№ 14760
гр. София, 30.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Р.И
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20231110158826 по
описа за 2023 година
Производството е образувано е по искова молба, подадена от „У.Б“ АД срещу И.
Г. П., с която са предявени кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430
ТЗ за признаване за установено спрямо ответника И. Г. П. съществуването на вземане
на ищеца за сумата от 486,40 лева – главница по договор за кредитна карта на
физическо лице № ****-***-*****2016 от 11.04.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда
(19.11.2021 г.) до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1, вр. чл. 430, ал. 3 ТЗ за признаване за
установено спрямо ответника И. Г. П. съществуването на вземане на ищеца за сумата
от 13,20 лева – възнаградителна лихва върху редовната главница по договор за
кредитна карта на физическо лице № ****-***-******-2016 от 11.04.2016 г. за периода
18.01.2021 г.-22.04.2021 г.; и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на
ищеца за сумата от 34,21 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за
периода от 22.04.2021 г. до 18.11.2021 г.
В исковата молба се твърди, че на 19.11.2021 г. ищецът е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.
Образувано е ч.гр.д. № *****/2021 г. по описа на СРС, 35 състав. Въз основа на
заявлението е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника
за горепосочените суми, както и за разноските в заповедното производство. На
04.03.2022 г. е образувано изпълнително дело № ***/2022 г. по описа на ЧСИ С.П, рег.
№ *** в КЧСИ, район на действие СГС, за събиране на процесното вземане. По ч.гр.д.
№ *****/2021 г. е постъпило възражение, от което произтича правният интерес от
предявяването на настоящия положителен установителен иск.
Сочи, че на 11.04.2016 г. между „У.Б" АД и И. Г. П. е сключен Договор за
кредитна карта на физическо лице № ****-***-*****2016, по силата на който ищецът
е предоставил на ответника кредитен лимит в размер на 500,00 лева. От своя страна,
той се е задължил да ползва кредитната карта съгласно условията по договора, в т.ч. да
1
възстановява ползваните суми от кредитния лимит или поне минималната погасителна
вноска. В чл. 3.1. от договора била опредЕ. единствено минимална погасителна вноска
в размер на не по - малко от 3 % от отпуснатия кредитен лимит, която ответникът се
задължава да осигурява ежемесечно по сметката си, посочена в чл. 3 и то в случай, че
ползва суми до размера на кредитния лимит. В чл. 3.1.1. от договора е посочен период
на клиентски на плащания - всеки календарен месец от първо до последно календарно
число. В чл. 3.1.2. от Договора е посочен период на погА.ване/издължаване - от 1-во
до 15-то число от всеки месец, следващ периода на клиентските плащания, т.е. на
ползването на кредитната карта. В чл. 2 от Договора страните са уговорили вида,
размера и начина на изчисляване на лихвите, които се дължат, при ползване на суми от
кредитния лимит и/или при допуснати просрочия. Определен е краен срок за
окончателно възстановяване и погА.ване на дължимите суми по договора, а именно 24
месеца, считано от датата на сключване на договора. Договорът регламентира и
случаите, в които кредитния лимит, става предсрочно изискуем - чл. 10 от договора.
