РЕШЕНИЕ
№ 1234
гр. Варна, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20253100501767 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община Варна, с адрес на
управление гр. Варна, бул. „О.п.п.” № 43, срещу Решение №2155/11.06.2025г.
по гр. дело №********г. на ВРС, 26-ти състав, с което е прието за установено
по отношение на ищците Н. М. С., ЕГН**********, В. П. С., ЕГН**********,
Г. Я. П., ЕГН**********, и Д. Г. В., ЕГН**********, че ответникът Община
Варна, с адрес гр. Варна, бул. „О.п.п.“, №43, представлявана от кмета, не е
собственик на 129 кв.м. ид. части от ПИ с идентификатор №*********** по
КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на
Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ по скица от 1442 кв.метра,
а по документи за собственост - 1452 кв.метра, трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване,
стар идентификатор №**********, номер по предходен план: ***, при
граници по същите КК и КР на Варна ПИ с идентификатори №№:
1****,******,*****,******,****,*******, с административен адрес: гр.
Варна, р-н П., ул. „*****, на осн. чл.124, ал.1 от ГПК.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно,
1
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон, както и при непълен и неточен анализ на събраните доказателства. След
като за процесния имот е имало одобрен РП от 1987г., територията нямала
земеделски характер. Още през 1989г. Държавата чрез нотариуса се е била
противопоставила на това ищците да са били собственици на горницата над
признатите им с КНА 1000кв.м. от земята до пълната му площ от около
1500кв.м., като тази разлика е била придобита от Държавата по силата на
закона на осн. чл.12 от ЗСГ и чл.6 от ЗС. Липсата на данни за отчуждаване по
ЗСГ не е пречка за последното, тъй като придобиването е по силата на закона.
Така към 1989г. Държавата е била собственик на 500 от всичките 1500кв.м. ид.
части от терена, в т.ч. на спорните 129 кв.м. ид. части от него. След което на
осн. пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (ДВ бр. 96/1999г.) те са станали общинска
собственост. Липсата на реализация на предвижданията на РП и
неосъществяването на регулацията не са пречка за запзване правото на
собственост на общината и на осн. пар.7, ал.1, т.4 от ПРЗ от ЗМСМА. Отделно
спорният терен бил включен в ЖК „С.П.“, противно на приетото от ВРС и от
вещите лица. Както при действието на ЗСГ, така след неговата отмяна, ищците
не са могли да придобиват по давност имота поради действащия мораториум
за това. Недоказано е и своителното им владение за годините от 2007г. до
издаването на АЧОС през 2018г. Дори и да не е приложен ПУП-ПУР през
2012г., с факта на отреждането с него е било потвърдено, че се касае до
общинска собственост за спорните 129 кв.м. ид. ч. Моли се за отмяна на
решението на ВРС, за отхвърляне на предявения иск, както и за присъждане на
разноски за две инстанции, а в о.с.з. чрез молба исканията се поддържат.
В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата и доводите в нея. Счита решението на ВРС за правилно
и обосновано, за което излага съображения по основните въззивни
оплаквания. Поддържа твърденията си за легитимация въз основа на
своително владение с присъединяване на същото на наследодателите, с оглед
на което ответникът следва да докаже правата си на соченото от него
основание. Не са налице предпоставките по пар.7, ал.1, т.4 от ПРЗ от ЗМСМА
и по пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (ДВ 96/1999г.) в полза на Общината, за
което излага аргументи. По същество моли за потвърждаване на решението за
разноски пред ВОС, а в о.с.з. поддържа позицията си по спора.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК на Н. М. С., ЕГН**********, В. П. С., ЕГН**********, Г.
Я. П., ЕГН**********, и Д. Г. В., ЕГН**********, за признаване за
установено по отношение на ищците, че ответникът Община Варна, с адрес
гр. Варна, бул. „О.п.п.“, №43, представлявана от кмета, не е собственик на
129 кв.м. ид. части от ПИ с идентификатор №*********** по КК и КР на гр.
2
Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния
директор на АГКК, целият с площ по скица от 1442 кв.метра, а по документи
за собственост - 1452 кв.метра, трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар
идентификатор №**********, номер по предходен план: ***, при граници по
същите КК и КР на Варна ПИ с идентификатори №№:
1****,******,*****,******,****,*******, с административен адрес: гр.
Варна, р-н П., ул. „*****.
Ищците твърдят, че са наследници на М. С. Й., починал през **** г. и са
собственици на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ж.к. „И.", с
административен адрес: гр. Варна, ул. „С.Ш.", представляващ поземлен имот с
идентификатор *********** по КК и КР на гр. Варна, целият с площ от 1452
кв. метра по документ за собственост, а по скица – 1442 кв.метра, с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване /до 10 метра/, стар идентификатор: **********, номер по
предходен план: ***, при граници и съседи по скица: имоти с идентификатори
********,*******,*******,*******,******,******, ведно с изградената в
имота сграда. Преди изработването на кадастралната карта на гр. Варна
действал кадастрален план на местност „Ф.Д.Д.Д.", изработен през 1973 г. По
този план процесният имот бил заснет под номер ***, в квартал 40 и бил със
същата площ и конфигурация. В разписния лист към този план за собственик
на имота бил записан наследодателят на ищците М. С. Й.. Наследници на Й.
