Решение по дело №4691/2020 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 260232
Дата: 18 февруари 2021 г. (в сила от 15 април 2021 г.)
Съдия: Димо Венков Цолов
Дело: 20203110204691
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 17 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

260232/18.2.2021г.

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИМО ЦОЛОВ

 

при протоколист София Маринова, като разгледа докладваното НАХД №4691/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН и е образувано по жалба от Д.Д.Д., ЕГН **********, срещу Наказателно постановление436а-354 от 06.10.2020 г., издадено от Директор на ОД МВР Варна, с което за нарушение по чл.209а, ал.1 ЗЗ на въззивника е наложено административно наказание глоба в размер 300.00 лв.

Въззивникът твърди, че НП е незаконосъобразно, неправилно и издадено при допуснати съществени процесуални нарушения. Изтъква, че в НП липсва ясно описание на нарушението като твърдяното нарушение е описано по различен начин спрямо констатациите в АУАН и с позоваване на различни заповеди на министъра на здравеопазването, с което е нарушено правото на защита на въззивника. В тази връзка посочва също, че датата на твърдяното нарушение 28.04.2020 г. е след изтичане на първоначалния срок на действие на Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г., но в АУАН не е посочена издадената на 24.04.2020 г. Заповед №РД-01-236, с която срока на заповедта от 11.04.2020 г. е удължен до 13.05.2020 г. Твърди също така, че заповедите на министъра на здравеопазването по време на извънредното положение от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. представляват нормативни административни актове и като такива, подлежат на обнародване, което според въззивника не е сторено за Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г. и поради това, същата не е произвела действие. Въззивникът твърди също, че в нарушение на чл.52, ал.1 ЗАНН, процесното НП е издадено след изтичане на предвидения едномесечен срок. Изтъква също така, че отразеното в АУАН не съответства на действително случилото се, като посочва, че в момента на проверката въззивникът е обядвал.

Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли съда, да остави същата без уважение като потвърди оспореното НП като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:

На 28.04.2020 г. около 12.30 ч. въззивникът Д. Д. се разхождал по алея на възрожденците в „Приморски парк“ в гр. Варна, където имал уговорка да се срещне със свой приятел – свид. Х. Р., комуто бил споделил в телефонен разговор, че е в обедна почивка и си е взел сандвич, за да обядва. В близост до паметника на Отец Паисий полицейски автопатрул, в чийто състав бил свид. П.Т. спрял въззивника за проверка. Непосредствено след това, за съдействие на автопатрула се отзовал намиращ се в близост пешеходен полицейски екип – свидетелите П.Х. и Х.Н., а автопатрулния екип се отправил за проверка към друго лице. При пристигането си при въззивника, свид. П. Х. възприел ясно, че той не няма поставена на лицето си предпазна маска или друго средство, покриващо носа и устата съобразно актуалното към този момент изискване по издаваните от министъра на здравеопазването заповеди за противоепидемичните мерки по време на обявеното извънредно положение, но не обърнал внимание и не запомнил, дали същият държи нещо в ръката си по време на проверката. Конкретни възприятия за проверката на въззивника и неговото поведение и състояние не запомнил нито един от свидетелите П. Т. и Х. Н.. Докато траела проверката, свид. Х. Р. приближавал с колелото си към въззивника и проверяващите го полицейски служители и когато пристигнал там, спрял в близост до тях. Той възприел, че въззивника държи сандвич в ръката си и докато му бил съставян акт, той имал поставена маска на лицето, а след приключване на проверката свалил маската, за да се нахрани, след което отново поставил маската и останал с нея през цялото време на съвместната им разходка в парка.

В хода на извършената проверка, свид. П. Х. съставил срещу въззивника и му връчил АУАН №840690 от 28.04.2020 г. за извършено на съответната дата и място нарушение по чл.209, ал.1 ЗЗ, изразяващо се в неизпълнение на въведените със Заповед №РД-01-231 от 26.04.2020 г. на министър на здравеопазването противоепидемични мерки по чл.63, ал.1, т.2 на открито обществено място и непоставяне на задължителна предпазна маска или друго средство, покриващо носа и устата.