Сочи, че ищецът, съгласно чл. 10.1., във вр. с чл. 10.1.1., във вр. с чл. 8.12. от договора
е обявил цялата непогасена част от кредита за предсрочно изцяло изискуема, и се е
възползвал от правото си да пристъпи ким незабавно събиране на изискуемите суми -
главница и лихви, включително такси и разноски. Кредитът е обявен за изцяло
предсрочно изискуем на 22.04.2021 г., за което е уведомил ответника чрез покана за
доброволно изпълнение, съдържаща изявление по чл. 60 ЗКИ. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски, както и разноските, направени в заповедното
производство по ч.гр.д. № *****/2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който се оспорват исковете по основание и размер. Твърди, че договорът, на който
ищецът основава претенцията си, е за срок от две години /чл. 3.4/ от датата на
сключването му, като с оглед на това следва, че е изтекъл на 11.04.2018 г. Посочва, че
по т.6.1 от договора банката може едностранно, еднократно и автоматично по нейна
преценка, при непостъпило от кредитополучателя искане за прекратяването му, да
продължи правото на кредитополучателя да ползва картата и да възобнови кредитния
лимит, ако той е бил изправна страна, като от клаузата на т.6.2 следвал извод, че ако
кредитополучателят не усвои средствата от датата на изпълнение на условията по т. 5
от договора, но не по-късно от последния ден на периода на клиентски плащания, то
задължението на банката да предостави неусвоените суми от кредитния лимит се
прекратява, респ. и процесният договор се прекратява. Счита, че договорът е изтекъл
на 11.04.2018 г., доколкото не са налице представени от банката доказателства за
продължаването му, съгл. т. 6.1 от него за срок от още 24 месеца. Сочи, че
твърдението на ищеца, че вземането е предсрочно изискуемо от 22.04.2021 г., респ. от
26.08.2021 г. - датата, на която съдебният изпълнител е приел, че съобщението за
предсрочна изискуемост е редовно връчено по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, която
редовност оспорва, е неоснователно, тъй като договорът се прекратява с изтичане на
24 месеца от датата на сключване на договора, а именно – на 11.04.2018 г. Вземането е
обявено за предсрочно изискуемо на 22.04.2021 г., респ. на 26.08.2021 г., което счита за
неправилно, защото нямало как такова съобщение за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането да произведе действие, защото предсрочна изискуемост се
обявява за вземане, чиято изискуемост все още не е настъпила, т.е. по все още
действащ договор. Сочи, че дори да се приеме, че ищецът се е ползвал от правото по т.
6.1. да продължи действието на договора за още 24 месеца, ако кредитополучателят е
бил изправна страна, договорът е изтекъл най-късно на 11.04.2020 г. - дата,
предхождаща по време датата на предсрочна изискуемост, което не обуславя извод за
наличие на предсрочно изискуемо вземане, тъй като изискуемостта вече е била
2
настъпила с прекратяването на договора. Счита, че договорът е изтекъл на 11.04.2018
г., като от посочената дата остатъчното вземане е станало изискуемо, ако се установи,
че то не е било погасено. Твърди, че към датата на изтичане на договора - 11.04.2018 г.,
респ. 30.04.2018 г., както и към 11.04.2020 г., респ. 30.04.2020 г., ако се установи, че
договорът е автоматично подновен, вземането е било изцяло погасено и
правоотношението по процесния договор е приключено, което обуславя
неоснователност на исковата претенция. Ако се установи, че е налице забавено
плащане или не е заплатена главница по издадената кредитна сметка и такава е
дължима към кредитора, твърди, че е по друго правоотношение, различно от
процесния договор, което е видно от формуляр за предоставяне на информация
относно кредитен лимит по кредитна карта за физически лица от 07.05.2020 г.,
обуславящ извод за наличие на възникнало друго правоотношение между страните
след изтичане на процесния договор. Сочи, че не са представени общите условия по
договора, поради което твърди, че не е обвързан с тях. Счита, че не са налице вземания
в полза на ищеца по процесния договор, поради което искът е неоснователен по размер
и по основание. Оспорва относимостта на приложената като доказателство справка за
движението по кредитна карта, тъй като обхващала период, който е последващ периода
на действие на процесния договор и не обуславял яснота за ползваните суми в периода
на неговото действие, нито върнатите през този период суми. Твърди, че е невярно, че
към процесния договор са били налични анекси и не му е известно такива да
съществуват. В условията на евентуалност, ако съдът счете, че вземането е по
процесния договор, и се установи, че друго, различно от посоченото облигационно
правоотношение не съществува, счита, че процесният договор е недействителен.
Твърди, че тъй като договорът не е във връзка с осъществяването на търговска или
професионална дейност, ответникът се явявал потребител, съответно договорът е за
потребителски кредит и следва да се приложи Законът за защита на потребителите с
оглед неговата действителност. Сочи, че е нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
в редакцията към 28.07.2015 г., която изисквала договорът за потребителски кредит да
е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като елементите в него следва да са посочени в еднакъв вид, като шрифта на
договор, респ. на съдържанието му не може да е по-малък от 12. Сочи, че е налице
договор, чийто шрифт е под 12, което обуславяло извод за недействителност на
процесния договор, на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Счита, че
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК следва да обхващат и договора за предоставяне на
платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни
документи, посочен от ищеца, както и към неприложените общи условия, доколкото те
се явяват свързани с потребителския кредитен договор по смисъла на чл. 27 3ПК, и
неизпълнението на чл. 10, ал. 1 ЗПК спрямо тях също води до недействителността им.