били съпругата му Д.Н. Й.а и децата му Й. М. С. – починал и оставил за
наследници П.Д. С. – съпруга и децата си С.Й. С. и Д. Й.а С.; синът на М. С. Й.
- Н. М. С., дъщеря му Н.В. С. и дъщеря му Л. М.а П.а – починала и оставила за
наследници Г. Я. П. – съпруг и Д. Г. В. - дъщеря.
Твърдят още, че наследодателят е М. С. Й. „закупил“ на ****** г. от Н.
К.М. следния имот - лозе с площ от 1.500 дка, находящо се в гр. Варна,
местност „М.К.", като покупко-продажбата не е била осъществена по
надлежния ред, а М. С. Й. станал собственик на закупения имот по давност
чрез владение, осъществявано от него в периода от ****** г. до смъртта му,
след което владението върху имота продължило от неговите наследници -
съпругата му Д.Н. Й.а и децата му Й. М. С., Н. М. С., Н. М.а С. и Л. М.а П.а.
Преди кадастралния план на местността „Ф.Д.Д.Д." от 1973 г. действал планът
„К." от 1956 г., в който имотът бил под №**** и бил записан на праводателя на
М. Й. - Н. К.М.. Тъй като М. С. Й. не притежавал документ за собственост,
неговите наследници се снабдили с констативен нотариален акт за
собственост по давностно владение №**, том XII, дело №******** г. за 1000
кв.метра ид.части от имота, представляващ пл.№***, в кв.40, целият с площ от
1500 кв.м. На 15.11.1995 г. Й. М. С. и Н. М.а С. продали своите идеални части
от имота и сградата на Н. М. С., като сделката била обективирана в
нотариален акт №***, том *****, дело №****** г. След това владение върху
целия имот осъществявали останалите наследници на М. Й.. На 01.10.2018 г.
със знанието и без противопоставянето на Л. М.а П.а, Н. М. С. и съпругата му
В. П. С. се снабдили с констативен нотариален акт по давност №***, том I,
3
рег.№****, дело №****** г., вписан в Служба по вписванията - Варна акт
№***, том ****, вх. рег. №************ г. за останалата част от имота - 452
кв. метра ид. части. Владението върху имота продължили да осъществяват и
към настоящия момент Н. М. С., съпругата му В. П. С. и Л. М.а П.а, като
последната до смъртта си на 03.10.2023г., а след това нейните наследници Г. Я.
П. и Д. Г. В..
Предвид изложеното ищците поддържат, че са съсобственици на целия
недвижим имот при следните квоти: Г. Я. П. и Д. Г. В. - 250 кв.м. ид. части от
поземления имот и ¼ ид.част от сградата в него при равни квоти, по
наследство и давност; Н. М. С. - 250 кв.м. ид. части от поземления имот и ¼
ид. част от сградата по давност и наследство; Н. М. С. и В. П. С. в режим на
СИО - на 500 кв.метра ид.части от поземления имот и 1/2 ид.част от сградата,
по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт №***, том
*****, дело №****** г.; Н. М. С. и В. П. С. - 452 кв. метра ид. части в режим
на СИО по давност.
През месец февруари 2023г., след направена справка в СГКК-Варна за
имота, ищците узнали, че на 29.10.2018г. Община Варна си е съставила акт за
частна общинска собственост №****** за 129 кв.м. ид. части от имота им. На
20.03.2023г. ищецът Н. М. С. депозирал заявление за отписване от актовите
книги за общинска собственост на тези 129 кв.м. ид.части от имота им, но
получил отговор, че Община Варна не следва да предприеме действия по
деактуване на имота. Ищците оспорват Община Варна да е собственик на
процесиите 129 кв.м. ид.части от имота, тъй като не са били налице
основанията за актуване на имота с АЧОС. В него било вписано, че той е
съставен на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС, във връзка с §7, ал.1, т.4 от ПЗР
на ЗМСМА, но имотът никога не бил държавен, нито общински, а винаги бил
частен; никога не бил отчуждаван, нито от държавата, нито от общината;
никога не бил и безстопанствен, нито някога бил стопанисван и владян от
държавата или общината.
Поради изложеното ищците молят да бъдат съдебно отречени правата
на Община Варна върху 129 кв. м. ид. части от собствения на ищците терен, за
който части е бил издаден АЧОС от 2018г. в полза на ответника. Претендират
и съдебни разноски. В о.с.з. поддържат твърденията и исканията си до съда.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който
излага становище за допустимост, но неоснователност на исковете. Не
оспорва твърдяните от ищците наследствени правоприемства и сделки и
издадените в полза на част от тях КНА (като факт на издаванет). Предявените
искове обаче счита за неоснователни по следните съображения: Община
Варна е собственик на процесните 129 кв. м. ид. част от ПИ с актуален №****
по КК и КР на гр. Варна, р-н П., ул. „****“ , на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС
във вр. с § 7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА, за което по надлежния ред бил
съставен актът за частна общинска собственост през 2018г. Към 1989г., когато
наследницие на М. С. Й. са се снабдили с КНА за 1000 кв.м ид. части от имота,
е действало ограничението на чл.12 ЗСГ, поради което останалите 500 кв.м.
