РЕШЕНИЕ
№ 916
гр. Пловдив, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20255300501126 по описа за 2025 година
Постъпила е въззивна жалба от К. К. Б. с ЕГН ********** в лично качество и
в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б., чрез адв. Л. К. и адв. Д. С.
против решение № 3614/21.08.2024 г., постановено по гр.д. № 5876/2022 г. на
Районен съд - Пловдив, ІІІ гр. състав, с което съдът е признал за установено по
отношение на К. К. Б. лично и в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б. с
ЕГН **********, че К. Т. П. с ЕГН ********** е титуляр на вещно право на
ползване върху едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор №
40004.501.144.1 и стопанска постройка с идентификатор № 40004.501.144.2 на ***,
находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***, на основание Договор за
дарение от 19.01.2019 год., обективиран в нотариален акт № *** г. на Служба по
вписванията, с който К. Т. П. си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на
ползване върху процесните две сгради - едноетажна еднофамилна сграда с
идентификатор № 40004.501.144.1 и стопанска постройка с идентификатор №
40004.501.144.2 по КККР на ***; К. К. Б. – лично, и в качеството й на законен
представител на Ф. Т. Б., е осъдена да предаде на К. Т. П. владението върху
едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор № 40004.501.144.1 и стопанска
постройка с идентификатор № 40004.501.144.2 по КК и КР на ***, находящи се в
УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***; К. К. Б. е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД
да заплати на К. Т. П. сумата от 2 675 лв., представляваща обезщетение за
лишаване ищеца от ползване на сграда с идентификатор № 40004.501.144.1 по
КККР на *** в периода от 08.05.2019 г. – 27.04.2022 г. и сума в размер на 648 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване ищеца от ползване на стопанска
1
постройка с идентификатор № 40004.501.144.2 по КККР на *** в периода
08.05.2019 г. – 27.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 27.04.2022 г., до окончателното изплащане на сумите;
Отхвърлен е предявеният от К. К. Б. срещу К. Т. П. иск с правно основание чл. 61
ЗС за прекратяване на правото на ползване на ответника, учредено с нотариален
акт № *** г. на Служба по вписванията гр. Пловдив, върху сграда с идентификатор
№ 40004.501.144.1 по КК и КР на *** и стопанска постройка идентификатор №
40004.501.144.2 по КК и КР на ***, находящи се в поземлен имот с идентификатор
№ 40004.501.144 по КК и КР на ***, с адрес ***, поради застрашаване на имотите
от значително повреждане, поради нарушаване на съществените задължения на
ползвателя и поради съществена промяна на вещта. С въззивната жалба се
поддържа, че така постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно,
като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с
което исковете на К. Т. П. да се отхвърлят, а предявеният от нея насрещен иск да
бъде уважен. Претендира разноски по делото.
Въззиваемия К. Т. П. чрез адв.И. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли за потвърждавена на обжалваното решение. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от К. К. Б. с ЕГН ********** и срещу решение
№ 4836/04.12.2024 г., постановено по същото гражданско дело в производство по
чл. 250 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата и за допълване на
постановеното по делото решение с излагане на мотиви по направеното
възражение за прихващане с извършените от Б. необходими разноски за запазване
на стопанската постройка с идентификатор № 40004.501.144.2, както и за
допълване на постановеното решение с изричен диспозитив относно всяко едно от
направените от К. Б. възражения. Счита се, че това решение е неправилно и че
съдът неправилно е приел, че възражението за прихващане не следва да бъде
уважено, а по отношение на искането за допълване на решението с изричен
диспозитив относно всички направени възражения, съдът неправилно е стигнал до
извода, че дължи такова произнасяне единствено при уважаване на искането за
прихващане. Моли за отмяна на решението и постановяване на друго такова, с
което молбата по чл. 250 ГПК да бъде уважена.