В настоящия случай не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за
посочване на лихвения процент, приложим по процесния договор на годишна основа.
В съдържанието на договора бил посочен единствено размер на месечен лихвен
процент, но не и неговата годишна равностойност, което води до недействителност на
процесния договор в неговата цялост на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК. Твърди, че не било изпълнено и правилото на чл. 11, ал. 1, т. 9а, като никъде не
било посочено изрично посоченият месечен лихвен процент да е фиксиран, поради
което кредиторът има възможност да прилага референтен /променлив/ лихвен процент
и е следвало да бъде посочена методика за изчисление на лихвения процент, съгласно
изискването на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 9а 3ПК. Посочва, че не било
изпълнено и условието на чл. 11, ал. 1, т. 10 3ПК, тъй като в договора не се
установявало посочване размера на ГПР, изчислен към датата на сключване на
договора, като в клаузата по чл. 2.2 от договора единствено били посочени
3
компонентите, въз основа на които следва да се начисли, поради което процесният
договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По договора се сочи, че били налице общи условия, които ответникът оспорва да е
подписвал и счита, че не съществуват. Твърди, в условията на евентуалност, че дори и
да се приеме, че в случая се касае за договор за потребителски кредит, по който
кредитът се предоставя под формата на овърдрафт, отново била налице
недействителност на този договор, с оглед на това, че императивните правила по чл.
12, ал. 1 3ПК не са спазени. Съгласно чл. 12, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора следвало да се
посочи лихвения процент и условията за усвояването му, но такъв бил посочен на
месечна, а не на годишна база, което било изискването съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗПК
Недействителност се обуславяло и от неспазване на нормата на чл. 12, ал. 1, т. 8 ЗПК,
тъй като в договора изрично липсва посочване, че лихвеният процент е фиксиран, от
което следва, че се касае за променлив лихвен процент, с първоначален лихвен
процент в размер на посочения в договора, поради което кредиторът е следвало да
спази изискванията на нормата на т. 8, на чл. 12, ал. 1 3ПК. Не било изпълнено и
изискването, визирано в нормата на чл. 13 ЗПК. Не била спазена и нормата на чл. 12,
ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора не било налице посочване на числовата стойност
на размера на ГПР, като в клаузата по т. 2.2 от договора единствено бил посочен
компонента, въз основа на който следвало да се начисли, но не и допусканията, още
повече, че в процесния договор било посочено, че размерът на ГПР се определял в
рамките на лихвения процент. Липсва и посочване на общо дължимата сума, в
хипотези при която потребителят е ползвал изцяло кредитния лимит, върху който е
начислена посочената лихва. С оглед това договорът бил недействителен в неговата
цялост на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 12, ал. 1, т. 7, т. 8 и т. 9 3ПК. Посочва, че били
налице предпоставки за неравноправност на клаузите, тъй като те не били
индивидуално договорени и при формирането им ответникът не е могъл да влияе и да
взима становище по тях, а са едностранно наложени от кредитора. Твърди, че ако
договорът е недействителен, на основание чл. 23 ЗПК /в редакцията към 28.07.2015 г./
кредитополучателят дължал връщане на чисто получената сума, без да дължи каквито
и да е лихви и разноски, с оглед на това, че тя е дадена без правно основание, респ. на
отпаднало основание, като изискуемостта за тази сума, съгл. чл. 114 33Д за връщане е
датата на даването. Датата на сключване на договора била 11.04.2016 г., от което
следвало, че това е датата, от която задължението на кредитополучателя да върне тази
сума е станало изискуемо, като съобразно приложимата давност по чл. 110 33Д,
следвало да се приеме, че вземането е погасена по давност на 11.04.2021 г., която дата
предхождала по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 19.11.2021 г., като тази дата предхождала по време и датата, на която
ищцовото дружество твърди, че е обявило предсрочна изискуемост на вземането
/22.04.2021 г./, респ. и датата, на която съдебният изпълнител с приел, че съобщението
за предсрочната изискуемост е връчено /26.08.2021 г./. Твърди, че чисто получената
сума по процесния договор, ако той бъде приет за недействителен, респ. нищожен, е
погасена по давност на 11.04.2021 г., което обуславя извод за неоснователност на иска.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете на ищеца.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
Като доказателство по делото е приобщен договор №****-***-******-2016г. за
кредитна карта за физически лица, сключен на 11.04.2016 г. между „У.Б“ АД и И. Г. П.,
с който страните се съгласили, че ищецът, в качеството му на кредитодател,
предоставя на ответника, като държател на основна кредитна карта, издадена при
условията на отделен договор за предоставяне на платежни услуги чрез използване на
4
кредитни карти като електронни платежни инструменти, да усвоява в рамките на
периода за клиентски плащания кредитен лимит до размера от 500 лева, като
ответникът, в качеството му на кредитополучател, се задължил да възстановява
ползваните суми от кредитния лимит или поне минималната погасителна вноска по
т.3.1. или минимално дължимата сума. В т.3.1. от договор минималната погасителна
вноска е опредЕ. на 15 лева (сума равняваща се на 3% от кредитния лимит), а в т.3.2. и
следващите е посочено, че срок на ползване на разрешения кредитен лимит и срок на
действие на договора – 30.04.2018 г. Уговорено е в т.2.1., че лихвеният процент по
договора кредитна карта е в размер на 1% месечен лихвен процент, а годишният
процент на разходите се определя от и в рамките на лихвения процент на банката,
посочен по-горе.