4
преминали в собственост на Държавата на осн. чл.6 от ЗС. С приемането на
ЗМСМА било определено кои имоти са общинска собственост, а с чл.2, ал.2,
т.5 от ЗОС било уредено преминаването в собственост на общините на
недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може
да бъде установен. Предвид това Община Варна по силата на закона станала
собственик на посочената идеална част от имота, който по кадастралния план
от 1973г. съответствал на имот. пл. №***, в кв.40. Тъй като при съставяне на
АЧОС през 2018 г. било установено, че в процесния имот била включена
незначителна част (4кв.м) от улица, то при съставянето на акта било прието, че
тази част е общинска собственост и на основание §7, ал.1, т.4 от ПЗР ЗМСМА.
Наред с това спорната част от имота е станала общинска собственост и на
основание §42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (обн. ДВ, бр.9б/1999г.), съгласно който в
собственост на общините преминават и всички застроени и незастроени
парцели и имоти-частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове. В случая от 1988 г.
имотът бил включен в жилищен комплекс „С.П.“, а по плана от 1973г. имотът
представлявал „двор”, отреден за жилищни нужди и като такъв станал
общинска собственост в 500/1500 ид.ч. По отношение на общинските имоти
действала забрана за придобиване по давност, както и бил въведен с §1, ал.1
от ЗИД на ЗС мораториум. Съгласно същия давността за придобиване на
имоти - частна държавна или общинска собственост - спирала да тече за
периода от 31.05.2006г. до 08.03.2022г. и към настоящия момент не е изтекъл
изискуемият съгласно чл.79 от ЗС десетгодишен давностен срок. Затова
ищците не можели да придобият имота въз основа на давностно владение.
Отделно владението им следвало да е несъмнено и явно, а по делото нямало
доказателства такова да де било противопоставяно на общината, при което
нямалко как ищците да са собственици на целия, а само на 1000кв. м. ид. части
от терена.
По същество ответникът моли за отхвърляне на исковете и за разноски, а
в о.с.з. поддържа позицията и искането си до съда.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно и се потвърждава от представените удостоверения за
наследници от община Варна, че ищците Н. М. С., Г. Я. П. и Д. Г. В. са
наследници на М. С. Й., починал на *********г., а ищцата В. П. С. е съпруга
на ищеца Н. С.. Наследодателят М. С. Й. е оставил за свои наследници
съпругата си Д.Н. Й.а, синовете си Й. М. С. и Н. М. С. и дъщерите си Н. М.а С.
и Л. М.а П.а. Д.Н. Й.а е починала на *******г. и няма данни за други
наследници, освен общите им деца с М. Й.. Й. М. С. е починал на ******г. и
негови наследници са съпругата му П.Д. С. и децата му С. Й. С. и Д. Й.а С., но
приживе прехвърлил на брат си Н. С. своите права от имота. Л. М.а П.а е
починала на 03.10.2023г. и нейни наследници са ищците Г. Я. П. и Д. Г. В..
5
В приетия разписен лист към проекта за дворищна регулация и КП от
1956г. на К. за собственик на ПИ №**** е отразен „Н.“.
Представен е по делото договор за покупко-продажба на недвижим имот
от ******г., „сключен“ в обикновена писмена форма. В него е вписано, че на
посочената дата Н. К. М. от гр. Варна продава и предава във владение на М. С.
Й. от гр. Варна лозе от 1,5 дка в землището на Варна, местност „М.К.”, при
описани граници.
С КНА №**/*******г., том ХII, нот. дело №********г. на нотариус при
ВРС наследниците на М. С. Й. - Д.Н. Й.а, Й. М. С., Н. М. С., Н. М.а С. и Л. М.а
П.а са били признати за собственици по давностно владение на 1000/1500 ид.
части от лозе-дворно място, с площ от 1500 кв.м., представляващо имот пл.
№*** от квартал 40, при съседи: път, В. Г., К. Я. и Ф.Ф., заедно с построената
в мястото сграда от една стая и коридор.
С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №***,
том ХХХIХ, дело №******г. на нотариус при ВРС Й. М. С. и Н. М.а С. са
продали на брат си Н. М. С. по 250/1500 ид. части всеки от имота, описан в
КНА №**/*******г.
С КНА №**********г., том I, рег. №****, нот. дело №******г. на
нотариус при ВРС Н. М. С. и съпругата му В. П. С. са признати за
собственици в режим на СИО, по давностно владение, на 452 кв.м. ид. части
от поземлен имот с идентификатор *********** по КК и КР на гр. Варна,
целият с площ от 1452 кв. метра по документ за собственост, а по скица – 1442
кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), стар идентификатор:
**********, номер по предходен план: ***, при граници по скица: имоти с ид.
№№ ********,*******,*******,*******,******,******.