Въззиваемият К. Т. П., чрез адв. И., моли така подадената жалба да бъде
оставена без уважение.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лица, имащи
право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Ищецът К. П. е основал иска си на твърденията, че с договор за дарение на
недвижим имот от 19.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № *** г. на СВп - гр.
2
Пловдив е дарил на ответницата К. Б., негова дъщеря едноетажна еднофамилна
къща с площ от 80 кв.м. с ИД № 40004.501.144.1, и стопанска постройка ИД №
40004.501.144.2 с площ от 20 кв.м., долепена до източната страна на сграда,
находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***, като си е запазил правото на
ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. Сочи, че през м. септември 2018
г. ответницата К. Б. заживяла в имота заедно с детето си Ф., тъй като била в процес
на развод. По силата на заповед за незабавна защита, а впоследствие и със заповед
за защита по гр. д. № 7169/2019 г. на Районен съд Пловдив, ищецът бил отстранен
от имота, считано от 08.05.2019 г. до 01.09.2021 г. Тъй като след изтичането на този
срок ответниците продължавали да живеят в имота без негово съгласие, моли съда
да признае за установено, че е титуляр на правото на ползване върху имота и да ги
осъди да му отстъпят и да му предадат владението върху имота, както и К. Б. да
бъде осъдена да му заплати обезщетение за лишаване от ползването на имота за
периода 08.05.2019 г. - 27.04.2022 г. в размер на 2 675 лв. за лишаване от ползване
на сграда с идентификатор № 40004.501.144.1 и в размер на 648 лв. за лишаване от
ползване на стопанска постройка с идентификатор № 40004.501.144.2, ведно с
обезщетение за забавеното плащане на тази сума в размер на законната лихва от
деня на предявяване на иска до окончателното изплащане.
С отговора на искова молба ответницата К. К. Б., действаща лично и в
качеството й на законен представител на Ф. Т. Б., оспорва исковете като
неоснователни. Признава се обстоятелството, че К. Б. е придобила собствеността
върху процесния недвижим имот чрез дарение от ищеца на 19.01.2011 г. Сочи, че
към онзи момент ищецът е живеел на семейни начала с бъдещата си съпруга на
адрес: ***. Ответницата е заявила, че към момента на прехвърлянето имотът не е
бил в добро състояние, като твърди, че след това ищецът напълно се е
дезинтересирал от същия, като не е упражнявал правото си на ползване от
м.януари 2011 г. до м.септември 2018 г., а и след това. Сочи, че през 2016 г.
посетила имота и установила, че е абсолютно необитаем. През 2018 г. ответниците
станали жертва на домашно насилие, нямало къде да живеят и отишли да живеят в
имота, но се наложило да бъде извършен ремонт, като ответницата К. Б. изтеглила
потребителски кредит, за да извърши същия. Сочи се, че втората сграда
представлявала лятна кухня, в която преди това живеели клошари. Възразява се, че
ищецът не бил плащал данъци за имота. Извършени били разноски за подобрение
на двора. След извършените от К. Б. ремонти имотът станал обитаем и променил
своя облик. Възразяват, че правото на ползване на ищеца е погасено по давност, а
при условията на евентуалност, ако съдът не уважи възражението за погасяване по
давност на правото на ползване, ответницата К. Б., в лично качество е направила
възражение за прихващане срещу претендираната от ищеца сума за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване със сумата в размер на 10 600 лв., от които
сумата в размер на 600 лв. - разноски по дворното място, и в размер на 10 000 лв. -
необходими разноски за запазване на вещта. При условията на евентуалност, ако
бъде отхвърлено възражението и за погасяване на правото на ползване по давност,
ответницата К. Б. предявява насрещен иск срещу К. Т. П. за прекратяване на
правото му на ползване върху процесните имоти поради неполагане на грижата на
добрия стопанин за поддържане на вещта и поради увреждането и, нейното
съществено изменение, както и поради неплащане на дължимия данък.
3
С писмен отговор К. Т. П. е оспорил насрещния иск като неоснователен.