В чл. 6.1. е предвидена възможност за банката едностранно и автоматично по
нейна преценка да продължи правото на ползване и възобновяване на кредитния
лимит за нови 24 месеца, в случай че кредитополучателят изрично не е поискал
прекратяването му с изтичане на срока на действия и е изправна страна по договора за
кредитна карта. В т.11.3 от договора е предвидена, че кредитополучателят носи
отговорност за всички трансакции, които са извършени след прекратяване на договора,
ако не е подал официално искане за закриването й и не е върнал картата. Съгласно
разпоредбата кредитополучателят следва да изплати сумата на тези трансакции, както
и начислените лихви, такси и комисионни незабавно след уведомяването му банката.
Към доказателствения материал по делото е приобщен и договор №****-***-
******-2016г. за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови
кредитни карти като електронни платежни инструменти, сключен на 11.04.2016 г.
между „У.Б“ АД и И. Г. П. за откриване на името на оправомощения държател картова
сметка и му издава една основна карта и по искане на оправомощения държател една
или повече допълнителни кредитни карти тип **** с персонален идентификационен
номер, чрез който се използва картата. Посочен е срок на действие на договора - до
30.04.2020 г., както и годишна такса за обслужване на основната кредитна карта в
размер на 15 лева за останалия срок на договора след първата година.
Представено е и искане за издаване на кредитна карта за физически лица,
подадено от ответника И. Г. П. от 06.04.2016 г., на последната страница на което е
отразено, че на 11.04.2016 г. И. П. е получил основна карта и плик в ПИН и дава
съгласието си за активиране на следната карта с №5189**** ****4502, като
ответникът не е оспорил, че е положеният подпис върху искането е негов.
Като доказателства по делото са представени Покана за доброволно изпълнение
и уведомление по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, изпратена до длъжника И. П., с която банката
уведомява кредитополучателя, че поради неизпълнение на задълженията за връщане
на падежа на усвоените чрез картата суми и следващите се лихви, предоставеният
кредит е обявен за предсрочно изискуем от дата 22.04.2021 г.
Представени са и придружително писмо за връчване и разписка за връчване. От
разписката се установява, че призовкарят към ЧСИ С.П, рег. №*** е посетил адреса на
длъжника: **** на следните дати: 08.07.2021 г. в 17:20 ч., на 18.07.2021 г. в 12:30ч, на
26.07.2021 г. в 10:40 ч, на 11.08.2021 г. 15:30 ч., като лицето не е намерено при нито
едно от посещенията, поради което на 11.08.2021 е залепено уведомление на вратата на
№131.
По делото е изслушано и заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвено. Съгласно заключението на вещото лице, съгласно извлечение с картови
операции по карта № 5189********4502 и № 5189********3778 по картова сметка с
IBAN: *****, сметката е открита на 11.04.2016 г. и на 13.04.2016 г. е извършена
5
справка-баланс, съответно сметката е открита на 11.04.2016 г., а кредитната карта към
нея е ползвана за първи път на 13.04.2016 г. За периода от 11.04.2016 г. до 22.04.2021 г.
