№ 215
гр. Варна, 01.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Магдалена Кр. Недева
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело №
20253001000151 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, въззивна жалба и насрещна
въззивна жалба, съответно подадени от „Застрахователно акционерно
дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД – ответник, представляван от
юрисконсулт М. М. и Р. К. Р., Ф. Г. Р., Н. С. С. представлявани от адвокат И. Й.
срещу решение № 233/01.11.2024 година по гр. дело № 21/2024 година на
Окръжен съд – Шумен, с което застрахователното дружество е осъдено да
заплати на всеки от ищците Р. К. Р. и Ф. Г. Р. сумата от по 90 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради
смъртта на сина им К Р.в К., ЕГН ********** в резултат на ПТП, станало на
01.06.2019 г., причинено от Т В В, ЕГН **********, който е нарушил
правилата за движение при управление на лек автомобил марка „Ауди“ модел
„Q7“ рег. № ХХ ХХХХ ХХ, на основание застрахователна полица
BG/30/118003176677, със срок на валидност от 07.11.2018 г. до 07.11.2019 г. за
задължителна застраховка “Гражданска отговорност” за горепосочения лек
автомобил, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2023
г. до окончателното й заплащане. За разликите от 90 000 лв. над уважения
размер на обезщетението от 90 000 лв. до претендираните 180 000 лв., както и
за законната лихва върху уважения размер на главницата за периода от
01.06.2019 г. до 14.03.2023 г., включително са отхвърлени претенциите на Р. К.
Р. и Ф. Г. Р., като неоснователни.
Със същото решение е отхвърлена изцяло претенцията на Н. С. С. срещу
застрахователното дружество за сумата от 50 000 лв, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради смъртта на внука й
1
К Р.в К., ЕГН ********** в резултат на гореописаното ПТП, станало на
01.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.06.2019 г. до окончателното й изплащане,
като неоснователна и недоказана.
Въззивникът - застраховател обжалва решението в частта на
произнасянето за сумите над 60000 лева до присъдения размер от по 90000
лева, за всеки от ищците Р. К. Р. и Ф. Г. Р.. Решението в обжалвания дял се
определя като незаконосъобразно, като основните възражения на
жалбоподателя са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и справедливия
размер на обезщетение. Акцентира се и върху приносът за настъпването на
вредата, който според жалбоподателя е основен за пострадалия пешеходец,
като се оспорва и приетият механизъм на настъпването на произшествието –
основно по вина на шофьора на лекия автомобил. Отделно се прави се
възражение за настъпила погасителна давност за вземането за законна лихва
върху присъдената главницата. Иска се отмяна на обжалваното решение в
обжалваните части и се претендира присъждането на сторените в
производството разноски.
Насрещните страни по въззивните жалби са упражнили правото си на
писмени отговори в предвидените за това срокове. Ищците оспорват
въззивната жалба на застрахователя като неоснователна. Противопоставят се
на твърдението за завишен размер на определеното обезщетение. Въпросите
за деянието, неговата противоправност, вината и вредата намират за
установени и доказани в производството. Не споделят вижданията за основен
принос за настъпването на произшествието на пострадалото лице. Искат от
съда жалбата като неоснователна да се остави без уважение.
Въззиваемите – ищци, в сроковете за това са представили и насрещна
въззивна жалба. Намират обстоятелствата около претърпените болки и
страдания в ищците за безспорно доказани. Смятат определеният принос на
пострадалия от ½ за силно завишен. Настъпилото събитие, противоправността
на деянието и размерите на вредите определят като установени, като се
позовават на постановената присъда от наказателния съд. Отправеното до
съда искане в насрещната въззивна жалба е за пълно уважаване на
предявените претенции, както следва : по 180000 лева за всеки от родителите
и 50 000 лева – за бабата на загиналия.
В подготвителното определение в производство по чл. 267 ГПК,
въззивната инстанция е констатирала нуждата за формулиране на ясни
основания и петитум на жалбата и доколкото такива се съдържат на стр.3,
абзац 3 от насрещната жалба, въззивният съд е приел, че е сезиран с
недопустимо искане по отношение на ищцата С., посредством насрещната
въззивна жалба. Поради това, че насрещната жалбата е недопустима за Н. С.,
въззивното производството е прекратено в частта спрямо нея.
Прекратителното определение не обжалвано в срок и е влязло в законна сила.
В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция страните
2
изразяват становища по жалбите, застрахователят претендира разноски, които
е сторил, представят доказателства за извършването. Насрещната страна няма
искане за присъждането на разноски, които е сторила.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявени кумулативни искове по отправена пряка претенция срещу
застраховател за обвъзмездяването на вреди от настъпило застрахователно
събитие.
Решенията на първоинстанционния съд, съдържат реквизитите по чл.
236 ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск
е надлежно упражнено.