С приетия АЧОС №******/29.10.2018г. е констатирана собствеността на
Община Варна върху само 129/1452 кв.м. от ПИ №*********** по КК и КР на
гр. Варна от 2008г., тоест спорните процесни 129кв.м. ид. части от имота, на
вписано основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС във вр. с пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на
ЗМСМА.
По подаденото през 2023г. от Н. М. С. заявление за отписване от
актовите книги за общинска собственост на въпросните 129 кв.м. ид. части от
земята е бил издаден отговор от ответника по делото, че Община Варна не
следва да деактува имота, тъй като е собствен на общината, видно от
представените с отговора и приети по делото писмени доказателства за това.
С приетото на л.24 от делото на ВРС удостоверение от община Варна е
удостоверена от ответника липсата на данни за извършено отчуждаване и за
реституиране на ПИ №**** по актуални КК и КР на Варна, идентичен на ПИ
пл. №**** по КП на К. от 1959г. и с ПИ пл. №*** по КП на „Ф.Д.К.“ от 1973г.
Приобщени по делото са и графични части от плановете за спорния имот
във времето, взети предвид при изготвяне на скиците към двете СТЕ по
делото.
Заключението по приетата първа СТЕ съдът кредитира като обосновано,
6
обективно и кореспондиращо с това по повторната СТЕ. От него се
установява, че за местността, в която попада имотът, предмет на делото –
„Ф.Д.Д.Д.“, през годините са действали следните планове: топографо-
геодезически план на К., изработен през 1956 г.; кадастрален план от 1973 г.;
кадастрално-регулационен план, изработен върху кадастралната основа на
плана от 1973г. с отразен само проект за регулация; кадастрална карта на
Варна, одобрена със Заповед за одобрение на КККР №РД-18-92/14.10.2008 г.
на ИД НА АГКК; кадастрална карта на гр. Варна, изменена със Заповед за
изменение на КККР №18- 4885-10.06.2020/10.06.2020 г. на Началник на СГКК
– Варна и подробен устройствен план за улична регулация на кв. „И.“, одобрен
с решение №552-6 на ОС – Варна по протокол №10 от 26.27.07.2012г. По
плана на К. от 1956г. процесният имот е бил с идентификатор №****, с вид и
назначение лозе, записан на името на Н. от гр. Варна, без посочен документ по
разписния лист към плана, при съседи: път от север; на изток - имот ****, без
записан собственик; от юг - имот ****; на запад - имот **** на Д. П. без
вписан документ. По ПК 1973г. имотът е бил записан с №*** като двор, на
името на М. С. в разписния лист, без документ за собственост, при съседи: от
запад имот *** на Я. П. Р. с документ, от север - път, от изток имот *** на П. Г.
Т. и добавен в разписния лист имот ***А на В. Т., от юг имоти *** на П. Я.а
Я.а, *** на К. Я. И. и ***на К. Я. К.. По КК от 2008г. имотът е с
идентификатор №***********, с площ от 1452 кв. м., а съгласно изменението
от 2020г. имотът е с площ от 1442 кв. м., записан на Л. М.а П.а, Н.й М. С.,
Община Варна - 129 кв.м. ид. ч. и В. П. С. – ½ ид.ч. от 452 кв.м. Съгласно
ПУП-ПУР, одобрен през 2012г., имотът попада в кв.71, но регулацията с този
план не е приложена. По-конкретно с ПУП-ПУР от 2012г. е било предвидено
да бъдат отнети 125 кв.м. от ПИ №**** в южната му част за изграждане на
второстепенна улица от тази страна на имота, а също още 4 кв.м. от северната
страна за съществуващия и единствен път до имота от тази му страна.
Въпреки приемането на този план, не само след него, но и до настоящия
момент, нищо от предвижданията му по отношение на спорния имот за целите
на уличната инфраструктура, не е било и не е осъществено и ПУП-ПРЗ от
2012г. е останал неприложен. Към момента спорният терен е ограден с
полумасивна ограда от бетонови колове и метална мрежа. Няма издаван АДС
или АОС за имота до 2018г.
В о.с.з. вещото лице поддържа заключението и потвърждава, че изобщо
не са били реализирани плановете за уличната мрежа съгласно ПУР от 2012г.
за спорния имот, тоест планът е останал на проектно ниво. Този план е
първият регулационен за имота, а границите на терена са едни и същи от
1956г. досега, с изключение на посочения ПУП-ПУР от 2012г. Имало е план за
кв. С.П. назад във времето, но той не касае процесния имот.
И заключението по повторната СТЕ съдът кредитира като обосновано,
обективно и кореспондиращо с това по първата СТЕ. Идентично е то относно
действалите във времето планове за местността, в която се ситуира спорния
имот при уточнението, че през 1987г. е имало проект за регулация, но който е
останал на само ниво проект и не е бил приет (така и обясненията в о.с.з.).
Има пълна идентичност между имотите с №**** по КК 2008г. и с №**** по
7
КП от 1956г. Предвижданията за уличнна регулация ПУП-ПУР от 2012г.,
засягащи ПИ №****, изобщо не са били проведени. По данни от снимкови и
спътникови изображения през 2012г. ПИ с №**** е бил ограден с метална
оградна мрежа, а през периода от 2007г. до месец май 2023г. е изглеждал
необработваем (като оран, засаждане,брануване и т.н., но не като почистване
и косене, видно от обясненията в о.с.з.); застроен с едноетажна жилищна
сграда с плосък покрив.