по сметката са усвоени суми в общ размер на 5 334,97 лв., като по картова сметка с
IBAN: *****, за периода от 11.04.2016 г. до 26.10.2023 г. по сметката са постъпили
суми отразени като депозити, с които са извършени плащания за погА.ване на
задълженията по процесния договор в общ размер на 4848,57 лева. Към датата на
която задълженията са отнесени като съдебни 22.04.2021 г., по процесния договор има
просрочени задължения за минимална дължима сума (МДС) в размер на 46,60 лв.,
включваща: частично неплатена МПВ за 15.01.2021 г. в размер на 1,40 лв. и изцяло
неплатени МПВ за периода 15.02.2021 г. – 15.04.2021 г. в размер на 45,20 лв.
При отговора на въпросите, зададени от ответника, вещото лице сочи, че , за
периода от 11.04.2016 г. до 11.04.2018 г. по сметката са усвоени суми в общ размер на
4582,43 лв., представляващи: плащания чрез ПОС терминал в общ размер на 850,66
лв.; изтеглени суми чрез банкомат в общ размер на 3610 лв., платени такси в общ
размер на 24,65 лв., Таксата на 11.04.2018 г. в размер на 15,00 лв. е надвишила
кредитния лимит с 12,05 лв., които са съответно непогасени към датата, платени
възнаградителни лихви в общ размер на 97,12 лева, а за периода 11.04.2016 г. –
30.04.2018 г. по картовата сметката са усвоени суми в общ размер на 4 594.21 лв.,
представляващи: плащания чрез ПОС терминал в общ размер на 850,66 лв., изтеглени
суми чрез банкомат в общ размер на 3 610 лв., платени такси в общ размер на 36,43
лв., Таксата на 11.04.2018 г. в размер на 15,00 лв. е надвишила кредитния лимит с 0,27
лв., които са съответно непогасени към датата. Платени са възнаградителни лихви в
общ размер на 97,12 лв., като лихвата на 30.04.2018 г. в размер на 4,92 лв. е надвишила
кредитния лимит, съответно е непогасена към датата. За периода от 11.04.2016 г. до
30.04.2018 г. по договора има задължения в общ размер на 505,19 лв., включващи:
неплатена главница в размер на 500 лв., частично неплатена такса за 11.04.2018 г. в
размер на 0,27 лв. Таксата на 11.04.2018 г. в размер на 15,00 лв. е надвишила
кредитния лимит с 0,27 лв., които са съответно непогасени към датата. Частично
неплатена възнаградителна лихва с падеж 30.04.2018 г. в размер на 4,92 лв.,. Лихвата
на 30.04.2018 г. в размер на 4.92 лв. е надвишила кредитния лимит, съответно е
непогасена към датата. Към 30.04.2018 г. погасените задължения по договора са в общ
размер на 4094,21 лева. Вещото лице сочи, че за периода от 11.04.2016 г. до 30.04.2020
г. по договора има задължения в общ размер на 514,68 лв., включващи: неплатена
главница в размер на 500 лв., частично неплатена такса за 10.04.2020 г. в размер на
9,95 лв. Таксата на 10.04.2020 г. в размер на 15 лв. е надвишила кредитния лимит с
9,95 лв., които са съответно непогасени към датата. Имало и частично неплатена
възнаградителна лихва с падеж 30.04.2020 г. в размер на 4,73 лева. Лихвата на
30.04.2020 г. в размер на 4,73 лв. е надвишила кредитния лимит, съответно е
непогасена към датата. Към 30.04.2020 г. погасените задължения по договора са в общ
размер на 4541,54 лева.
Съгласно заключението на вещото лице, годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 17,26 % за период 11.04.2016 г. до 30.04.2020 г., а годишният
лихвен процент за срока на действие на договора е в размер на 12%, като не е
променян за срока на действие.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Предявени за разглеждане са искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1,
т. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 3 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже следните
6
правопораждащи факти, а именно: наличието на валидно договорно правоотношение,
възникнало по силата на Договор за кредитна карта на физическо лице № ****-***-
******- 2016 от 11.04.2016 г., което обвързвало страните през процесния период;
реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя на сумата,
претендирана като главница по договора; размера на непогасените задължения по
процесния Договор за кредитна карта на физическо лице; наличието на условия за
обявяване на предсрочната изискуемост на процесния договор; уведомяване на
ответника за настъпилата предсрочна изискуемост; настъпване на падежа на
задължението на кредитополучателя, касаещо връщане на главницата, както и размера
на претендираната мораторна лихва.
