
ответниците за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд
относно липсата на фактури, или тяхното невръчване на ответниците, се явява
неоснователно. Изготвяни от щеца фактури като изготвени от него документи, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде
освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, а именно доставяне на
претендираното количество ТЕ за исковия период за имота собствен на отвтеницата. Съдът не е основал решението си на едностранно
съставените от ищеца фактури, а на други
събрани и неоспорени доказателства, въз основа които може да бъде извършената преценката за реално доставената и потребена от ответницата ТЕ
за исковия период- в случая съдът и СТЕ са съобразявали и приетите по делото съставени от
третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода и за дялово
разпределение, документи за главен отчет, подписан от ответната страна,
протокол за неосигурен достъп от
15.05.2011 г., и свидетелство за
годност на разпределителите. Заявеното оспорване от ответника на подписа му
върху главния отчет от 2009 г. не е доказано-не са ангажирани доказателства от
ответника за това оспорване. При преценката на тези същи доказателства- отчети,
изравнителни сметки и съдебно-текхническа експертиза, въззивният съд прави
същите изводи, като тези направени от първоинстанционния съд за установеност с
тези доказателства на реално доставено количество ТЕ и потребено от ответницата
за собственото й жилище за исковия период в размер на общо 1596,65 лв. От
експертизата се установява още, че топломерът в АС е преминавал периодично
изискуемата по закон метрологична проверка. Заключенията по СТЕ и икономическа експертизи, са дадено от компетентни вещи лица с притежавани специални знания в науката топлотехника и счетоводството, мотивирано е подробно и е
обосновано, като вещите лица са дали отговор на поставените им задачи, предвид на което и настоящият състав на съда при
извършена преценка във връзка с чл.202 от ГПК намира,
че следва ида ги кредитира. Видно от СТЕ, дължимите суми за реално потребена ТЕ в
жилището на ответника са посочени без предходни задължения и без да се прави
прихващане. След като е установена доставката на топлоенергия, ответникът дължи
заплащането й, без значение дали ищцовото дружество е издало фактури за тези
доставки доколкото вземанията на ищеца не са доказани само чрез счетоводните му
записвания. Без значение е дали ответната страна е получавала издаваните от
ищеца фактури и дали ги е подписала, тъй като задължението за плащане на
топлинната енергия произтича от доставката й до топлоснабдения имот, а не от
фактурирането й. След като и стойността на топлинната енергия, определена по
прогнозен дял, става изискуема 30 дни след изтичането на периода, за който е
начислена, върху тази стойност също се дължи лихва за забава. Правилно е определен периода и размера, за които
вземането за главница и лихви за забава са погасени по давност. Неоснователно е
оплакването по жалбата за липсата на доказателства за публикуване на фактурите
на сайта на ищеца, доколкото такова изискване в приложимите за исковия период
ОУ от 2008 г. няма. Такова изискване има в чл.32-32 от ОУ в сила от 2014 г., но
те се прилагат за последващ период, а не и за процесния исков период, който
приключва до м.0.2012 г.
Първоинстанционнитя съд е определил размера на дълржимите
главници и лихвата за забава по реда на чл.162 от ГПК на 1260,85 лв. и на
209,04 лв., при съобразяване и на периода, за който вземанията не са погасени
по давност, и приетите експертизи, и
поради липсата на оплаквания с въззивната жалба относно тези размери /т.е. няма
оплакване по фактите/, въззивният съд, с оглед забраната по чл.269 от ГПК, не
може да преценява правилността на тези суми, които са по-малки от претендираните
размери от ищеца.
Ответникът, като етажен собственик, дължи цената на
реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази
сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и за
сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от
ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по
т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на
липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП,
съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови
нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената
ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. Това възражение по жалбата е
неоснователно. Неоснователно е и възражението за отмяна на методиката за разпределение
с решение на ВАС от 2018 г., потвърдено от 5
чл. състав на ВАС с решение №
13691 от 8.11.2018г. по адм. дело № 4785 от 2018 г. , тъй като това решение на
ВАС няма обратно действие по силата на чл. 195 ал. 1 от АПК, поради което до
отмяната му, подзаконовият нормативен акт поражда правни последици и следва да
бъде прилаган. Следователно независимо от решението на ВАС по отмяна, настоящия
състав е длъжен да съобрази и приложи действащата към процесния период на
доставка на топлинна енергия нормативна уредба и по- конкретно методиката-
приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба за топлоснабдяването № 16- 334 от 06.
04. 2007 год.
С оглед на
изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция
с тези на първоинстанционния съд решение в обжалваните части, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че ищецът не е представил доказателства за разноски за защита от
юрисконсулт. В конкретния казус, първоинстанционният съд е присъдил на ищеца
юрисконсултско възнаграждение по силата на закона – чл.78, ал.8 от ГПК,
който препраща към размерите на адвокатските възраграждения, определени с
Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в редакцията преди изм. с ДВ, бр. 8 от 28.01.2017 г.), а след това- към размерите
съгласно Закона за правната помощ и Наредбата за правната помощ. Това
препращане към начина на определяне на размера на възнаграждението за защита от
юрисконсулт не означава, че е необходимо сключване на друг специален изричен
договор за защита по делото, а е достатъчно ищецът като ЮЛ да е бил
представляван и защитаван по делото то свой служител-юрисконсулт, на база писмено пълномощно за
това, каквото по делото има. Съобразява се и решение на Конституционния съд №
10/29.09.2016 г. по к.д.№ 3/2016 г., според мотивите на което „При правна защита,
осъществена от юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко
направения разход, което не означава, че такъв не е бил направен (отсъства), не
може да бъде направен или че априори не е адекватен на минималното
възнаграждение на адвокат, според размерите по Наредба № 1/09.07.2004 г.“
По разноските за
въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник
разноски остават в негова тежест.
Съгласно чл.78, ал.1 и
ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на
разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от
страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от
юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата.
В случая
обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда
претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от
последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за
отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането
за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 41807 от 21.08.2018 г. постановено
по гр.д. № 8962/2013 г. на СРС, 50 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете
са били уважени, и относно отговорността за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията
на страните за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.3 от ГПК и по
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.2, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.