Въззивната инстанция не дължи произнасяне по отхвърлителното
произнасяне на обжалваното решение по отношение на Н. С., понеже по
отношение на нея производството е прекратено с влязло в сила определение.
Решението като необжалвано за размерите от присъдените 60000 лева,
неимуществени вреди, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността, а по допустимостта в обжалваната част, по правилността на
решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Предметният обхват
на въззивния контрол се свежда до въпроса за справедливия размер на
обезщетение за неимуществени вреди и за степента на приноса на пострадалия
за настъпването на инцидента, съответно – за неговия процентен израз, което е
дало отражение в намаляването на претенцията за обезщетение за
неимуществени вреди. Настъпването на произшествието, като механизъм и
поведението на пострадалото лице са предмет на установяване и пред
въззивната инстанция.
Въззивната инстанция намира за необходимо да изведе като безспорни
между страните обстоятелствата свързани с съществуващата валидна
застраховка на деликвента при ответника, отправената извънсъдебна
претенция до застрахователя, както и настъпилото произшествие, при което е
загинал синът на пострадалите. Въпросите свързани с легитимацията на
ищците Р. К. Р., Ф. Г. Р. не са спорни между страните. В наказателния процес е
постановена влязла в сила присъда, изменена при въззивно обжалване, с която
Т В В е признат за виновен в това, че на 01.06.2019 г. на път І-2 (Варна-
Разград-Русе), на км. 102+620 в посока от гр. Шумен към гр. Разград, при
управление на МПС – л.а. „Ауди Q7“ с рег. № ХХ ХХХХ ХХ, нарушил
правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта
на К Р.в К., настъпила на 02.06.2019 година, като след деянието е направил
всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия. След
прилагане на закон за същото наказуемо престъпление, деецът е признат за
3
виновен в извършен състав на престъпление подведен под правната норма на
чл.343а, ал.1, б. „б“ във вр. с чл.343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК и
преквалифицира нарушението на правилата за движение по пътищата от
чл.21, ал.2 от ЗДвП по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, като оправдава подсъдимия Т
В В за допуснато нарушение по чл.21, , ал.2 във вр. с ал.1 от ЗДвП. Така
влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ
последиците от съставомерното деяние, относно дали е извършено деяние,
неговата противоправност и вината на дееца. Поради това за настоящия
състав на деликтът е реализиран.
По спорния въпрос за механизма на произшествието:
На първо място въззивната инстанция споделя постоянната съдебна
практика на касационната инстанция, според която влязлата в сила присъда е
задължителна съгласно чл. 300 ГПК за гражданския съд, разглеждащ
гражданскоправните последиците от деянието, относно това дали то е
извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като
задължителната сила на присъдата се разпростира по отношение на всички
признаци на престъпния състав и по отношение на правната квалификация на
деянието. Предвид обективните граници на силата на пресъдено нещо извън
задължителния за гражданския съд обхват на влязла в сила присъда остават
правоизключващи възражения като съпричиняването на пострадалия, ако те
не са елемент от фактическия състав на престъплението /така решение №
180/7.07.2014 г. по т. д. № 310/2012 г. на ВКС, II т. о./. Константна е практиката
и по отношение незадължителния характер на мотивите на наказателния съд,
позоваването на които би било недопустимо. В конкретния случай на
съобразяване подлежи обстоятелството, че с представената в настоящото
производство присъда е доказано противоправното поведение на шофьора,
изразяващо се в нарушаване на правилата за движение по пътищата, очертани
в разпоредбите на чл. 20, ал. 2 изр. 1 ЗДвП. Затова, по отношение приноса от
страна на пострадалия присъдата, предвид обективните граници на силата на
пресъдено нещо, не обвързва гражданския съд и в този смисъл е
непротивопоставима на страните, щом приноса на увредения, не е елемент от
състава на престъплението.
Релевантни факти за настъпването на произшествието и поведението на
пострадалия и шофьора на автомобила носи автотехническата експертиза.
Деликвентът е управлявал лекия автомобил към момента на произшествието
със скорост от около 88 км/ч, в тъмната част на денонощието, при суха пътна
настилка, с пуснати къси светлини на фаровете, в дясната лента за движение.
Избраната от шофьора скорост на движение е в превишение съгласно
разрешената за пътния участък от 60 км/ч. Видимостта е била от 50 метра,
което прави избраната скорост несъобразена съобразно конкретните условия
на видимост. В същия момент пешеходеца К Р.в К. на 32 години (без
светлоотразителна жилетка) се е намирал в левия край на платното (посока гр.