От представените доказателства се установява, а и това е безспорно, че на
11.04.2016 г. между страните е сключен договор за предоставяне на кредит под
формата на револвиращ кредит, с кредитен лимит за срока на действие на договора в
размер на 500 лева.
Независимо от гореизложеното, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да
следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, какъвто е и
разглежданият договор по смисъла на специалния Закон за потребителските кредити. С
аргумент за по-силното основание съдът следва служебно да следи за протИ.речие на
договорните клаузи в потребителските договори със свръхимперативните правни
норми в защита на потребителите и ако установи такова протИ.речие, да прогласи
недействителността на съответната договорна клауза. Понятието за „потребител“ е
дефинирано, на първо място, в наднационалното право на ЕС в Директива 93/13/ЕИО
на Съвета и по смисъла на чл. 2, б. „а“ от същата потребител означава всяко физическо
лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на посочената
директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска
или професионална дейност. Цитираната дефиниция е транспонирана в § 13, т. 1 от ДР
на Закона за защита на потребителите, както и в специалната спрямо него разпоредба
на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Безспорно ответникът притежава качеството на потребител.
В тази връзка чл. 10, ал. 1 ЗПК въвежда императивното изискване договорът за
потребителски кредит да се сключва в писмена форма, като всички елементи на
договора следва да бъдат с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12 пункта. Посоченото изискване се прилага и по отношение на общите условия към
договора и всички останали приложения към него, тъй като те представляват
неразделна част от същия и съдържат съществена за потребителите информация.
Неспазването на това изискване води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.
По отношение на възражението, че договорът е обективиран в шрифт по-малък от
12 настоящият състав намира, че Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за
кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител, като договорът следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт-не по-малък от 12, в два
екземпляра-по един за всяка от страните по договора. При съпоставка на европейското
с националното право се установява, че българският законодател е предвидил
допълнително изискване към договора за потребителски кредит-всички елементи от
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от
12, като по този начин е въвел изискване, различно от предвиденото в Директива
2008/48/ЕО, която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област. Това
допълнително изискване е свързано със сериозна санкция за кредитодателя, който не
го е спазил- той губи правото да получи лихви и разноски по кредита. Неспазването
на изискването за размер на шрифта не следва механично и във всички случаи да се
7
приема за основание за недействителност на договора за кредит, а следва да се
преценява във всеки случай доколко пречи на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение. В настоящата хипотези съдът намира, че видът и размерът на
шрифта позволяват прочитането на съдържанието на документа, което позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК пък предвижда като част от задължителното съдържание на
договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Годишният процент на разходите е легално дефиниран в чл. 19, ал. 1 ЗПК, съгласно
който ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Понятието за общ разход
по кредита за потребителя е дефинирано в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО и в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК и разходи, съгласно която разпоредба "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита
или получаването му при предлаганите условия.
Кредиторът има задължение да посочи по ясен и разбираем за потребителя начин
всички разходи, включени в ГПР, за да може длъжникът да направи преценка преди
сключване на договора. Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10
търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, трябва да се окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на
европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя
подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел.
В Определение от 16.11.10 г. по дело С – 76/10 се предвижда, че Директива
87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега Директива
2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно
да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл. 4 от
последната директива и предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за
потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и
разноски. ГПР е уреден свръхповелителни норми на закона – чл. 19 от Директива
2008/48/ЕО и чл. 19 ЗПК, поради което съдът следи служебно за нейното спазване. В
този смисъл Решение на СЕС от 04.10.2007 г. по дело C-429/05, с което се постановява,
че на защитата на потребителите, предвидена в Директивата за потребителския кредит,
следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е
длъжен служебно да преценява дали са спазени специалните изисквания.