На 16.10.2020 г. наказващият орган издал срещу въззивника процесното НП №346а-354, в което описал, че на съответната дата и място, „въззивникът се намира на открито обществено място и не е поставил защитна маска за лице или друго средство, покриващо носа и устата, с което не е изпълнил въведени със Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г. за допълнение на Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 г. на министър на здравеопазването противоепидемични мерки (изменена и допълнена относно удължаване срока на действие със Заповед №РД-01-236 от 24.04.2020 г.) по чл.63, ал.1 ЗЗ.“ При така направеното описание наказващият орган приел за установено, че въззивникът не е изпълнил т.9 от Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г., с което е нарушил чл.209а, ал.1 ЗЗ и наложил предвиденото наказание глоба в минималния установен размер 300.00 лв.

Визираната фактическа обстановка се установява по категоричен начин както от кредитираните като безпристрастно дадени в резултат на непосредствени възприятия, непротиворечиви и взаимно допълващи се показания на всеки един от свидетелите П. Т., П. Х., Х. Н. и Х. Р., така и от приобщените документи – НП №436а-354 от 16.10.2020 г., АУАН №840690 от 28.04.2020 г., докладна записка рег.№436р-13732 от 30.04.2020 г., писмо ури№365000-45011 от 05.11.2020 г., писмо вх.№277329 от 01.11.2020 г., Заповед №365з-1952 от 24.03.2020 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Относно допустимостта на жалбата:

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е приета от съда за разглеждане.

Относно компетентният орган:

НП е издадено от компетентен орган – Директор на ОД МВР Варна, на основание чл.209"а", ал.4 ЗЗ. АУАН също е съставен от компетентно лице съгласно Заповед №365з-1952 от 24.03.2020 г. на Директор на ОД МВР Варна.   

Относно процесуалната законосъобразност на оспорения административен акт:

АУАН и съставеното въз основа на същия НП са издадени в сроковете по чл.34 ЗАНН и не страдат от съществени нарушения на процесуалните изисквания относно законоустановените форма и съдържание. Действително, в АУАН е отразено, че с непоставянето на предпазна маска на открито обществено място, въззвникът не е изпълнил мерките, въведени със Заповед №РД-01-231 от 26.04.2020 г., докато в НП е описано, че със съответното поведение той не е изпълнил мерки, въведени с друга заповед - №РД-01-197 от 11.04.2020 г., за допълнение на Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 г. (изменена и допълнена със Заповед №РД-01-236 от 24.04.2020 г.). Въпреки това, като взе предвид, че по основните фактически констатации за неносене на защитна маска на открито обществено място в неизпълнение на въведени със заповед на министър на здравеопазването противоепидемични мерки, не е налице различно описание в АУАН и НП, както и че в НП са отразени коректно реално издадените от министър на здравеопазването заповеди, въвеждащи тази именно мярка в съответния период, съдът намира, че съобразно предоставената с чл.53, ал.2 ЗАНН възможност, да се издаде НП и при допусната нередовност в АУАН, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина, допуснатата нередовност в АУАН и несъответствието в тази част с НП, не представлява процесуално нарушение.

Относно материално-правната законосъобразност на обжалвания административен акт:

При приетата от съда за установена фактическа обстановка и съобразно приобщените и кредитирани показания на всеки един от свидетелите П. Т., П. Х., Х. Н. и Х. Р., не се удостоверява по несъмнен начин твърдяното в АУАН и в НП нарушение. Преди всичко, за поведението на въззивника в самото начало на проверката, липсват каквито и да е данни, защото актосъставителят П. Х. не е присъствал в този момент, а участвалия при първоначалното възприемане на въззивника свидетел П. Т. не бе в състояние да възпроизведе конкретни свои възприятия за случая. И с оглед подкрепеното в съществена степен от кредитираните показания на свид. Х. Р. твърдение на въззивника, че към този момент се е хранел, наличието на преки и непосредствени възприятия от проверяващите лица по това обстоятелство, е съществено, защото този физиологичен процес е несъвместим с носенето на маска, чиято липса в съответния случай не представлява неизпълнение на въведената мярка. Действително, свид. П. Х. е категоричен, че в момента на възприемане на въззивника, малко след спирането му за проверка от автопатрул, той е бил без маска на лицето, но същевременно свидетелят посочва, че няма спомен какво проверяваният е държал в ръцете си. А за разлика от свид. П. Х., другият присъствал там свидетел – Х. Р., възпроизвежда конкретни свои възприятия, че когато стигнал на мястото, където били проверяващите и въззивника, го видял да държи сандвич и докато му бил съставян АУАН на мястото на проверката, имал поставена маска. Така направения анализ на приобщените гласни доказателства сочи неустановеност по несъмнен начин, на твърдяното в АУАН и в НП нарушение.

