Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
14.07.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени
Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Виктория Станиславова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11057 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 30.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 54626/ 2016 г.
на Софийски районен съд, І ГО, 46 състав, АГЕНЦИЯ „П.И.”-
гр. София /БУЛСТАТ *****/ е осъдена да заплати на
„Д.З.“ АД- *** /ЕИК *****/ на основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 344 лв. /главница/,
представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско на МПС“ /щета № 0310- 260-260-15-01414; за ПТП от 01.02.2015
г. на автомагистрала „Тракия“, км 17/, ведно с мораторната лихва в размер на
50.17 лв. за периода от
01.04.2015 г. до 29.09.2016 г., както и законната лихва от завеждане на
исковата молба на 29.09.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, а
също и сумата 570 лв.- разноски по делото, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура”-
гр. София
/ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна “Д.з.”
АД- ***
/ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като
правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./
и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от “Д.з.” АД- *** искове по
чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
За уважаване на предявения иск по чл.213,
ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.49 ЗЗД и респ. за ангажиране гаранционно- обезпечителната
отговорност на ответника Агенция “Пътна инфраструктура” ищецът следва да докаже
по безспорен начин съществуването на валидно застрахователно право-отношение с
увреденото лице и заплащането на застрахователно обезщетение на същото
/настъпване на суброгацията по чл.213 КЗ/, както и наличие на визираните в
чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на
лица /изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от
ответника работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили
вреди и причинна връзка между противоправното поведение /изразяващо се в случая
в бездействие/ и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на
виновно поведение не е необходимо.
Спорът между страните, предвид наведените във
въззивната жалба на ответника доводи, е концентриран върху това дали процесното
ПТП е настъпило вследствие попадането на застрахования при ищеца автомобил в
необезопасена и необозначена неравност на път от републиканската пътна мрежа
или не. Направеното в този смисъл от страна на ответника АПИ възражение е
неоснователно. Обстоятелството, че при ПТП на пътното платно на републикански
път- автомагистрала „Тракия“, км 17, посока Пловдив /извън урбанизирана
територия/, е имало необезопасена и необозначена неравност /дупка/ се
установява от представения протокол за ПТП от 1.02.2015 г., който следва да
бъде взет предвид при формиране изводите на съда по съществото на спора.
Материалната доказателствена сила на протокола- съобразно чл.179, ал.1 ГПК,
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, каквито в случая са
отразени в обстоятелствената му част. Протоколът е съставен от длъжностно лице-
служител на МВР, в кръга на службата му, след
посещение на място в деня на инцидента- 1.02.2015 г., т.е. актосъставителят
лично е установил фактите на база извършен оглед и професионална преценка на
ситуацията, а не се е доверил само на твърденията на водача. Според направеното
в протокола отбелязване мястото на произшествието е било посетено от
актосъставителя /разпитан и като свидетел по делото/, от когото именно е
обозначена неравност на пътното платно в съдържащата се в протокола схема на
ПТП. Макар длъжностното лице да не е присъствало при самото настъпване на ПТП,
което в случая е практически невъзможно, то е възприело лично фактическата
обстановка- такава, каквато е била непосредствено след настъпване на ПТП /около
2 часа по- късно- според направеното в протокола отбелязване/, поради което и
относно фактите, описани в протокола, последният представлява официален
удостоверителен документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. При посочения в този
протокол и в свидетелските показания на водача на увредения автомобил /св. М.
Христов, разпитан по делегация от РС- Шумен/ механизъм на ПТП, неопроверган от
ответника с допустими по ГПК доказателствени средства, и въз основа на приетото
по делото като неоспорено от страните експертно заключение на авто-
техническата експертиза доказана се явява, по преценка на съда, и причинната
връзка между процесното ПТП и настъпилите за застрахования при ищеца автомобил
вреди.
След като протоколът за ПТП е бил надлежно
изготвен, в доказателствената
тежест на ответника е
било установяването на
различна фактическа обстановка, като напр. липсата на неравности /дупки/
по пътното платно в участъка, в който е настъпило процесното произшествие, или
изпълнение на задължението му за поставяне на предупредителни пътни знаци за
обозначаването на тези неравности. Наред с това даденото от вещото лице по
авто- техническата експертиза заключение, установяващо причинна връзка между
описаното в протокола ПТП и настъпилите щети, не е оспорено от ответника.
Несъстоятелни
са и доводите на въззивника- ответник за съпричиняване на вредоносния резултат,
тъй като по делото не е безспорно доказано нарушение на правилата за движение-
не е установено нарушение на разрешената скорост за движение, нито че скоростта
на движение на водача на увредения автомобил е била несъобразена с фактори,
посочени в чл.20 ЗДвП, а при наличие на несигнализирана дупка на пътното
платно, която не е предвидимо препятствие, съдът приема, че водачът на
увредения автомобил не е могъл, нито е бил длъжен да предвиди настъпването на
ПТП /случайно събитие/, което не е могъл и да предотврати. Поради това не може
да се приеме в случая и че същият е могъл и е бил длъжен да заобиколи повредата
на платното /чл.91 ППЗДвП/, за да избегне причиняването на вредоносния разултат.
При това положение недоказано от ответника е твърдяното противоправно поведение
на водача, както и наличието на фактически принос на същия за настъпването на
ПТП, поради което и обезщетението за доказаните в настоящото производство вреди
следва да бъде присъдено в претендирания размер.
Налице са и предпоставки за ангажиране
отговорността на ответника, който управлява пътищата, поради неизпълнение на
задължението му за ремонт и поддържане на републикански път /автомагистрала/-
изключителна държавна собственост, задължение, което се извежда от нормите на
чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29;
чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП.
Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява
републиканските пътища /включая републиканския път- автомагистрала, където е
станало процесното ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и
поддържането им, като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно
установени задължения чрез възлагането на определени дейности на трети лица.
Тъй като в случая е установено настъпването на вреди по застрахования при ищеца
автомобил от нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват дупките
на пътя, е установено и бездействие от страна на компетентните служби на
ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както
и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са
причинени вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно
бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на ответника-
възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД.
Изплатеното
от праводателя на ищеца /застрахователно дружество, преобразувано чрез вливане
в „Д.з.”
АД/
застрахователно обезщетение от 344 лв. покрива действителните вреди, понесени
от застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.213, ал.1 КЗ /отм./
суброгация, подлежат на възстановяване в този претендиран по делото размер.
Доводи относно размера на претендираното от ищеца регресно обезщетение във
въззивната жалба на АПИ не се съдържат.
Основателен
и доказан е и акцесорният иск по чл.86 ЗЗД за плащането на обезщетение за
забава. След извършеното от застрахователя плащане на обезщетението на ответника
АПИ е връчена регресна покана на 16.03.2015 г., като за претендирания период от
1.04.2015 г. до 29.09.2016 г. /дата на подаване на исковата молба/ дължимата
лихва е правилно определена и присъдена от СРС.
Правилно,
при този изход на спора, е разпределена и отговорността за разноски между
страните.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение
като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство съобразно
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна
сумата 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 30.12.2019 г., постановено по гр. дело
№ 54626/ 2016 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 46 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П. и.”- гр. София /БУЛСТАТ
*****/
да заплати на “Д.з.” АД- *** /ЕИК *****/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.