В процесния договор е посочено, че годишният процент на разходите се определя
от и е в рамките на лихвения процент на банката. В същото време, лихвеният процент
е изразен по неясен начин, като е посочен единствено лихвен процент на месец. В
разпоредбата на т. 3.2. от договора, уреждаща годишния процент на разходите, също
така не са посочени взетите предвид допускания при изчисляване на годишния
процент на разходите, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В т.3.2. от договора за кредитна карта е посочено единствено, че таксите за
обслужване и обработка на операции с картата се определят и дължат от
8
кредитополучателя при условията, посочени в отделен договор за предоставяне на
платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни
инструменти и са в размера, посочен в този договор и в тарифата за физически лица
на „У.Б“ АД според вида на ползваните платежни услуги. Доколкото двата договора –
за кредитна карта и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови
кредитни карти като електронни платежни инструменти, са неразривно свързани,
дължимите суми във връзка с ползването на платежния инструмент несъмнено следва
да бъдат взети предвид при определяне годишния процент на разходите по договора за
кредитна карта, чрез който е предоставен кредит на ответника. Доколкото в т.3.2. е
посочено, че е ГПР се определя от лихвения процент по договор, става ясно, че при
изчисляване на ГПР по договора не са взети предвид, дължимите такси за обслужване
на кредитната карта, предвидени в договора за предоставяне на платежни услуги чрез
използване на банкови кредитни карти като електронни платежни инструменти,
сключен във връзка с договора за кредитна карта от 11.04.2016 г.
В настоящия случай, видно и от заключението на вещото лице годишният
процент на разходите по договор №****-***-******-2016г. за кредитна карта за
физически лица, сключен на 11.04.2016 г., в който са уговорени условията на
предоставения на ответника револвиращ кредит, е в размер на 17,26%.
Предвид изложеното и доколкото в договора за кредитна карта, с който реално на
ответника се предоставя потребителски кредит под формата на револвиращ кредит,
неясно е посочен годишен процент на разходите, като не са посочени взетите предвид
допускания, а и доколкото реално приложимият годишен процент на разходите е в
размер на 17,26% - различно от 12% (ако се приеме, че това е посоченият в т.3.2. от
договора годишен процент на разходите), настоящият състав намира, че процесният
договор за кредитна карта от 11.04.2016 г. е недействителен на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10, вр. чл. 22 ЗПК.
Доколкото съдът прие извод за недействителност на договора за кредитна карта
няма да бъдат обсъждани предпоставките относно обявяване предсрочната
изискуемост на кредита, доколкото такава може да бъде обявена при валидна кредитна
сделка, каквато в случая не е налице.
Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит
на връщане подлежи само чистата стойност на кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката
на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в
частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би протИ.речало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК - в този смисъл - Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.
По изложените съображения ответникът дължи връщане само на реално
усвоените по договора суми, като не дължи сумите, начислени за възнаградителни
9
лихви, такси за поддръжка и други такси по кредита, като при отчитане на усвоените
от ответника суми по кредита съдът ще взема предвид единствено посочените от
вещото лице плащания на ПОС терминал и теглене на суми в брой от банкомати.
От приложените по делото документи се установява, че на ответника е предадена
кредитна карта с № 5189********4502 на 11.04.2016 г., като от изслушаната по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че чрез използване на карта с посочения
номер ответникът е усвоял суми, като се установяват и размерите на усвоените суми,
както и размера на извършените от него плащания към ищеца.
По делото липсва приемо-предавателен протокол относно предаване от ищеца на
ответника на карта с № 5189********3778, поради което не може да бъде еднозначно
прието, че посочените в експертизата усвоявани на суми чрез посочената карта са
извършени от ответника, поради което същият да дължи връщане на посочените
усвоени суми.
От приложената към исковата молба справка за движението по сметката, чрез
която са извършвани усвоявания и погА.вания, се установява, че с карта №
5189********4502, получена на 11.04.2016 г. са извършвани усвоявания на суми до
29.03.2019 г. включително. Съдът като взе предвид представените справки,
заключението на вещото по допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза и
на основание разпоредбата на чл. 162 ГПК установи, че извършените до 29.03.2016 г.
усвоявания на суми са в общ размер от 4590,66 лева – общо за плащания на ПОС
терминал и изтеглени суми чрез банкомат, а размерът на извършените плащания за
погА.ване на задълженията е в размер на 4332,28 лева, в резултат на което се
установява, че непогасените и усвоени суми са в размер на 258,38 лева.
В отговора на исковата молба ответникът своевременно е релевирал възражение
за изтекла погасителна давност за процесните задължения. Съдът намира така
релевираното възражение за частично основателно.
