Разпореждане по дело №1130/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 26/29.02.2012 г., постановено по гр.д. № 587 по описа за 2011 г., М. районен съд е признал за установено по отношение на Р. Х. Д. от с.Б., общ.К., У. Д. № 21, с ЕГН *, че дължи на А. А. М. от сБ., общ.К., К.”М. № 10, сумата от 3000 лв. по запис на заповед, издаден от Р. Х. Д. на 03.06.2010 г. с падеж за плащане 10.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, както и разноски по ч.гр.д. № 429/201 г. по описа на РС – Момчилград в размер на 220 лв. Със същото решение Р. Х. Д. е осъден да заплати на А. А. М. направените по делото разноски в размер на 210 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Р. Х. Д., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. В жалбата се излагат съображения, че записът на заповед от 03.06.2010 г. бил издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко-продажба на движими вещи от 25.07.2004 г., сключен в гр.З.. Сочи се, че при това положение ищецът следвало да докаже съществуването и изискуемостта на вземането от 45 000 лв., по цитирания договор за продажба на движими вещи. Твърди, че ищецът не доказал съдържанието и предмета на договора. Прави възражение за изтекла давност, като твърди, че общата погасителна давност за вземането от 45 000 лв. била изтекла на 26.07.2009 г., като по делото нямало доказателства ищецът да е предприемал действия, прекъсващи давността. Не било доказано съществуването на обезпечено вземане от 45 000 лв., част от което била процесната сума от 3000 лв., като искът не бил подсъден на районния съд предвид неговата цена. Касаело се за обезпечено вземане от 45 000 лв. по договор за покупко-продажба на движими вещи и тази сделка била каузална, а вземането не било ликвидно и изискуемо. Моли съда да отмени обжалваното решение на Момчилградския районен съд и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан, като му присъди разноски за двете инстанции. В съдебно заседание въззивникът Р. Х. Д., редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата си и по представения от въззиваемия отговор.

Въззиваемият А. А. М., представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна и недопустима в представен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Излагат се съображения за редовност на записа на заповед, както и относно липсата на задължение за установяване на каузалното правоотношение между страните. Твърди се, че ответникът не доказал съществуването на договор за покупко-продажба, който да е обезпечен със записа на заповед. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди решението на първоинстанционния съд. В съдебно заседание въззиваемият, представляван от процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба по изложените в отговора съображения.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на Момчилградския районен съд е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Р. Х. Д., че същия дължи на А. А. М. сумата в размер на 3000 лв., по запис на заповед от 03.06.2010 г., въз основа на който са издадени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 429/2011 г. по описа на РС – Момчилград. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът дава обяснения на основание чл.176 от ГПК, като посочва, че сумата в размер на 3000 лв. представлява част от вземане по договор за покупко-продажба на движим вещи. Ответникът Р. Х. Д. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че сумата от 3000 лв., произтича от договор за заем, сключен между страните. Във въззивната жалба ответникът посочва друго основание за издаването на записа на заповед, а именно като обезпечение на плащане по договор за покупко-продажба на движими вещи от 25.07.2004 г.

Искът по чл.422, ал.1 от ГПК има за цел установяване на съществуването на вземане, което е било предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед произтича от каузално правоотношение между страните, то тогава ищецът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В случая ищецът на основание чл.176, ал.1 от ГПК е заявил, че сумата по записа на заповед представлява част от задължение за заплащане на цена по договор за покупко-продажба на движими вещи общо в размер на 45 000 лв., от които 21 000 лв. платени, а останалата част дължими. Това твърдение се признава от ответника във въззивната жалба, който също посочва, че записът на заповед е издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко-продажба на движими вещи от 25.07.2004 г. с обща цена от 45 000 лв. Или, казано с други думи, в случая ищецът е установил наличието на каузалното правоотношение, от което произтича вземането на записа на заповед, като не са налице доказателства, че това вземане е погасено, поради което искът е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд, макар и с различни от изложените съображения.

По отношение на възражението за изтекла давност, релевирано във въззивната жалба, то същото е неоснователно. От признанията на страните се установява, че договорът за покупко-продажба на движими вещи е бил сключен през 2004 г., но записът на заповед е издаден от ответника на 03.06.2010 г., поради което следва да се приеме, че към тази дата задължението не е било погасено по давност. В противен случай ответникът не би поел задължение да заплати сумата от 3000 лв. на падежа – 10.02.2011 г. В този случай е налице и признание от страна на въззиваемия, поради което възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.

Неоснователен е и изложеният довод за нарушение на правилата за родова подсъдност при разглеждане на делото от първоинстанционния съд – чл.104, ал.1, т.4 от ГПК. Цената на иска по чл.422, ал.1 от ГПК е 3000 лв., независимо от обстоятелството, че същата представлява част от сума, дължима по договор за покупко-продажба, която надвишава 25 000 лв. Съдът е сезиран с произнасяне само до размера на 3000 лв. и не повече, поради което силата на пресъдено нещо се простира само до предявения размер от 3000 лв., но не и по отношение на останалата част от вземането, което не е предмет на делото. Впрочем, от обясненията на ищеца става ясно, че от общата сума по договора за покупко-продажба са платени 21 000 лв., като останалата дължима част е 24 000 лв. и тя не надвишава предвидената в чл.104, ал.1, т.4 от ГПК граница. Ето защо, родово компетентен да се произнесе по предявения иск е районният съд.

Разноски за тази инстанция не са направени, поради което не следва да се присъждат.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 26/29.02.2012 г., постановено от М. районен съд по гр.д. № 587 по описа за 2011 г. на същия съд

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове:1. 2.