В о.с.з. вещото лице поддържа заключението си. Разяснява още, че РП за
жк. „С.П.“ наистина е имало, но процесният имот е много по-встрани, много
по-далеч, „може би на километри“ от зоната на жк. „С.П.“, поради което
планът за този жилищен комплекс няма никакво отношение към спорния
поземлен имот.
От съпоставката на комбинирана скица №4 към първата СТЕ (л.170 от
делото на ВРС) с изображението за състоянието на спорния имот към 2023г.
(л.228 от делото на ВРС, приложение към втората СТЕ) се потвърждава дори
и визуално експертният извод на вещите лица за липса на приложена
регулация от 2012г. за улица от южната страна на ПИ №****, за която е било
предвидено отнемане на 125 кв.м. от поземления имот с ПУП-ПУР от 2012г.
Показанията на св. А.И. съдът цени като обективни, като базирани на
трайни лични впечатления и като кореспондиращи с тези на другия разпитан
по делото свидетел. От тях се изяснява, че от 1986-1987г. св. И. почти всеки
месец, освен през зимата, посещава имота на Н., В., Д., Г. и Л. в кв. И.. Лозето
е наследствено от бащата Н., с площ е около 1.5 дка и никога през годините не
е променяло своите граници (свидетелят посочва с имена всички собственици
на съседни терени). Пътят до имота е бил винаги един – черен, от горната, от
северната му страна. В мястото винаги е имало лозя, насаждения и овошни
дървета, които Н. и неговото семейство са обработвали, поддържали и
облагородявали; имало е период на избуяли храсти и тогава Н. и роднините му
ангажирали багер да разчисти; през 1990г. семейството на Н. построило къща
в терена, но без ток и вода, която и досега е там, но вече е необитаема и в
лошо състояние. От 1986-1987г. и досега не е имало период от време, през
които мястото да не се е обработвало от посочените лица, нито през който да е
имало някакви спорове или претенции на общината или държавата относно
мястото.
Показанията на св. Й. Й. съдът цени като обективни, като базирани на
лични впечатления и като кореспондиращи с тези на другия разпитан по
делото свидетел. От тях се изяснява, че от 1968-1969 св. Й. е посещавал през
летния сезон имота на Н., В., Д., Г. и Л. в кв. И.. Лозето е наследствено от
бащата Н., който вероятно го е купил (свидетелят не е сигурен); то е с площ
около 1.5 дка и никога през годините не е променяло своите граници
(свидетелят посочва с имена всички собственици на съседни терени). Пътят
до имота е бил винаги един – черен, от горната, от северната му страна. В
мястото винаги е имало лозя, насаждения и дървета (салкъм, вишни, круши,
липа), които Н. и неговото семейство са обработвали, поддържали и
облагородявали; в някакъв момент са ползвали и багер за да правят
„нововъведения“. От 1968-1968 и досега не е имало период от време, през
8
които мястото да не се е обработвало от посочените лица, нито да е имало
някакви спорове с на общината или държавата относно мястото.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта: Правен интерес от предявяването на отрицателен
установителен вещен иск е налице при твърдяно защитимо материално право
на ищеца, което неоснователно се оспорва от ответника. При наличие на тази
предпоставка ищецът разполага с възможността да избере процесуалния
способ за защита на субективното си право, като предяви отрицателен или
положителен иск (Решение №362/28.11.2011г. на ВКС по гр.д. №8/2011г., I г.о.;
Решение №352/14.10.2011г. на ВКС по гр.д. №1301/2010г., I г.о., и други).
С ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС тази принципна постановка
беше допълнена в смисъл, че правният интерес следва да бъде доказан от
ищеца. В актуалната съдебна практика се възприема различно разбиране и
прилагане на цитираното ТР. Според част от практиката при недоказаност на
правата на ищеца производството по отрицателния иск за собственост следва
да бъде прекратено, с оглед буквално приложение на ТР. В друга част от
практиката се възприема разбирането, че при спор за материално право между
страните по делото и при ангажирани доказателства в подкрепа на правата на
ищеца, то искът е допустим, а спорът следва да бъде разрешен по същество.
До момента това противоречие не е разрешено по задължителен за
съдилищата начин, при което настоящият съдебен състав възприема изцяло
второто разбиране, което е в съответствие както с принципа на правната
сигурност, така и с целта на всяко исково гражданско производство –
разрешаване на спора за материално право въз основа на всички събрани по
делото доказателства. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС на РБ
(Решение №51/08.07.2022г. по гр. дело №2767/2021г. на 2-ро ГО на ВКС,
постановено именно по този процесуален въпрос; и много други.
В настоящия случaй извънсъдебният спор между страните по отношение
правото на собственост върху процесния имот (част от такъв) се извежда ясно
от насрещно ангажираните доказателства от всяка от тях (гласни и писмени от
ищеца, респ. писмени ответника); още от насрещните легитимиращи
документи (КНА в полза на ищеца срещу АЧОС в полза на ответника точно за
процесните 129 кв. м. ид. части от поземлен имот); и още от подаденото през
2023г. от един от ищците Н. С. заявление за отписване от актовите книги за
общинска собственост на въпросните 129 кв.м. ид. части от земята, по което
бил издаден отговор от Община Варна, че не следва да деактува частите от
имота, тъй като са собствени на Общината, видно приетите писмени
доказателства. От друга страна съдебният спор за материално право е
недвусмислено потвърден от процесуалните позиции на страните, всяка от
които сочи себе си за собственик на недвижимия имот, отричайки правата на
насрещната. Всичко това ясно и еднозначно „доказва“ интереса от предявения
отрицателен иск за собственост при доказателствено обосновано (не
декларативно) притежание от ищците на защитимо вещно материално право,
9
оспорено от ответника. Материалната легитимация на страните не може да се
смесва с процесуалната такава и е въпрос по основателността на предявения
иск.
По предмета на доказване: Съобразно горната правна постановка, както
и цитираното ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС, се достига до извода, че
по установителния иск за собственост ищецът следва да докаже своите
защитими вещни материални права, а ответникът – вещните си права,
противопоставими на ищеца, като на процесуално основание прценката на
легитимацията следва да започне от тази на ответната страна по отрицателния
установителен иск. В този смисъл въпросът дали и доколко ищцовата страна е
доказала правото си на собственост върху процесния имот или част от него
следва да се разгледа след прецнката за несъмнена доказаност на правата на
ответника по делото.
По основателността: В издадения и приет по делото АЧОС №******
29.10.2018г. е вписана собствеността на Община Варна върху 129/1452 кв.м. от
ПИ №*********** по КК и КР на гр. Варна от 2008г., на осн. чл.2, ал.1, т.2 от
ЗОС във вр. с пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА. От принципна гледна точка
актовете за държавна и общинска собственост имат идентична правна
същност с актовете за установяване на права, издавани от нотариусите. Всеки
от тях, ако е съствен по надлежния ред и форма, има характеристиките на
официален свидетелстващ документ за действията пред компетентния орган,
но който само констатира собствеността, без да я поражда. Съобразно ТР
№11/21.03.2013г. по тълк д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС, КНА, АОС и АДС
не се ползват с материална сила относно констатациите за принадлежност на
правото на собственост, които следва да се докажат при спор, като се докажат
предпоставките на самото записно в акта придобивно основание.
Неприложимо за случая е и „прехвърлянето“ на доказателствената тежест
върху оспорващата АЧОС страна, защото тя (ищцовата) също се ползва от
КНА в нейна полза, оспорен пък от ответника.
На първо място съгласно чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС собствени на общината са
имотите и вещите, предоставени й със закон, тоест нормата не установява
конкретен придобивен способ, а само сочи един начините, посредством които
общината може да придобие собственост. Поради това се налага изследване на
първото (като хронология и логична последователност) наведено в отговора
на исковата молба придобивно основание на ответника, свързано с
приложение на чл.12, ал.2 от ЗСГ(отм.). От приетите доказателства по делото
е установено, че ищците (освен В. С., съпруга на Н. С.) са наследници на М.
Й., починал на *********г.; последният е „сключил“ на дата ******г. в
обикновена писмена форма „договор“ за продажба на лозе от 1,5 дка в
землището на Варна, м-ст „М.К.”, при описани граници, от „продавача“ Н. К.
М. от гр. Варна, а видно от СТЕ и от разписния лист към КП от 1956г. на К.
„продаденото“ през 1961г. лозе е било собствено на Н. от гр. Варна без данни
за документ. От този момент, през годините и досега имотът е бил владян
единствено от наследниците на М. Й., видно от кореспондиращите си
показания на двамата свидетели, а с КНА №**/*******г., наследниците на М.
Й. са били признати за собственици по давностно владение на 1000/1500 ид.
10
части от лозе-дворно място, с площ от 1500 кв.м., представляващо имот пл.
№*** от квартал 40, при съседи: път, В. Г., К. Я. и Ф.Ф., заедно с построената
в мястото сграда от една стая и коридор. Тези 1000/1500 ид. части от терена не
са спорни и не се претендират от ответника. Следователно на първо място
спорът за материално право по делото касае само 129 ид. части от разликата
над допустимите съобразно ЗСГ (отм.) и ПМС №25/1975г. като собствени на
наследниците на М. Й. идеални части от поземления имот.