Доколкото съдът възприе извод за недействителност на процесния договор за
кредитна карта на физическо лице, то получените от ответника по този договор суми
се считат за получени без основание.
Вземанията за неоснователно обогатяване се погА.ват с общата петгодишна
давност по чл. 110 от ЗЗД. Давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. В хипотезата на връщане на даденото при
изначална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, каквато е настоящата
хипотеза, изискуемостта на вземането настъпва от момента на получаването на
недължимото /ППВС № 1/1979 г. /, т. е. от датата на извършеното плащане /в този
смисъл и Решение № 390 от 20.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 6478/2023 г./.
Следва да бъде съобразено спирането на теченето на давността поради обявеното
извънредно положение в РБ със Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение (ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.). Съгласно
чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното
положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни
актове, с изтичането на които се погА.ват или прекратяват права или се пораждат
задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН.
Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.)
сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат
след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Ето
защо давностният срок в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. спрял да тече и
продължил да тече, считано от 21.05.2020 г. Продължителността на този период на
10
спиране на основание ЗМДВИП е 69 дни.
В случая от ищеца се претендира връщане на суми, усвоени в периода 16.04.2016
г. – 22.04.2021 г., заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
19.11.2021 г., поради което съдът намира за погасени по давност задължението за
връщане на суми, усвоени преди 11.09.2016 г.
Като взе предвид заключението по изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза и при приложение на разпоредбата на чл. 162 ГПК, съдът намира, че
размерът на непогасените по давност задължения за връщане на усвоени преди
11.09.2016 г. суми е в размер на сумата от 2369,15 лева, т.е. размерът на вземанията,
непогасени по давност е в размер на сумата от 2221,51 лева. Като взе предвид
посочения размер и размерът на извършените погА.вания в периода, покрит от
погасителна давност, и при приложение на разпоредбата на чл. 162 ГПК съдът намира,
че дължима от ответник остава сумата в размер на 39,62 лева.
С оглед на горното, съдът намира, че предявеният иск за главница следва да бъде
уважен до сумата в размер на 39,62 лева, като за разликата над 39,62 лева до пълния
претендиран размер от 486,40 лева искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни по делото.
Ищецът претендира присъждането на разноски, както следва: разноски за
държавна такса в настоящото производство в размер на 125 лева, 250 лева – депозит за
експертиза, както и адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева., за заплащането
на които са представени доказателства. Ответникът е релевирал възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за неоснователно. Като взе предвид уважената част от исковете, съдът намира,
че на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 63,43 лева.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение
№4/2013 год. по тълк.дело №4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото
производство се произнА. с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в
заповедното производство. В този смисъл и предвид изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените разноски в заповедното производство по гр. дело №*****/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 35 състав. В заповедното производство ищецът е направил
разноски в размер на 25 лева за държавна такса и 132 лева за адвокатско
възнаграждение, като съобразно уважената част от исковете на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 11,65 лева.
Ответникът претендира присъждането на разноски в размер на 250 лева - за
депозит за съдебно-счетоводна експертиза, като предвид отхвърлената част от
исковете на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 231,45 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „У.Б“ АД, ЕИК: *********
срещу И. Г. П., ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 39,62 лева – усвоена главница по договор за кредитна карта на физическо
лице № ****-***-*****2016 от 11.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 19.11.2021 г. до окончателното плащане
11
като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над 39,62 лева до пълния предявен
размер от 486,40 лева, както и ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1, вр. чл. 430, ал. 3 ТЗ за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 13,20 лева – възнаградителна лихва
върху редовната главница по договор за кредитна карта на физическо лице № ****-
***-******-2016 от 11.04.2016 г. за периода 18.01.2021 г.-22.04.2021 г., както и иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата от 34,21 лева –
мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 22.04.2021 г. до 18.11.2021
г.
ОСЪЖДА И. Г. П., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на „У.Б“ АД, ЕИК: ********* сумата в размер на 63,43 лева – разноски в настоящото
производство, както и сумата в размер на 11,65 лева – разноски в производството по
ч.гр.д. №*****/2021 г. по описа на СРС, 35 състав.
ОСЪЖДА „У.Б“ АД, ЕИК: ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати
на И. Г. П., ЕГН: ********** сумата в размер на 231,45 лева- разноски в настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12