С решението си въз основа на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, ПРС е приел за установено, че с договор за дарение на
недвижим имот от 19.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № *** г. на СВп - гр.
Пловдив, ищецът е дарил на ответницата К. Б. – негова дъщеря, едноетажна
еднофамилна къща с площ от 80 кв.м. и стопанска постройка с площ от 20 кв.м.,
долепена до източната страна на сграда, находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по
ПУП на ***, като си е запазил правото на ползване върху имота пожизнено и
безвъзмездно. Дарените сгради са с ИД № - къща с площ 84 кв.м. и ИД №
40004.501.144.2 - стопанска постройка с площ 28 кв.м, като същите се намират в
поземлен имот с ИД № 40004.501.144 по КККР на ***.
Прието е, че не е спорно между страните, че към датата на подаване на
исковата молба в съда - 27.04.2022 год., ответниците К. Б. и Ф. Б. са били във
владение на процесните две сгради. Ответниците са обитавали имота и към
08.05.2019 год., като с Определение № 5012/08.05.2019 г. и Заповед за защита № 50
от 13.04.2020 г., издадени по гр.дело № 7169/2019 г. по описа на РС - Пловдив на
ищеца е забранено да се доближава до процесните сгради, в които е живяла К. Б.,
до 01.09.2021 г.
Предвид събраните доказателства ПРС е приел за безспорно установено, че
ищецът е носител на вещното право на ползване върху сгради с ИД №
40004.501.144.1 и ИД № 40004.501.144.2 по КККР на ***, собственост на
ответницата К. Б., по силата на Договор за дарение от 19.01.2011 год., обективиран
в Нотариален акт № *** год. по описа на нотариус Р. Т. с район на действие РС -
Пловдив, както и че двете ответници упражняват фактическа власт върху тях.
Тези фактически констатации и правни изводи не се оспорват от страните
във въззивното производство.
Спорно по делото и пред тази инстанция е дали ищецът е упражнявал
запазеното от него право на ползване върху имота в посочения в исковата молба
период, изпълнявал ли е задължението си да ползва имота така, че да не го променя
съществено /чл.56, ал.1 ЗС/, да плаща разноските, свързани с ползването,
включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което
я е приел /чл.57 ЗС/.
Съдържанието на правото на ползване обхваща правомощието да се
използва веща, съгласно нейното предназначение и ако тя дава добиви /естествени
и/или граждански/ – да се придобиват и те, без да се променя съществено
обременената вещ и нейното предназначение – чл. 56, ал. 1 ЗС. Правото на
ползване включва задължение на собственика да предаде вещта във фактическа
власт на ползвателя, да не му пречи да я използва по предназначение. Носителят на
ограниченото вещно право има задължение към собственика да използва вещта и
да се грижи за нея с грижата на добър стопанин, да плаща разноските за веща и
данъците, да застрахова веща. Границите, в които носителят на ограниченото
вещно право на ползване може да упражнява правото си са: да не променя
съществено веща и предназначението й. Носителят на ограниченото право на
ползване няма право да прави подобрения и преустройства в имота без съгласието
на собственика. Извършването на такива без изричното съгласие на собственика
4
може да е основание за прекратяване правото на ползване по съдебен ред, по
аргумент от чл. 61 ЗС. Ползвателят дори не отговаря за овехтяването, което е
резултат от обикновеното ползване на веща по предназначение – чл. 57, ал. 3 ЗС.
Задълженията на ползвателя не включват извършване на основен ремонт на веща,
за да бъде преведена във вид, годен за ползване по предназначение, освен ако това
не е изрично уговорено в отношенията между собственика и ползвателя.