Разград) и е предприел напречно навлизане на платното за движение от ляво
Н.сно спрямо посоката на движение на автомобила. От извършения от
4
експерта оглед на място се установява липсата на изградени пешеходни
пътеки близко до произшествието или други средства за безопасно пресичане
на пешеходеца. В момента на напречното навлизане на пешеходеца на
платното за движение автомобила е бил на разстояние около 151 м. от мястото
на удара. В този момент пешеходецът не е бил осветен от светлините на лекия
автомобил. Водачът е възприел опасността своевременно при появата на
пешеходеца във видимата му зона от осветеността на челния фронт на
светлините. В този момент е било налице навлизане на пешеходеца в опасната
зона на автомобила. Според експерта всеки от двамата е можел да
предотврати произшествието. Така за пешеходеца е било възможно да
забележи светлините на фаровете на автомобила и би могъл да спре и
пропусне автомобила без да навлиза в лентата за движение на последния.
Шофьорът е можел да предотврати произшествието при движение със
съобразена скорост и вземайки предвид придвижването през нощта, когато
видимостта зависи от осветената зона от фаровете при движение на къси
светлини. Следва да съобрази, че съобразно експертното заключение, дори
при движение с разрешената за участъка от пътя скорост, отново е щял да
настъпи удар, предвид опасната зона за спиране на автомобила, но той не би
бил толкова силен и вероятно би довел до по - лек увреждащ резултат.
Относим факт за механизма на произшествието е психичното състояние
на пострадалия, данни за което носи комплексната съдебно психиатрична и
психологична експертиза. Данни са здравословното състояние на пострадалия
експертите са извели и от представено експертно решение № 34/24.01.2018 г.,
издадено от ТЕЛК при МБАЛ Шумен, в което е описано общо заболяване на К
Р.в К. епилепсия и ограничено разстройство на личността. Съгласно чл. 51, ал.
1 ЗЗД при непозволено увреждане делинквентът дължи обезщетение на
увредения за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
деликта. Единственото допустимо отклонение е предвидената в чл. 51, ал. 2
ЗЗД възможност обезщетението да се намали ако и пострадалият е
допринесъл за настъпване на увреждането. Разпоредбата не съдържа указания
за критериите и условията, при които това намаляване на обезщетението
придобива реални измерения. С решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС е
застъпена тезата, че обективното съпричиняване е критерий и достатъчно
условие за намаляване на определеното обезщететие, като тази теза е
утвърдена и с последвалото ППВС № 17/1963 г., според което от съществено
значение за установяване на съпричиняването и следващото от това
намаляване на обезщетението е причинната връзка между поведението на
самия пострадал и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината. По този
критерии е приет и изводът, че когато едно малолетно дете или невменяемо
лице допринесе за настъпването на вредоносния резултат, съобразно с
обстоятелствата на конкретната хипотеза следва да намери приложение
нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като за приложението й е без правно значение
дали увреденият е могъл или не да действа виновно. С посочената
задължителна практика на ВС е наложена теорията за достатъчност на
5
причинната връзка между поведението на пострадалия и вредоносния
резултат /т.н. теория на достатъчния каузалитет/, която се застъпва трайно и
последователно и в практиката на ВКС, така решение № 674 от 12.11.2024 г.
на ВКС по гр. д. № 4324/2023 г., IV г. о., ГК, и според която първото
задължително условие за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е причинната
връзка между поведението на пострадалия и настъпилия увреждащ резултат.
Всяка една проявна форма на поведение на пострадалия, независимо в какво
отношение е с резултата – като създаваща предпоставка, улеснение или като
активно действие или бездействие, след като допринася за настъпване на
резултата е в каузалитет спрямо него и следователно е налице причинна
връзка. Обстоятелствата около здравословното състояние на пострадалия явно
са способствали за правилна оценка на действителността, ориентация и
контрол на поведението. В този смисъл безспорно пострадалият е създал
предпоставки за настъпване на произшествието, което следва да се вземе
предвид при определянето на размера на обезвреда. Неправомерното
поведение на шофьора на автомобила, както и действията на пострадалия са
довели до настъпването на вредите. Както се сочи от експертите, събитието е
можело да бъде избегнато, ако деликвентът беше избрал скорост съобразена с
конкретните условия за видимост при движение на къси светлини или
пострадалият не беше предприел прекосяване на пътното платно на
необозначено за това място с внезапно навлизане в платното за движение.
Поради това приносът на пострадалия е не просто съществен, но се приема от
съда като равностоен на този на деликвента и се определя на 50 %.