От друга страна, настоящият състав намира, че дори да бе установено по несъмнен начин, че към момента на спирането за проверка въззивникът не консумирал храна и при това е бил без поставена защитна маска, такова негово поведение в конкретния случай би следвало да се третира като маловажен случай по смисъла на чл.28 ЗАНН поради значително по-ниска степен на обществена опасност на поведението на въззивника в сравнение с типичните случаи на неизпълнение на съответната императивна норма. Въззивникът се е намирал на почти обезлюден участък в Приморски парк като приобщените показания сочат проверяващите в района да са били повече от преминаващите, граждани, при реална липса в близост на лица, с които би било възможно осъществяване на контакт и евентуалното им заразяване. Липсват и данни за каквито и да други предходни нарушения на въведените противоепидемични мерки от въззивника, при което следва да се приеме, че твърдяното поведение на въззивника не представлява абсолютно неспазване и игнориране на процесната заповед на министър на здравеопазването, а е само инцидентна проява. Същевременно, само дни след датата на твърдяното нарушение, изискването за носене на предпазна маска на открито е било напълно отменено. Действително, в НП наказващият орган е посочил, че нарушението не представлява маловажен случай по смисъла на чл.28 ЗАНН, като се сочи, че неизпълнението на въведените мерки е било предпоставка за разпространение на заразна болест и е било опасно за здравето на нарушителя и на околните, но съдът намира, че в конкретния случай от поведението на въззивника, който се е намирал сам на обезлюдено място, не са могли да произтекат такива вредни последици. С оглед на това съдът намира, че твърдяното нарушение е следвало да се третира като ненаказуем маловажен случай по смисъла на чл.28 ЗАНН.

Наред с изтъкнатото дотук, съдът счита за налични и други основания, сочещи незаконосъобразност на процесното НП, подробно застъпени в Решение №286 от 18.01.2021 г. на АС Велико Търново по к.а.н.д. №10283/2020 г., към чиито аргументи настоящият състав изцяло се придържа.

Разпоредбата на чл.209а, ал.1 ЗЗ, в приложимата към процесния период редакция предвижда административно наказание "глоба" за нарушаване или неизпълнение на въведени от министъра на здравеопазването или от директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл.63, ал.1 или ал.2 ЗЗ. С нормата на чл.63, ал.1 ЗЗ, също в приложимата към процесния период редакция (преди ДВ бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), в правомощие на министъра на здравеопазването е вменено, при възникване на извънредна епидемична обстановка да въвежда противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион. Аналогични по смисъл разпоредби (чл.209а, ал.1 и чл.63, ал.4 ЗЗ) са действащи към момента на издаване на процесното НП, неговото обжалване, а също и към датата на постановяване на настоящото решение. Видно е, че нормите на чл.63, ал.1 и чл.209а, ал.1 ЗЗ са бланкетни, а установяването на конкретните противоепидемични мерки, като правила на поведение, целящи опазване живота и здравето на населението, е предоставено в правомощията на министъра на здравеопазването. Съответно на това, посредством въведените от органа на изпълнителната власт забрани се определят и елементите от изпълнителните състави на деянията, подлежащи на санкция на основание чл.209а ЗЗ. През процесния период не е била действаща разпоредбата на чл.63, ал.11 ЗЗ (ДВ, бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), изрично определяща заповедите на министъра на здравеопазването за въвеждане на временни противоепидемични мерки, като общи административни актове.

При така маркираната правна уредба, действаща към момента на извършване на твърдяното нарушение, cлeдвa дa ce изяcни, какъв пo xapaктep aкт e заповедта на миниcтъp нa здpaвeoпaзвaнeтo, въвеждаща основанието за налагане на конкретната санкция.

Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г. на министър на здравеопазването, издадена на основание чл.63, ал.1 ЗЗ безспорно не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, при което следва да се разгледат останалите два възможни варианта – дали тя е общ или нормативен акт.