Задължението му по закон е само да поддържа вещта в състоянието, в което я е
приел и да я върне в същото състояние – чл. 57, ал. 1 ЗС. Ако изрично е уговорено
със собственика и ползвателя се е съгласил да извърши подобрения в обременения
имот, това са задължения, които възникват на облигационно основание, но не са
задължения, произтичащи от закона в качеството му на носител на правото на
ползване. Състоянието на имота към момента на предаването се установява с опис,
а ако такъв не е съставен, законът е установил презумпция, че имота е предаден в
добро състояние, но тя е оборима /чл. 57, ал. 2 ЗС/ .
/В този смисъл е Решение № 306 от 6.06.2025 г. на ВКС по гр. д. №
665/2024 г., I г. о./.
В настоящия случай ответницата К. Б. възразява, че имотът не е бил
ползван по предназначение в период от повече от пет години след прехвърлянето
му и запазването на правото на ползване, че ищецът не е запазил вещта от
погиване и че е направил значителни преустройства – бутане на стени, довели до
увреждането му и съществената му промяна. Съдът намира всички възражения за
неоснователни.
На първо място, няма данни по делото какво е било действителното
състояние на имота към момента на прехвърлянето на собствеността от ищеца на
ответницата, към който момент ищецът си е запазил правото на ползване върху
имота. Опис на имота не е бил съставен, но ответницата сама признава с отговора
на исковата молба, че още тогава имотът не е бил в добро състояние. Задължението
за извършване на основен ремонт на веща, за да бъде приведена във вид, годен за
ползване по предназначение е за собственика на вещта, в случая за ответницата, а
ползвателят – ищецът дори не отговаря за овехтяването, което е резултат от
обикновеното ползване на веща по предназначение.
Установява се от разпитаните пред РС свидетели К. Г. и З. С., че през
2015 г. дъщерята на ищеца и съпруга и бутнали някакви стени, защото дъщеря му
искала да обедини стаите. Веднага след това ищецът извършил укрепване на
къщата заедно с неговия съсед и приятел от детството – свидетеля З. С.. Стените,
които са били бутани, са били носещи стени. С помощта на З. ищецът е направил
укрепването, като са укрепили къщата със 17 греди, така са спрели бутането
донякъде. З. и К. били поставили трегери, които стъпвали на самите зидове, за да
може плочата и покривната конструкция да бъдат подсилени. В ъгъла са направили
кръгла колона, която стъпва върху специална стъпка, и е укрепена добре тази
колона.
Жилището било скромно обзаведено, но с ел. уреди, всичко готово за
живеене. К. правел и зимнина там. Имал лози, зеленчуци, било му хубаво да ходи
там. През 2017 г. можело да се влезе и да се живее там. Имало една стаичка, която
била направена като пристройка специално за майка му, на две нива със стълби.
5
Там, където било бутнато, въпреки че било разчистено, било като строителна
площадка. Но на застроеното можело да се живее.
Свидетелят на ответниците П. П., брат на ищеца, сочи, че с брат му са във
влошени отношения. Избягвал е да има всякакви контакт с него. За един багаж на
майка им трябвало да отидат в къщата. Ищецът му отворил вратата и му дал един
куфар. Това било през 2015 г. Свидетелят знае за паднали стени, но не е разговарял
с брат си за тях.
Пред въззивната инстанция като свидетел е разпитан Т. Б., който е бивш
съпруг на ответницата К. Б. и баща на ответницата Ф. Б.. Свидетелят сочи, че след
като се оженили с К., през 2015 – 2016 г. отишли в къщата в ***, която тогава имала
пристройки, които в някаква степен можели да се обитават. Самата къща била в
необитаемо състояние, трябвало да се ремонтира много сериозно. С бащата на К.
говорили и се разбрали да премахнат две стени. Свидетелят закупил материали и
на следващия ден отишъл в къщата и махнал един прозорец от стена, която вече
била вътрешна поради извършено пристрояване. На следващия ден се обадил
ищецът и казал, че свидетелят е срутил къщата.