В тази връзка настоящият съд отговаря и на неоснователното
възражението на застрахователя, който твърди по-висок принос от 50% за
жертвата, обосновавайки се с обстоятелствата при инцидента, каквото е
тъмната част от денонощието и рязкото навлизане на пострадалия на
платното. Относно възраженията, че дори при движение на автомобила със
скорост, в рамките на ограничението, сблъсъкът отново би бил неизбежен,
настоящият състав счита това твърдение за необосновано, като се позовава на
експертизата (л.13 от САТЕ и л. 110 от първоинстанционното дело), както и на
обясненията на вещото лице в съдебното заседание (л.128), според които при
движение в рамките на ограничението от 60 км/ч, ударът е бил предотвратим,
макар пострадалият да е попадал в опасната зона, защото водачът е могъл да
спре. При тези факти, няма как да се приеме възражението на въззивника-
застраховател, че приносът на пострадалия е повече от 50 %, а с оглед
гореизложеното съдът приема същият за равностоен на приноса на виновния
водач.
По размера на справедливо обезщетение:
Във връзка с размера на дължимото обезщетение следва да се съобразят
събраните гласни доказателства пред първата инстанция, които въззивната
инстанция кредитира по реда на чл. 172 ГПК. Същите са относими, доколкото
се подкрепят от останалите доказателства по делото. Смъртта на пострадалото
лице е причинила сериозен стрес на родителите му, който не е преодолян и
6
към настоящия момент. Ищците са претърпели и продължават да търпят
негативни преживявания, психически дискомфорт, страдания и мъка от
загубата на сина им. Пострадалото лице и ищците са живеели в едно
домакинство, съществувала е характерната за родствената връзка любов,
взаимно уважение и привързаност. Родителите са полагали грижи за своето
дете, вземайки предвид и здравословното състояние. Загубата на дете
безспорно е тежка и трудно може да бъде възмездена адекватно и заместена в
пари. Майката е станала свидетел на произшествието и на болките и
страданията на своето дете, обстоятелство, което няма как да се пренебрегне.
Синът на ищците е бил 32 години, което може да го определи като млад човек.
Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Поначало, причинените неимуществени
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага, не биха могли да бъдат възстановени или поправени, а само да бъдат
възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага, което
придава на обезщетението характер не на компенсаторно, а на заместващо
такова. Тази заместваща облага във всеки конкретен случай е различна,
зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане.
Съгласно трайната практика на касационната инстанция, която
въззивната инстанция споделя, при мотивиране на решението си съдът дължи
да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, като задълбочено изследва както общите, така и
специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства,
обуславящи вредите. Така следва да бъде взето предвид характера на
увреждането, конкретно настъпилата смърт на лицето, емоционалната връзка
на ищците с пострадалия, последиците, които преживянето е оставило в
ищците, неговото обществено и социално положение, възраст, среда. Поради
това въззивната инстанция намира, че претърпяните вреди от ищците се
доказват от събраните в първата инстанция гласни доказателства и КСППЕ,
като относно съображенията за обосноваване на реалността на вредите
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 от
ГПК. Присъдените обезщетения за всеки от двамата родители в размер от
180000 лева са справедливи и няма основание за намаляването, каквито се
претенциите на застрахователя - въззивник. Определеният размер за всеки от
ищците съответства на икономическата конюнктура в страната към момента
на увреждането, индиция за която са и предвидените в Кодекса за
застраховането лимити на застрахователното покритие на гражданската
отговорност / чл. 492 КЗ/. Като се вземе предвид определения процент на
принос за настъпилото увреждане от 50 %, следва да се присъди размер от
90000 лева на всеки от ищците, в който размер претенцията е основателна.
Отделно от горното, съдът счита относно възраженията на въззивника-
застраховател, че оплакванията му в жалбата са бланкетни относно
справедливия размер, като се твърдят от него размери на дължимо
обезщетение от по 60 000лева за всеки от ищците, без да се конкретизира,
7
колко по принцип смята да е справедливият размер, преди съобразяване на
процента на съпричиняване.
По акцесорната претенция за лихва за забава:
Пред въззивната инстанция се поддържа възражение за изтекъл
давностен срок на задължението за лихва за забава, с оглед датата на
настъпването на произшествието - 01.06.2019 година и предвидените кратки
давностни срокове. Първоинстанционният съд е съобразил при произнасянето
си датата на покана към застрахователя – 15.03.2023г., при присъждането на
лихви, поради което възражението на въззивника относно присъждането на
лихви от 01.06.2019г. е неоснователно. В този смисъл задължението за
изплащането на лихва за забава се дължи от уведомяването на застрахователя
на 15.03.2023 година, както е присъдено от първоинстанционния съд, което
прави възражението за изтекла давност относно присъдените лихви
неоснователно.
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника не следва да бъдат присъждани
разноски. Въззиваемите страни не претендират разноски пред въззивната
инстанция, в каквато насока направил изявление процесуалният им
представител в проведеното съдебно заседание.
По изложените правни изводи, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваните части решение № 233/01.11.2024
година по гр. дело № 21/2024 година на ШОС.
В необжалваните части решение № 233/01.11.2024 година по гр. дело №
21/2024 година на ШОС е влязло в сила.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1,
респ. ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8