Съгласно чл.12, ал.2 от ЗСГ (отм.) притежаваните от граждани имоти
над определените размери по чл.5, ал.3, т.1 и други от закона стават държавна
собственост, като собственикът се обезщетява по цени, определени от МС, а в
чл.14, ал.1 от ПП ЗСГ (отм.) регламентацията е уточнена. При всички случаи е
било необходимо провеждане на производство за определяне коя точно реална
част от общия имот се одържавява, коя остава за собственика и как и в какви
размери да бъде обезщетен той. Само когато такова производство е било
действително проведено и частта от имота е била реално отнета, от влизане в
сила на ЗСПЗЗ същата е подлежала на възстановяване съгласно чл.10, ал.2 от
ЗСПЗЗ. В останалите случаи, при които производство по отчуждаване по
чл.12, ал.2 от ЗСГ (отм.) не е било проведено и собствеността не е била отнета
по надлежния ред, тя се е запазила изцяло върху притежавания от гражданите
имот, без да се налага да бъде реституирана. Нещо повече – при подобна
ситуация след отмяната на глава първа и втора от ЗСГ (ДВ бр.21/1990г.) дори
забраната по чл.29, ал.4 от ЗСГ (отм). за придобивне по давност на терен или
на части от такъв, надхвъдлящ допустимите за притежание от граждани по
ЗСГ (отм). е отпаднала, защото чл.5, ал.2 ЗВСОНИ не се прилага за
неподлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ земи. В изложения смисъл е и
трайната съдебна практика (Решение №60089/20.07.2021г. по гр.д.
№105/2021г. на 1-во ГО, ВКС; Определение №4378/29.09.2025г. по гр.д.
№4639/2024г. на 2-ро ГО на ВКС; Решение №380/04.08.2010г. по гр.д.
№110/2009г. на 1-во ГО на ВКС; и много други).В настоящия случай не само
няма доказателства за определяне точната подлежала на отнемане от М. Й. и
наследниците му част от имота, за изплащане на обезщетение за нея, за
фактическото й отнемане от страна на Държавата и за конкретно
причисляване към ТКЗС или ДЗС, но от приетото по делото издадено от
ответника удостоверение се потвърждавата липсата на осъществено
отчуждаване за ПИ №**** по актуални КК и КР на Варна, идентичен на ПИ
пл. №**** по КП на К. от 1959г. и с ПИ пл. №*** по КП на „Ф.Д.К.“ от 1973г.
В същия смисъл са и данните от двете СТЕ. При това положение
поддържаното от ответника право на собственост върху спорните части от
имота „на осн. чл.12 от ЗСГ и чл.6 от ЗС“ е недоказано, а въззивните доводи,
че липсата на данни за отчуждаване по ЗСГ (отм.) не била пречка за
последното са неоснователни, предвид и практиката на ВКС в обратен
смисъл, цитирана по-горе. А че имотът е бил земеделски поне до отмяната на
ЗСГ и влизане в сила на ЗСПЗЗ е повече от ясно при данните от двете СТЕ, в
т.ч. че първият приет (като административен акт) регулационен план е бил
през 2012г., противно на въззивните доводи в различен смисъл.
В същото време от показанията на св. А.И. и св. Й. Й., кредитирани от
11
съда като обективни, като базирани на трайни лични впечатления, като
кореспондиращи помежду си и като неопровергани от други преки
доказателства по делото, се установи, че след 1968-1969г., в т.ч. и след 1986-
1987г. и през всичките години допреди една, считано от разпита в о.с.з.,
целият „наследствен“ имот на Н., В., Д., Г. и Л. в кв. И. е бил владян,
обработван и ползван само от тези лица и близките им. Мястото винаги е било
с площ около 1.5 дка и никога през годините не е променяло границите и
съседите си, посочени от свидетлите. В мястото винаги е имало лозя,
насаждения и дървета (салкъм, вишни, круши, липа и др.), които
наследниците са обработвали, поддържали и облагородявали; през 1990г.
семейството на Н. е построило и къща в терена, но без ток и вода, която и
досега е там, макар вече необитаема и в лошо състояние. От 1968-1969г. и
досега не е имало период от време, през които мястото да не се е обработвало
от посочените лица, нито през който да е имало някакви спорове или
претенции на общината или държавата относно земята. При тези еднозначни
данни и при мотивираната липса на забрана за придобиване по давност на
разликата над допустимата по ЗСГ (отм.) до пълната площ на терена считано
най-късно след 1990г., към настоящия момент ищците следва да се приемат за
собственици на съответни ид. части в рамките на целия ПИ №**** и на
постройката в него въз основа на давностно владение. Това съответства и на
заключенията на СТЕ, че първият регулационен план за имота е ПУП-ПУР от
2012г., одобрен с акт на Общински съвет – Варна, с който за целите на
уличната инфраструктура е било предвидено отнемане на 125 кв. м. от юг и
още 4 кв. м. от север от имота на ищците. Такова отреждане, макар да няма
пряко вещно действие, очевидно онагледява признанието на ответника, че
придаваемите части не са общинска собственост, а такава на частноправни
субекти. Косвен индикатор в същия смисъл е датата на издаване на изобщо
първия за спорните ид. ч. от имота АДС или АОС, а именно 2018г. Колкото до
посоченото в края на втората СТЕ, че, по спътникови изображения в периода
от 2007г. до м. май 2023г. мястото е изглеждало необработваемо – от една
страна вещото лице разяснява, че има предвид липса на оран, засаждане,
брануване и т.н., но не и почистване и косене; от друга за придобиване по
давност не е нужно постоянно доказване на активно ползване; и в допълнение
вече настъпИ.т вещен ефект на първичното придобивно основание не се
накърнява дори от временно изгубена фактическа власт (арг. от ТР
№2/06.11.2025г. на ОСГК на ВКС), макар доказателства за такова изгубване да
няма. Всичко изложено в неговата съвкупност изключва право на собственост
на ответника „по силата на закона“ към момента на разглеждане на делото.