Съгласно легалната дефиниция на чл.65 АПК, общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издават такива актове. Настоящият състав намира, че Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 г. на министър на здравеопазването, само допълнение към която е Заповед №РД-01-197 от 11.04.2020 г., не изпълва цитираната дефиниция. Същата има за свои адресати неограничен брой от лица, но не и еднократно правно действие, което е видно от т.V. Освен това актът въвежда абстрактни хипотези, с многократно проявление, обвързващи адресатите със съответно задължително поведение, при всяко настъпване на визираните в тях факти и обстоятелства. Еднократното действие на общия административен акт следва да е свързано с конкретната фактическа обстановка в обективната действителност, спрямо която е насочено властническото въздействие на компетентния орган, а не да урежда абстрактно обществени отношения. То може да се проявява по различен начин – чрез осъществяване на определено действие, чрез изтичането на определен срок, през който се осъществяват множество действия по изпълнение на акта, но поражда правните си последици еднократно, което отличава общия административен акт от нормативния такъв. Тъй като се издават в изпълнение на нормативен акт (както и индивидуалните административни актове), общите административни актове нямат собствена хипотеза, а изпълняват диспозитива на съответната правна норма при наличието на фактите и обстоятелствата от хипотезиса на същата. Именно поради това, съгласно доктрината и съдебната практика, разпоредба на общ административен акт поначало не може да попълва бланкетна правна норма, включително и такава, с която се санкционира поведението на даден субект.

От друга страна, съгласно дефиницията в чл.75, ал.1 АПК, нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Настоящият съдебен състав намира, че Заповед №РД-01-197 от 13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването отговаря именно на тази дефиниция, независимо от наименованието на акта. Заповедта е издадена на основание законова разпоредба (към него момент чл.63, ал.1 ЗЗ), във връзка с приложението на същата, има за свои адресати всички пребиваващи на територията на Република България, без ограничение по място и относно кръга на лицата, срещу които се прилага. Разпоредбите на заповедта имат многократно правно действие, тъй като създават задължение за всички субекти непрекъснато да спазват противоепидемичните изисквания и мерки за срок, който с т.V. на същата заповед се допуска да бъде неограничено променян в зависимост от неподлежащото дори на хипотетично терминиране „развитие на епидемичната обстановка“. Изброените характеристики определят съответната заповед на министър като нормативен административен акт, съгласно цитираната по-горе дефиниция по чл.75, ал.1 АПК.

Съгласно чл.5, ал.5 от Конституцията на Република България, всички нормативни актове задължително се публикуват като условие за влизането им в сила, а в чл.37, ал.1 ЗНА е предвидено, че законите, постановленията на Министерския съвет и нормативните актове на министрите и на ръководителите на други ведомства, се обнародват в Държавен вестник. Изискване за обнародване в ДВ на нормативните административни актове, освен тези на общинските съвети, е въведено и с разпоредбата на чл.78, ал.2 АПК. Тъй като Заповед № РД-01-124 от 13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването не е била обнародвана в ДВ, а както се посочи към него момент не е действала разпоредбата на чл.63, ал.11 ЗЗ, при което съдът намира, че към 28.04.2020 г. въпросната заповед не е породила своето правно действие (чл.5, ал.5 КРБ). Доколкото към датата на твърдяното нарушение заповедта не е била в сила, тя не може да служи като основание на правоприлагащия орган за санкциониране на поведение, несъответстващо на предписаното в нейните норми.

В обобщение на горното, независимо дали ще се приеме, че Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 г. на министър на здравеопазването е общ административен акт или нормативен такъв, и в двата случая наказателното постановление е незаконосъобразно. Както се посочи, разпоредбите на общ административен акт не могат да попълват хипотезиса на бланкетна материалноправна или санкционна законова норма. От друга страна, имайки характер на нормативен административен акт, процесната заповед не е влязла в сила, което обуславя нейната неприложимост за процесния период.

Крайният извод, който се налага е за незаконосъобразност на процесното НП, поради постановяването му в нарушение на закона.

Водим от гореизложеното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯВА Наказателно постановление 436а-354 от 06.10.2020 г., издадено от Директор на ОД МВР Варна, с което за нарушение по чл.209а, ал.1 ЗЗ, на Д.Д.Д., ЕГН **********, е наложено административно наказание глоба в размер 300.00 лв, на основание чл.63д, ал.2, т.1, вр. ал.3, т.1 ЗАНН.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд гр. Варна в 14-дневен срок от съобщаването до страните.

 

 

                                                                РАЙОНЕН СЪДИЯ: