№ 2632
гр. София, 04.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело
№ 20211100506037 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника П. Н. Г. срещу решение
от 25.02.2021г., постановено по гр. дело № 46981/2018 г. на Софийски
районен съд, 69 състав, с което, по предявения по делото иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал.1 от ЗЗД, е признато за установено, че
жалбоподателят дължи на Х. Х. Ш. сумата от 2 000 лв. – дължима реституция
по развален договор за доставка на леки автомобили от Германия до България
от 07.09.2017 г., ведно със законна лихва от 23.01.2018 г. /дата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК/до изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и
необосновано, поради недоказано наличие на договорно отношение между
страните, като предпоставка за връщане на сумата от 2 000 лева. Сочи се, че
представеният със заявлението по чл. 410 ГПК договор е връчен на ответника
с преписа от исковата молба. Въззивникът поддържа, че в представения
договор няма уговорки за доставка именно на посочените в исковата молба
автомобили и не е доказано, че страните са обвързани от договор за доставка
на същите автомобили. На следващо място заявява, че в хода на
първоинстанционното производство от ищеца са наведени доводи за
наличието на неформална сделка между страните. Същевременно са
представени писмени доказателства за основанието за претендиране на
сумата, което според ищеца противоречи на твърденията за неформалния
характер на съглашението. Според въззивника по делото не доказано
1
наличието на договор с ищеца в производството пред СРС и затова не е
доказано и договорното неизпълнение, като предпоставка за уважаване на
иска. Твърди, че не е доказано ищецът да е развалил договора преди
депозирането на заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК. Сочи, че
правото на разваляне на договора не може да бъде упражнено с исковата
молба в производството по чл. 422 ГПК, а единствено в производство по
осъдителна претенция. Излага, че не е доказано, че ищецът е изправна страна,
а въззивникът - ответник - неизправна страна. Заявява, че претенцията била
основана на договорно, а уважена на извъндоговорно основание, поради
което решението на СРС било недопустимо. Затова моли съда да обезсили,
евентуално – да отмени първоинстанционното решение и да му присъди
разноски.
Въззиваемият - ищец Х. Х. Ш. е депозирал писмен отговор, с който
оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че изводите на съда относно
доказано сключване на договор между страните, който е бил развален с
исковата молба, са правилни и законосъобразни. Оспорва като неоснователни
възраженията, че препис от писменото доказателство за наличието на
облигационно отношение не било връчено на ответника, тъй като той е имал
възможност да се запознае с представените към заявлението доказателства.
Оспорва твърденията за недоказаност на сключването на договор с
посоченото в исковата молба съдържание, както и твърденията за
неприложимост на практиката, приравняваща исковата молба на изявление за
разваляне на договора. Сочи, че претенцията е правилно квалифицирана от
съда и решението е допустимо. Моли съда да потвърди решението, като
претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК,
въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка на обжалваното решение по същество по реда на чл. 269
ГПК, въззивният съд намира, че същото е правилно и следва да бъде
потвърдено. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. чл. 55, ал.1
от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 2
000 лв., като дадена по развален договор за доставка на леки автомобили от
Германия до България от 07.09.2017г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 12.02.2018 г. по гр.д. № 4820/2018 г. на СРС, 69 с-в.
СРС е уважил иска, като е приел, че е налице плащане от ищеца на
ответника на сумата от 2 000 лв., в съответствие с твърденията в исковата
2
молба, по представения договор за доставка на леки автомобили от Германия
до България от 07.09.2017 г. Съдът е приел още, че ответникът не е изпълнил
задълженията си по договора, а ищеца го е развалил с връчване на препис от
исковата молба.
Въззивникът е оспорил извода на съда, че наличието на сключен
договор със соченото в исковата молба съдържание е било доказано в
първоинстанционното производство.
Фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД предпоставя
първоначално наличие на валидно правно основание за преминаване на
материални блага от правната сфера на едно лице в патримониума на друго
лице и последващо отпадане на основанието, което лишава получателя на
благата от правно признатата възможност да задържи полученото и
същевременно поражда за престиралия право да получи обратно даденото, за
да се преодолее неоснователното обогатяване за чужда сметка. Съгласно
задължителната и трайно установена практика, обективирана в ППВС №
1/1979г., на отпаднало основание може да се претендира връщане на платена
сума въз основа на договор, развален поради неизпълнение. При предявен иск
в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на
плащането на сумата и получаването й от ответника, а в тежест на ответника е
да установи наличието на основание за задържане на това плащане.
Съгласно приетия и неоспорен писмен договор от 07.09.2017г. /л. 6 от
ч.гр.д. № 4820/2018г. /, Х. Ш. е предал на П. Г. сумата 2 000 лева за
извършване на доставка на леки коли от Германия. Последният се е задължил
да извърши доставката в срок от 7-10 дни. Установено е, че в изпълнение на
този договор, ищецът е предал сумата 2 000 лева на ответника, тъй като в тази
си част изявленията на страните имат характер на разписка за плащане. С
оглед изложеното, ищецът, в съответствие с носената от него доказателствена
тежест, е установил наличието на облигационно отношение между страните
по неформален договор за извършване на транспортна услуга и доставка на
леки автомобили, както и предаването в брой на процесната сума пари.
Следва да се отбележи, че договорът е част от доказателствения материал по
делото, тъй като ч.гр.д. 4820/2018 г. на СРС е било приобщено към исковото
производство.
Доводът относно липсата на доказателства, че договорът е сключен за
доставка на описаните в исковата молба автомобили, не налага различен
извод, предвид липсата на твърдения и доказателства от ответника както за
изпълнение, така и за наличието на друго съглашение, касаещо други
автомобили.
Неоснователно е и оплакването, че препис от договора, представен със
заявлението по чл. 410 ГПК, не е връчен на ответника с преписа на искова
молба. При изпълнение на процедурата по чл. 131 ГПК е удостоверено
редовно връчване на препис от исковата молба и приложенията на ответника
на 13.03.2019г.
По отношение на довода, че ищецът е твърдял сключването на
неформална сделка, а представил писмено доказателство, за да я докаже,
3
съдът намира, че това няма отношение към правилността на
първоинстанционното решение. Ищецът е твърдял сключването на
неформален договор и е представил доказателства в подкрепа на това
твърдение. Не е налице противоречие между твърдените от ищеца
правопораждащи факти.
Изцяло неоснователно е оплакването, че изявление за разваляне на
договор задължително следва да се отправи преди подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, евентуално само с искова молба по
предявен осъдителен иск, а не и установителен. В това отношение съдът
изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд и цитираната в
решението му съдебна практика, която изисква от ищеца да търси
последиците от развалянето, за да се приеме имплицитно, че отправя такова
изявление до ответника с исковата си молба. Същественото в случая е дали се
претендират последиците от развалянето, за да се приеме, че исковата молба
има характера на покана, а не вида на производството.
На последно място, решението е валидно и допустимо, тъй като искът
е уважен на предявеното основание по чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, а не на различно
такова, както се твърди с въззивната жалба. Ищецът в заявлението си и в
исковата молба е поддържал, че иска връщане на дадено по развален договор.
Така искът е бил докладван и на това основание е бил уважен.
Предвид изложеното, жалбата е неоснователна и решението следва да
бъде потвърдено.
При този изход на спора, на въззиваемия следва да бъдат присъдени
претендираните и доказани разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на сумата 400 лв. Възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от
насрещната страна е неоснователно, тъй като претендираното възнаграждение
е съизмеримо с минималния размер по чл. 7, ал. 2 НМРАВ, който е 370 лв
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.02.2021г., постановено по гр. дело №
46981/2018 г. на Софийски районен съд, 69 състав.
ОСЪЖДА П. Н. Г., ЕГН ********** да заплати на Х. Х. Ш., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 400 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5