Съгласно пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА с влизане в сила на този
закон (1991г.) преминават в собственост на общините изброени държавни
имоти, сред които са и общинските пътища, улиците, булевардите, площадите,
обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване.
Основанието е напълно неприложимо за случая, първо защото е недоказано
към влизане в сила на закона процесният имот да е бил държавна собственост,
и второ защото нито към 1991г., нито до 2012г., не е имално приета (дори само
с административен акт), а още по-малко приложена, регулация на терена за
12
посочените цели и предназначение, както ще бъде обяснено по-долу.
Съгласно пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (ДВ бр.96/1999г.) в собственост на
общините преминават всички застроени и незастроени парцели и имоти-
частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за
обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно
предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон
подробни градоустройствени планове. Аналогично и това основание е
неприложимо за случая, първо защото е недоказано към влизане в сила на
закона земята да е била държавна собственост, и второ защото нито до 2012г.
не е имало приета (дори само с административен акт), а още по-малко
приложена регулация на терена за тези цели. От заключенията по двете СТЕ се
установи категорично, че първият приет план с регулативно действие за имота
е ПУП-ПУР, одобрен през 2012г. С него е било предвидено да бъдат отнети
125 кв.м. от ПИ №**** в южната му част за изграждане на второстепенна
улица от тази страна на имота, а също още 4 кв.м. от северната страна за
съществуващия и единствен път до имота от тази му страна. Въпреки
приемането на този план не само след него, но и до настоящия момент, нищо
от предвижданията му относно процесния имот за целите на уличната
инфраструктура не е било и не е осъществено; изобщо не са били реализирани
плановете за уличната мрежа съгласно ПУР от 2012г. за спорния имот, тоест
планът е останал на проектно ниво. И към момента ПИ №**** е ограден с
полумасивна ограда от бетонови колове и метална мрежа. Не са налице
доказателства за проведена отчуждителна процедура по чл.205 и сл. от ЗУТ и
изплатено парично или имотно обезщетение, нито за процедура по чл.16 от
ЗУТ, в които случаи общината би могла да се счита собственик; няма данни за
реализирано мероприятие по предвиждането, а и в случая е изтекъл срокът по
чл.208 от ЗУТ. При тези данни следва единственият възможен извод е че ПУП-
ПУР от 2012г. не е приложен. Това се потвърждва и от визуална съпоставка на
комбинирана скица №4 към първата СТЕ (л.170 от делото на ВРС) с
изображението за състоянието на спорния имот към 2023г. (л.228 от делото на
ВРС, приложение към втора СТЕ), видно от която липсва провеждане на
практика на предвижданията от 2012г. за улица от южната страна на ПИ
№**** и за разширяване на тази от северната страна. След като е останал
неприложен, предвижданията на РП не могат да имат отношение към правата
на ответника по делото, а предпоставките на пар.7, ал.1 от ЗМСМА и на
пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС не са налице в случая.
Колкото до въззивните доводи, че спорният терен е бил включен в ЖК
„С.П.“, същите дискредитирани от заключенията по двете СТЕ и от
обясненията на вещите лица, особено по повторната СТЕ, че РП за жк. „С.П.“
е имало, но спорният имот е много по-встрани, много по-далеч, „може би на
километри“ от зоната на жк. „С.П.“, поради което планът за този жилищен
комплекс не може да има отношение към делото.
По всички изложени съображения в тяхната съвкупност въззивният съд
намира за недоказано правото на собственост на ответника върху процесните
ид. части от ПИ с актуален №**** на наведените основания, с оглед на което
искът за съдебно отричане на това право следва да бъде уважен. Като е приел
13
същото ВРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.
В заключение по изложените подробни съображения и поради съвпадане
на решаващите изводи на въззивния съд с тези на първоинстанциионния съд,
решението на последния следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС
не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемата страна се следват
разноски. Възражението за прекомерност на платения адв. хонорар пред ВОС
съдът намира за основателно, предвид значително по-малкия обем правна
защита и съдействие, съпоставено с първоинстанциото производство (едно
осз. без събиране на доказателства) , с оглед на което възнаграждението пред
ВОС не следва да бъде идентично по размер с това пред ВРС, а е обосновано
да се редуцира до претендираното от възразяващата страна, при отчитане и на
приетото в Решение от 25.01.2024г. по дело C‑438/ 22 на СЕС и практиката на
ВКС във връзка с него. Поради това на присъждане подлежи сумата 450.00лв.
за защита пред въззивния съд в полза на направИ. разходите въззиваем.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2155/11.06.2025г. по гр. д. №********г. на
ВРС, 26-ти състав.
ОСЪЖДА Община Варна, с адрес на управление гр. Варна, бул.
„О.п.п.” №43, представлявана от кмета, да заплати на Д. Г. В.,
ЕГН**********, сумата от 450.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред
ВОС, на осн. чл.78, ал.1 и ал.5 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14