№ 99
гр. Плевен, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря АЛЕКСАНДЪР Г. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500067 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1422/08.12.2021 г., постановено по гр. дело № 4729/2021
г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил предявения от С. Р.
С. с ЕГН ********** от гр. ****************** против „СтикКредит“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., иск с правно основание чл.55
ЗЗД и с цена 116,40 лева частичен от 937,28 лева да бъде осъден ответника
„Стик-Кредит“ АД да заплати на ищеца С. Р. С. с ЕГН ********** сумата от
116,40 лева частично от 937,28 лева представляваща недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № 526013/31.05.2018г. сключен между
страните.
Осъдил е С. Р. С. с ЕГН ********** от гр.****************** да
заплати на „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т.
разноски по делото в размер на 50 лева за депозит за вещо лице.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от С. Р.
1
С. чрез процесуалния му представител – адв. Г.Ч.. На първо място,
въззивникът твърди, че съгласно събраните по делото доказателства е
заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 1116,40 лв., като
счита, че първоинстанционният съд е допуснал техническа грешка като
погрешно е сметнал, че С.С. е заплатил на ответното дружество сума в общ
размер на 1037,40 лв., вместо правилната такава 1116,40 лв. Въпреки това,
обаче, с постановеното решение изцяло е отхвърлен частично предявеният
срещу „Стик Кредит“ АД иск по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД вместо „Стик -
Кредит“ АД да бъде осъдено да заплати на С.С. сумата в размер на 87,10 лв.,
представляваща недължимо заплатена сума по договора за потребителски
кредит, с оглед нищожността на клаузата за начислена неустойка.
На следващо място, въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е
достигнал до грешни изводи относно наведеното в исковата молба твърдение,
че процесният договор за потребителски кредит е изцяло нищожен на
основание чл.11 ал.1 т.20 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право
на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Според въззивника, от така цитираната разпоредба е
изводимо, че самият договор за потребителски кредит следва да бъде
изготвен на разбираем език и да съдържа наличието или липсата на право
на отказ на потребителя от договора, като не е дадена възможност този
елемент от същественото съдържание на договора да се съдържа не в
самия него, а в предоставените общи условия. Дори само това
обстоятелство е достатъчно, за да се приеме, че договорът за кредит е
недействителен, тъй като в него не е посочено наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора.
На следващо място, въззивникът твърди, първоинстанционният съд не е
обсъдил наведеното в исковата молба твърдение, че в нарушение на
императивните правила в процесния договор ГПР е посочен единствено
като процент, без изрично да са описани и основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. В процесния договор е посочено
единствено, че ГПР е във фиксиран размер от 49,31 %, а годишният лихвен
процент е в размер на 36.00 %. Не става ясно обаче в какво се изразява
2
разликата между горните проценти и кои разходи биват отразени чрез тях.
Ето защо считам, че договорът за кредит е недействителен.
Първоинстанционният съд не е взел предвид, че според приетото по
делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза размерът на ГПР по
процесния договор е 49,31 %, а следвало да кредитира заключението в
частта, в която при включване и на начислената неустойка по договора,
ГПР би било над 200 %. Дори само това обстоятелство е достатъчно, за да се
приеме, че договорът за кредит е недействителен, тъй като в него не е посочен
реално приложимият от кредитора ГПР.
Съдът неправилно е приел, че при изчисляването на ГПР съобразно
нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК в конкретния случай не следва да взима предвид сумата за уговорената
„неустойка“ между страните по договора. По отношение предвидената в
договора „неустойка“ пък и наведените от ищцовата страна твърдения, че тя
също следва да бъде включена при изчисляване и ГЛП и ГПР по договора,
първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл. Така наречената в
договора „неустойка“ е предвидена в самия договор към момента на
неговото сключване, и доколкото същата представлява надбавка към
главницата, то следва да бъде взета предвид при изчисляване на ГЛП и ГПР.
В процесния договор е посочено, че С.С. дължи неустойка е в размер на
702,88 лева, като впоследствие с оглед предсрочното погасяване на кредита
пропорционално е изплатена сумата в размер на 87,10 лева заедно с
останалите дължими суми по кредита на „Стик- Кредит” АД, като
въззивникът счита, че подобни такси не се дължат на основание чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Също така счита, че
начислената неустойка е заплатена при начална липса на основание.
На следващо място, въззивникът твърди, че в пряко нарушение на
императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“ в размер на 702,88 лева, която по своята същност представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Налице е нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. На основание чл.19 ал. 5 от
ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4 са нищожни.
Грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
На самостоятелно основание въззивникът счита, че договорът е
3
недействителен, тъй като грешно посоченият размер на ГПР води и до
неправилно посочване на общата сума, дължима от потребителя по кредита.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС.
Така уговорените в процесния договор клаузи, с които
незаконосъобразно се начислява неустойка са съществени и основни за
процесния договор, тъй като чрез тях ответното дружество цели единствено
придобиване на една сигурна печалба - допълнително от възнаградителната
лихва и без която клауза кредитодателят не би отпуснал кредит, респективно
не би сключил договора, което обстоятелство води до пълна
недействителност на целия договор, а не само на конкретната клауза.
Въззивникът счита, че изводите на първоинстанционния съд по
отношение валидността на процесния договор за потребителски кредит са
неправилни и необосновани.
Предвид нищожността на договора за кредит, както и предвид
обстоятелството, че ответното дружество е получило сумите дължими от С.С.
по този договор, заплатената над размера на получения кредит сума в размер
на 1000.00 лева следва да бъде присъдена на ищеца.
Моли съда, да се произнесете с решение, с което изцяло да отмени
решението на първоинстанционния съд, като постановите друго такова, с
което да уважи предявените искове в пълния им размер от 116,40 лв., като
частичен иск от 937,28 лв., ведно със законната лихва.
Претендират се и направените съдебно-деловодни разноски,
включително и адвокатски хонорар за двете инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия „Стик - Кредит“ АД чрез процесуалния представител – адв. А.Д..
На първо място, въззиваемият счита така подадената въззивна
жалба за нередовна. Същата е подадена и подписана от лице без
представителна власт, с оглед което моли, съдът да остави жалбата без
движение с указания за отстраняване на този порок и ако същият не бъде
отстранен, въззивната жалба да бъде върната, като нередовна.
На следващо място, счита съдебното решение за правилно, а
въззивната жалба подадена от насрещната страна за неоснователна.
Възразява срещу твърдението, че в ГПР следва да се включи
4
задължението за неустойка, възразява срещу твърдението, че ГПР е над
максимално установения праг, както и срещу твърдението, че същият е
грешено посочен, а оттам и че общо дължимата сума по договора е
неправилна. Възразява срещу твърдението, че първоинстанционният съд
е допуснал техническа грешка при изчисляването на сумите, платени по
договора, че не е обсъдил всички възражения на насрещната страна, че
по Договора липсва клауза, която да регламентира правото на отказ на
потребителя от Договора по чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК.
Във въззивната жалба, насрещната страна твърди, че: „в мотивите
на постановеното решение, е допусната техническа грешка, като погрешно е
пресметнато, че С.С. е заплатил на ответното дружество сума в общ размер на
1037,40 лева“. Изложеното обаче не отговаря на обективната действителност,
тъй като съгласно допусната съдебно-счетоводна експертиза, по договора е
постъпило едно плащане от дата 30.06.2018г., с което ищецът предсрочно
е погасил сумата от 1037.40 лв.
На следващо място, съдът правилно е приел, че неустойката,
дължима при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение не следва да бъде включена в ГПР и ГЛП. Както е изложено в
съдебното решение „ГПР, така и ГЛП са в рамките на допустимия от закона
размер“, като правилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице в
частта, в която е установено, че ГЛП е 36%, а ГПР - 42,58%.
Разминаването в действителния и посочения в Договора ГПР не
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д от ЗЗП,
ако посочения в договора ГПР е по-голям от действителния такъв, доколкото
не може да се приеме, че посочването на по-скъпа цена би подтикнало
потребителя да вземе решение за сключване на договора. В случая,
установеният от съдебно-счетоводната експертиза размер на ГПР е в размер,
по-малък от посочения в договора.
На следващо място, въззиваемият релевира, че хипотезите, водещи до
нищожност на целият договор за потребителски кредит са изчерпателно
изброени в чл. 22 от ЗПК, като грешното посочване на ГПР не е една от тях.
Насрещната страна не посочва нито изрични законови разпоредби, нито
някаква съдебна практика в подкрепа на своите твърдения.
По отношение на ГЛП - ГЛП няма как да бъде различен от уговорения
в договора, доколкото размера на възнаградителната (договорна) лихва се
определя от страните, а не е резултат от предварителни или последващи
изчисления. Няма законово изискване, което да задължава кредитора да
посочи в какво съотношение се намират ГЛП и ГПР.
На следващо място, въззиваемият счита, че противно на твърдяното
във въззивната жалба, първоинстанционният съд е обсъдил възраженията на
ищеца във връзка с противоречието на неустойката с добрите нрави, като
5
едно от основанията, поради които същата е обявена за нищожна, като
същият отбелязва, че не е съгласен с аргументите на съда в тази насока.
Нормално е в случай, че задължението, което неустойката обезпечава не бъде
изпълнено, размерът на задължението на длъжника да бъде увеличен. Това не
променя характеристиката й от парична санкция в „печалба“. За да възникне
задължението за неустойка, то следва да бъде уговорено от страните. Това е и
причината неустойката да се съдържа като клауза в договора още при самото
му сключване.
По отношение на твърдението на въззивника, че в договора не е
посочен „съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора“, въззиваемият
счита, че противно на твърдяното, в чл. 13 от договора подробно е
описано правото на отказ на потребителя от договора, както и самата
процедура, по която се извършва това, като тази клауза по никакъв начин
не се различава от императивните разпоредби на закона, заложени в ЗПК и
ЗЗП.
На следващо място, във връзка с твърдението на въззивника, че
първоинстанционният съд не е обсъдил доводите му във връзка с това, че
„ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване“,
въззивникът твърди, че съгласно практиката на СЕС, ГПР трябва да бъде
изразен в процент, в конкретна цифра.
По отношение на т. нар. от насрещната страна „такси“, въззиваемият
изразява становище, че такива не са начислявани и заплащани по договора,
което е видно и от заключението по съдебно- счетоводната експертиза.
Въззиваемият моли съда, да оставите изцяло в сила
първоинстанционното решение, с което първоинстанционният е отхвърлил
изцяло иска на насрещната страна, доколкото същото се явява правилно и не
следва да бъде отменяно. Моли, да бъдат присъдени съдебно-деловодните
разноски, вкл. за адвокатски хонорар за двете инстанции.
В съдебно заседание, въззивникът не се явява и не се представлява.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е частичо основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
6
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението в неговата
цялост.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РС-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е
следната:
Безспорно е, че на 31.05.2018г. е сключен договор за потребителски
кредит № 526013 между „Стик Кредит” АД като заемодател и С.Р. С. като
заемател. Видно е, че съгласно договора на ищеца бил предоставен заем от
1000 лв., който е следвало да върне на общо 12 месечни погасителни вноски.
Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер
на 36 %. Видно е, че общият размер на всички плащания е бил 1234,30 лв.,
която сума е сборът от общия размер на заемната сума и начислената
договорна лихва по кредита при ГЛП 36%. В договора е посочено, че
годишният процент на разходите е в размер на 49,31 %. Уговорено е в
договора, че според чл.17 се задължава в 3- дневен от получаване на заемната
сума да осигури действие на трето лице, изразяващо се в поемане солидарно
на задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменямаема банкова
гаранция съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на заемодателя всички задължения на заемателя в срок от един
работен ден, считано от получаване на писменото искане от страна на
заемодателя. В чл.20 от договора е посочено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на заемателя посочено в чл.17, чл.18 и чл.19
7
8 ще причини на заемодателя вреди, които неустойката следва да обезщети. В
случай на неизпълнение на задължението посочено в чл.17 заемателят дължи
неустойка в размер на 1937,28 лева, която се начислява към всяка вноска по
кредита и е отразено в погасителния план. В този случай дължимата вноска е
в размер на 161,44 лв., а общото задължение по договора става в размер на
1937,28 лв.
В случая няма спор между страните, че въззивникът – кредитополучател
не е изпълнил задължението по чл.17 от договора.
Не е спорно и е видно от представената разписка/л.130/, че на
30.06.2018г. въззивникът е заплатил на въззиваемото дружество сумата от
116.40лв. за пълно предсрочно погасяване на кредита.
Спорен е въпросът нищожен ли е договорът за потребителски кредит
изцяло или частично и платени ли са суми без правно основание, с които
въззиваемото дружество да се е обогатило?
След като правилно първоинстанционния съд е приел, че е налице една
единствена нищожна клауза в договора – тази за неустойка, както и че е
платена сума за такава от страна на въззивника, неправилно е отхвърлил
целия иск.
По отношение на заявените множество основания за недействителност –
нищожност на договора Окръжният съд споделя изцяло правните изводи на
РС-Плевен. Договорът за потребителски кредит не е нищожен изцяло, а е
налице негова нищожна клауза – това е уговорката за неустойка.
Нищожността на отделната клауза не води до нищожност на целия договор.
Отделно от това съгласно константната практика на съдилищата главницата
се явява винаги дължима по силата на чл.23 от ЗПК. Законодателят не
допуска приложение на неравноправни клаузи по отношение на нетната сума
по кредита. Т.е. кредитополучателят винаги дължи връщането на получената
като главница сума. Това е така, тъй като основното правило в гражданското
законодателство е да не се допуска неоснователно обогатяване, за всяко лице.
Размерът на задължението, в това число на месечната вноска в случая е
формиран от три елемента – главница, договорена лихва и неустойка.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза е видно, че с
платената сума от 116.40лв. / погрешно в.л. е изписало 1037.40лв./,
8
въззивникът е изплатил 1000лв. главница, т.е. до 30.06.2018г. той не е внасял
нито една от месечните вноски, 29.30лв. лихва и 87.10лв. неустойка.
Както бе посочено , поради неотменната дължимост на главницата,
възраженията за нищожност в тази част не се споделят от въззивния съд.
Платената сума от 1000лв. е изцяло на договорно основание и следователно е
дължимо платена и не подлежи на връщане.
По отношение на договорената лихва направените възражения за
нищожност на договора са изцяло неоснователни. В договора изрично е
посочен фиксиран лихвен процент от 36% годишно и ГПР от 49.31%.
Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва – годишен лихвен
процент /ГЛП/ в размер на 36% не е нищожна и не накърнява добрите нрави.
До изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
Законът не регламентираше нито пряко, нито косвено максимума на
възнаграждението, дължимо за ползването на чужд капитал – парична сума
или т. нар. възнаградителна лихва. Този максимум се определяше от добрите
нрави, а критерий /ориентир/ дали тези установени в обществото норми за
поведение са накърнени беше законната лихва, чиито размери съгласно чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определят от МС /с Постановление № 426 от 18.12.2014 г. /.
Съдебната практика приемаше, че противоречащи на добрите нрави са
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Приемаше се още, че подобно
неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато по
необезпечен заем е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три пъти
размера на законната лихва, като преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да се прави към момента
на сключване на договора.
С изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
се създаде законов регламент за максимума на ГПР – той не бива да
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с Постановление на МС. Към 31.05.2018 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0. 00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10. 00%, а нейният петкратен размер –
50 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва лихви, други преки или
9
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Хипотетично е
възможно ГПР да включва само разходи на потребителя за лихви. Тогава
ГПР, респ. лихвите не трябва да надвишават законово регламентирания с
изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимално допустим размер на ГПР, т. е.
50 %. В този смисъл – с оглед законовия регламент следва да се преосмисли
съдебната практика.
В процесния случай ГПР е 49.31 %, в които се включва ГЛП 36 %. Така
за други разходи остават "свободни" 13.31 %. Поради това и заплатената сума
от 29.30лв. също е платена на договорно основание и не подлежи на връшане,
като платена без основание или недължимо платена.
По отношение обаче на сумата от 87.10лв., представляваща неустойка,
Окръжният съд счита, че същата е платена на нищожно основание и
следователно недължимо платена, поради това и подлежи на връщане.
Както правилно е посочил първоинстанционния съд уговорената в чл.17
неустойка, с която се увеличава общия размер на дълга се явява нищожна и
не поражда своите правни последици за страните. Неустойката е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок
за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора,
както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите (т.6.3), в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. Очевидно е, че така въведената неустойка не съответства
на законово определените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На практика в
случая няма неизпълнение на договорните задължения, тъй като договорът е
изцяло изпълнен и то предсрочно един месец след неговото сключване. За
този период за кредитодателя е предвидено и съответното възнаграждение –
лихва.
Няма нито забава, нито каквото и да било друго неизпълнение, за да се
приеме наличие на основание за прилагане на обезпечителна или санкционна
функция на неустойката.
Въведената клауза за задължаване на потребителя за осигуряване на
поръчител сама по себе си не е нищожна, но обвързаната с нея санкция в
10
размер на неустойка от 702.98лв. при кредит от 1000лв. е неравноправна
клауза.
Несъмнено от анализа на правоотношението е ясно, че приложимите
към него норми са тези на Закона за защита на потребителите, с оглед
характеристиката на длъжника на "потребител", и на Закон за потребителския
кредит - при установените елементи на заемното правоотношение, съответно
на ЗЗД, като общи и субсидиарно приложими норми. Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо
е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя,
така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
В практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика. В Закона за защита на потребителите и по-
конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни
уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО.
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
11
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от въззиваемото дружество, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.
е. при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков и сключен по електронен път, съдът
приема, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между
страните, от което следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. В случая е бил подписан стандартизиран бланков
формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от заявителя. По
отношение на спорната неустойка, което се е задължил да заплати
потребителят за неизпълнение на задължение, което не е могъл да обсъди и да
отхвърли преди подписване на договора се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона. На първо място, предоставените за тази цена услуги
не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е
изискването на императивните разпоредби на закона. Следва да се има
предвид, че в чл. 10а, ал. 4 ЗПК е предвидено, че "видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно
и точно определени в договора за потребителски кредит." В представения
договор за потребителски кредит макар и сумата да е наречена неустойка, в
същност представлява такса за извършване заместващо длъжника действие от
страна на кредитора – осигуряването на поръчител. Тази неустойка е
включена в погасителния план издаден на същата дата на сключване на
договора – 31.05.2018г. – л.10 и формира част от месечната погасителна
вноска още с неговото сключване и преди изтичане на срока за осигуряване
на поръчител или банкова гаранция. Освен това поставените условия за избор
на поръчител в 7 пункта са на практика неизпълними, като добавим и
необходимостта да се посещава търговски обекти, за да се подписва договор
за поръчителство в дадения 3 дневен срок е невъзможно изпълнението им от
кредитополучателя. Абсолютно в противоречие с добрите нрави и със
законовата логика е уговорката, че неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители ще причини вреди на заемодателя. Такива, в
12
конкретния случай не само не са причинени, а напротив не е било възможно
да настъпят, защото преди падежа на първа вноска сумата е върната изцяло и
с дължимото възнаграждение за ползването й – лихва за съответния период.
Включването на обезщетение за хипотетични, но ненастъпили вреди в
размера на месечната вноска несъмнено съставлява неравноправна клауза, в
разрез с горепосочените норми на европейското и българското
законодателство и следователно е нищожна. Единствената логика на уговорка
за неустойка, поради неосигуряване на поръчители или гаранти, е да бъде
активирана само при неизпълнение на задължението от страна на
кредитополучателя, но и тогава размерът следва да е съобразен с фукциите на
неустойката и размера на кредита. Когато тази клауза обаче е активирана още
с подписване на договора, без значение на изпълнение на поетите по договора
задължения очевидно е неравноправна и не осъществява присъщите и
функции по закон.
Ето защо и съдът счита, че сумата от 87.10лв. е платена на нищожна
договорна клауза, поради което се явява и недължимо платена. С нея
въззиваемото дружество се е обогатило неоснователно и следователно дължи
връщането й. Върху тази сума се дължи и законна лихва, считано от датата на
подаване на ИМ – 21.07.20121г. до окончателното й изплащане.
Решението в тази част следва да се отмени, като се уважи предявения
иск и се осъди въззиваемото дружество да заплати на въззивника сумата от
87.10лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит № 526013/31.05.2018г. сключен между страните. Също
следва да се отмени и в частта за разноските.
В останалата обжалвана част до размера на предявения иск от 116.40лв.,
частичен от 937.28лв. същият е неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен. Решението в тази му част е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
При този изход на процеса следва въззивникът С.Р. С. да бъде осъден за
заплати по компенсация деловодни разноски за двете инстанции, съобразно
уважената и отхвърлена част от иска в размер на 94.14лв. на „Стик-Кредит“
АД. Въззиваемото „Стик-Кредит“ АД следва да бъде осъдено да заплати на
адв. Г.Ч., съобразно уважената част от иска на осн. чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА
сумата от 448,97лв. за процесуално представителство пред двете инстанции.
13
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1422/08.12.2021 г., постановено по гр. дело №
4729/2021 по описа на Плевенски районен съд, в частта, в която е отхвърлил
предявения от С. Р. С. с ЕГН ********** от гр. ****************** против
„Стик Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., иск с правно
основание чл.55 ЗЗД за сумата от 87.10 лева частичен от 937,28 лева,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит
№ 526013/31.05.2018г. сключен между страните, и в частта за разноските,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД „Стик Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ №
13Б, представлявано от Х.М.Т. ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С. с ЕГН **********
от гр. ****************** сумата от 87.10 лева, частичен от 937,28 лева,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит
№ 526013/31.05.2018г. сключен между страните.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1422/08.12.2021 г., постановено по гр.
дело № 4729/2021 по описа на Плевенски районен съд в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ал.3 от ГПК С. Р. С. с ЕГН ********** от гр.
****************** ДА ЗАПЛАТИ на „Стик Кредит“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б,
представлявано от Х.М.Т. сумата от 94.14лв, представляваща деловодни
разноски за двете инстанции, съобразно уважената и отхвърлена част от иска.
ОСЪЖДА на осн. чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА „Стик Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ №
13Б, представлявано от Х.М.Т. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Ч. от
гр.************ сумата от 448.97 лева за процесуално представителство
пред двете инстанции.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15