Р Е
Ш Е Н И Е
№………./……...03.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Румяна
Дучева
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 79 по
описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 259 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на А.Б.Р. срещу решение № 4291/15.10.2019 г., постановено
по гр.дело № 3666/2019 г. по описа на РС – Варна, с което съдът е приел за
установено в отношенията между страните, че съществува присъденото с издадената
по ч.гр.д. № 16931/2018г на ВРС заповед по чл. 417 ГПК вземане за сумата от
10000 лева, дължима по запис на заповед от 03.02.2016 г. с издател А.Б.Р.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението, като е
присъдил в полза на ищеца И.П.Н. сторените по делото разноски.
В жалбата
се излага, че решението на ВРС е неправилно поради нарушение на материалния
закон. Според жалбоподателя, решаващият съдебен състав не е съобразил, че
процесният запис на заповед е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД – противоречие на закона, тъй като с
ценната книга е поето задължение за плащане в брой на сума, надвишаваща
допустимия размер съгласно Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ).
На следващо място, при условията на евентуалност, съдът не е уважил
възражението, че е налице безпаричност на процесния
менителничен ефект, тъй като на издателя не са предоставяни парични средства,
поради което упражняването на правата по записа на заповед представлява
злоупотреба с права и цели неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на
ответника. Отправя искане за отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на иска
и присъждане на разноски.
В срока по
чл. 263 ГПК въззиваемата страна чрез процесуален представител е подала писмен
отговор, с който оспорва жалбата. Поддържа, че доводите на жалбоподателя са
неоснователни като излага подробни съображения. Моли за потвърждаване на
решението на ВРС и присъждане на разноски.
В открито съдебно
заседание страните не се явяват и не се представляват.
Съдът по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред РС Варна е образувано по искова молба,
подадена от И.П.Н., с която претендира да бъде прието за установено по
отношение на А.Б.Р., че съществува присъденото с издадената по ч.гр.д. № 16931/2018г на ВРС заповед по чл. 417 ГПК
вземане за сумата от: 10000 лева, дължима по запис на заповед от 03.02.2016г. с
издател А.Б.Р. и падеж на дата 31.12.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 07.09.2018г. до
окончателното погасяване на задължението.
Ищецът твърди, че на 03.02.2016 г. ответникът А.Р. е издал в полза
на ищеца И.Н. запис на заповед за сумата от 10 000,00 лева с падеж
31.12.2016 г. Задължението по записа на заповед не било изпълнено на падежа,
поради което ищецът подал заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което била
издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 16931/2018 г. на ВРС. Срещу заповедта за
изпълнение било депозирано възражение, поради което ищецът предявил
установителен иск.
В подаден в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва
изцяло иска. Възразява, че ценната книга е нищожна, тъй като с нея в
противоречие със закона – чл. 3 ал. 1 т. 1 то ЗОПБ е уговорено плащане на
дължимата сума от 10 000,00 лв. в брой. В условието на евентуалност прави
възражение за безпаричност
на менителничния ефект, тъй като от ищеца не му е била предоставена сумата от
10 000,00 лв. и не е имало разместване на имуществени блага.
Съдът, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В настоящия случай съдът намира, че постановеното от ВРС решение е
валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по
същество.
Не са спорни между страните във въззивното производство установените от
първоинстанционния съд факти, а именно, че на 03.02.2016 г. А.Б.Р. е издал в
полза на И.П.Н. запис на заповед за сумата от 10 000,00 лева с падеж
31.12.2016 г., като дължимата по ценната книга сума не е заплатена на
поемателя.
При горната фактическа установеност съдът приема от правна страна
следното:
По отношение правилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1,
изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните от съда изводи, с изключение на случаите, в които
служебно е длъжен да приложи императивни правни норми (Тълкувателно
решение № 1/2013 г., ОСГТК). Ограниченията в обсега на въззивната дейност се
отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират
приложение при субсумиране на установените факти под
приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да
осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от
волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен
материален закон, установен в обществен интерес.
Съгласно разясненията, дадени
в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, предметът на делото по иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в
исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е
издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.
9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна
страна менителничен ефект.
В случая, представеният
пред заповедния съд запис на заповед е редовен от външна страна и това не се
оспорва от ответника.
Възражението за нищожност
на едностранната сделка запис на заповед поради противоречие със Закона за
ограничаване на плащанията в брой е неоснователно. Целта на закона е да защити фиска, а не да възпрепятства гражданския оборот, поради
което при нарушаване на забраната за плащане в брой на суми на стойност, равна
на или надвишаваща 10 000,00 лв., в чл. 5 е предвидена административно-наказателна отговорност –
глоба за физическите лица, или имуществена санкция за юридическите лица.
Нищожността е най-тежката санкция при незаконосъобразност на гражданскоправните сделки. Наличието на специални правила,
уреждащи последиците при нарушение на
забраната, изключва приложението на общия закон.
Възражението за безпаричност на процесния запис на заповед, също е
неоснователно. Записът на заповед е едностранна абстрактна търговска сделка,
при която основанието не е елемент от фактическия състав на сделката. Възражението
на ответника за безпаричност на записа на заповед
съставлява по същността си общо оспорване на вземането и с оглед указанията в
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не
създава задължение за ищеца да сочи и доказва каузално правоотношение като основание
за възникване на вземането. Следва да се отбележи, че хипотезите, в които с
издаване на запис на заповед се поема парично задължение, не се ограничават до
случаите, когато на издателя е била предоставена парична сума срещу задължение
за връщането й или са били престирани стоки или
услуги със задължение за плащането им.
Ответникът не е доказал да
е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което
следва извод, че вземането съществува, а с оглед настъпилия падеж на записа на заповед
– че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС на основание чл.
272 от ГПК.
На въззиваемата страна следва да се присъдят
сторените пред ВОС разноски в размер на 800,00 лева заплатен адвокатски хонорар
съгласно представен списък и доказателства за извършването им.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4291/15.10.2019 г.,
постановено по гр.дело № 3666/2019 г. по
описа на РС – Варна.
ОСЪЖДА А.Б.Р., ЕГН **********,***, да
заплати на И.П.Н., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата от 800,00 лева разноски, сторени в производството пред ВОС, на
основание чл. 78 ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.