Пред районния съд е прието заключението на вещото лице В. Р. по
назначената СТЕ, видно от което процесната жилищна сграда е едноетажна със ЗП
84 кв м. с масивна конструкция - тухлени стени, покрив дървена покривна
конструкция, покрита с керемиди. На място вещото лице е констатирало, че в
жилищната сграда са извършвани преустройства, като стените в антрето са
съборени и заедно с кухнята е образувано едно цяло помещение. За конструктивно
укрепване на съборените зидове, които са с „Г" образна форма под ъгъл 90° са
изпълнени две ъглови ст.бетонови носещи греди, подпряни в ъгъла на нарочно
излята кръгла армирана ст.б. колона. В двата края гредите лягат върху носещи
зидове. При събарянето на зида обаче е засегната и част от таванската носеща
конструкция на сградата, която много леко е подпряна на съседен носещ зид. Това
подпиране не е достатъчно, таванската конструкция не издържа товара от покрива.
При събаряне на зидовете и изпълнението на носещата колона е разкрит покрива и
съответно са засегнати тавански гредоред и стабилността на покривната
конструция. Наливането на бетона е било през покрива.
Предвид така събраните доказателства съдът приема за установено по
делото, че ищецът е ползвал процесния имот в петгодишния период след
прехвърлянето на собствеността върху същия на ответницата К. Б. и след
запазването на правото на ползване. Установено е също, че през 2015 г.
ответницата К. Б. е предприела значително преустройство на къщата, като е
извършила бутане на вътрешни стени, което е застрашило целостта на сградата, а
ищецът е предприел незабавно действия по укрепването и. Неоснователно е
възражението за погасяване на правото на ползване по давност, неоснователен е и
насрещният иск по чл.61 за прекратяване на правото на ползване поради служене
със вещта по начин, застрашаващ същата с разрушаване или значително
повреждане.
Неоснователен е насрещният иск по чл.61 за прекратяване на правото на
ползване и поради неизпълнение на съществени задължения – неплащане на
данъци. Формирана е съдебна практика по при приложението на нормата на чл.
235, ал. 3 ГПК / Решение № 65 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5115/2015 г., I г.
о./, че изпълнението на тези законовите облигационни задължения на ползвателя,
направено дори в хода на процеса, след предявяването на иска по чл. 61 ЗС,
удовлетворява интереса на кредитора (на собственика на вещта). В случая ищецът -
ползвател е изпълнил тези свои задължения към деня на предявяване на иска,
6
видно от представените с исковата молба квитанции.
Ищцата не се е позовала на неизпълнение на другото законово
облигационно задължение на ищеца-ползувател – да застрахова вещта. Нито се
твърди, нито се установява по делото, че е налице такова неизпълнение, за
наличието на което собственикът следва да е уточнил параметрите на искането си
за застраховка, на рисковете, които желае да бъдат покрити от същото и периода на
действие, което нее направено./ Решение № 70 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №
31/2014 г., II г. о./.
Ето защо съдът приема, че предявеният първоналачен иск с правно
основание чл. 108, вр. чл. 111, вр. чл. 56 ЗС е основателен и следва да се уважи, а
предявеният насрещен иск по чл.61 ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли.
Първоначалният ищец е предявил и иск по чл.59 ЗЗД за осъждането на
ответницата за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването на
имота. Пред въззивната инстантцине не се оспорват установените от
първоинстанционния съд факти относно периода, през който ищецът е бил лишен
от ответницата от ползване на имота и относно размер а на дължимото се
обезщетение. Поддържа се единствено направеното от ответницата възражение за
прихващане със сумата от 10 600 лв., от които 600 лв. - разноски по дворното
място и 10 000 лв. - необходими разноски за запазване на вещта. Съдът намира това
възарежие за неоснователно. Претендираните от ответницата разноски са
направени от нея в качеството и на собственик на недвижимия имот. С
извършените работи тя е подобрила състоянието на собствения си имот. Както се
каза, ползвателят не отговаря за овехтяването, което е резултат от обикновеното
ползване на веща по предназначение, задълженията му не включват извършване на
основен ремонт на веща, за да бъде преведена във вид, годен за ползване по
предназначение, това е задължение на собственика. Ето защо съдът приема, че
първоначалният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е основателен и доказан и
следва да се уважи.
Обжалваното първоинстанционно решение е в посочения от въззивния съд
смисъл. Същото е правилно и законосъобразно и като такова ще се потвърди.
По отношение на подадената жалба против решение № 4836/04.12.2024 г., в
производство по чл. 250 от ГПК:
Жалбата е неоснователна.
С молба вх. № 105593/16.10.2024 г. К. Б. е поискала от първоинстанционния
съд да допълни постановеното по делото решение, като се произнесе с отделен
диспозитив по направеното от нея възражение за прихващане, както и да изложи
мотиви и диспозитив относно едното от перата по направеното възражение за
прихващане - разходите, извършени за постройката на допълнително застрояване.
С обжалваното решение молбата е оставена без уважение, като РС е
посочил, че е формулирал мотиви защо тези разноски не се дължат, както и че
възражението за прихващане не следва да бъде уважавано. Досежно искането за
допълване на постановеното по делото решение с изричен диспозитив относно
всички направени от страната възражения, е посочил, че съдът дължи такова
произнасяне единствено при уважаването на възражението за прихващане, като се
е позовал и на мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 2/18.03.2020 год. по
7
тълк.дело № 2/2020 год. на ВКС.
Посоченото изложение се споделя от настоящия съдебен състав на ОС –
Пловдив. Неоснователна е молбата за допълване на постановеното по делото
решение с излагане на мотиви по направеното възражение за прихващане. Със
сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в
диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено
нещо. Мотивите към решението не са част от него. Нарушаването на изискването
за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за
неговата отмяна като неправилно. / т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001
г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, Решение № 705 от 26.11.2024 г. на ВКС по
гр. д. № 609/2023 г., IV г. о., ГК/. Мотивите на съдебното решение не формират
сила на пресъдено нещо, поради което допълване на същите не може да бъде
извършено.
Неоснователна е молбата и за допълване на постановеното по делото
решение с изричен диспозитив относно всички направени от страната възражения.
С мотивите на решението си съдът е приел, че направеното възражеание за
прихващане е неоснователно. В разясненията на т. 2 от Тълкувателно решение №
2/18.03.2020 г. по тълк.дело № 2/2020 год. на ВКС, ОСГТК се посочва, че предмет
на делото е субективното право, заявено или отричано с иска. Силата на пресъдено
нещо на съдебното решение установява или отрича субективното право. По
изключение решението поражда действие и по разрешените искания и възражения
за право на задържане и прихващане (чл. 298, ал. 4 ГПК). С възражението за
прихващане ответникът извършва изявлението за прихващане в процеса по
предявения иск или се позовава на осъществения извън процеса погасителен
способ. Когато възражението е неоснователно, съдът уважава иска (изцяло или
частично) според заявения и установен размер на пасивното вземане. Когато е
основателно, съдът отхвърля иска (изцяло или частично) като погасен чрез
прихващане до заявения и установен размер на по-малкото от насрещните
вземания. Възражението за прихващане е отбранително средство, с което
разполага ответникът в защитата си срещу предявения иск. Съдът не се произнася
по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението,
зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск.
Ето защо, решение № 4836/04.12.2024 г. ще се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателката ще бъде
осъдена да заплати на въззиваемия направените разноски пред въззивната
инстанция, които се констатираха на 800 лв. за заплатен адвокатски хонорар.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3614/21.08.2024 г., постановено по гр.д. №
5876/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ІІІ гр. състав.
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4836/04.12.2024 г., постановено по гр.д. №
5876/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ІІІ гр. състав.
ОСЪЖДА К. К. Б. ЕГН ********** да заплати на К. Т. П. ЕГН
********** сумата от 800 лв. /осемстотин лева/ - разноски по делото във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9